Дом

Глава 6

Майрън се опита да поговори с хлапето, щом се качиха на влака от гара „Госпъл Оук“. През първата половина на пътуването то пъхна слушалките в ушите си и наду музиката толкова силно, че Майрън ясно можеше да чуе всички обидни думи по адрес на женското съсловие, които се изливаха в ушните канали на хлапето.

Майрън се зачуди дали сигналът на телефона все още достига до Уин. Когато се прекачиха на „Хайбъри Излингтън“, хлапето спря музиката и каза:

— Как се казваш?

— Майрън. А ти?

— Майрън чий?

— Майрън Болитар.

— Доста добре се справяш с юмруците. Избърса пода с Декс, сякаш е мокра кърпичка.

Майрън не знаеше какво точно да отговори и каза:

— Благодаря.

— И къде точно в Щатите живееш?

Интересен въпрос.

— Ню Джързи.

— Доста си едър. Да не играеш ръгби?

— Не. Всъщност… докато следвах, играех баскетбол. Ами ти?

Момчето се подсмихна.

— Докато си следвал. Ясно. И къде си следвал?

— В един университет на име „Дюк“ — каза Майрън. — А ти как се казваш?

— Не ми бери грижа.

— Как започна да работиш на улицата? — попита Майрън.

Хлапето искаше да изглежда страховито, но както се случва с повечето хлапета, изражението му беше по-скоро нацупено, отколкото заплашително.

— Теб какво те бърка?

— Не исках да те обидя или нещо подобно. Но доколкото разбрах, в днешно време бизнесът, как да кажа, се върти онлайн. През „Грайндър“, „Скръф“ и други подобни телефонни приложения.

Хлапето наведе глава.

— За наказание.

— Кое е за наказание?

— Работата на улицата.

— Какво си направил?

Влакът спря.

— Тук слизаме — каза хлапето и стана. — Хайде.

На улицата пред гарата беше оживено и шумно. Тръгнаха надолу по улица „Брикстън“, подминаха един супермаркет от веригата „Сейнсбърис“ и влязоха в един вход с табела „Страната на приключенията“.

Многобройните силни звуци, до един неприятни, освен ако човек не беше в плен на носталгията, бяха първото нещо, което поразяваше сетивата. Чуваше се блъскането на кеглите за боулинг, монотонното електронно пищене на състезателните игри, грубите сигнали при допусната грешка, механичните звуци от нечия виртуална стрелба в коша. Чуваше се как виртуалните самолети биват наужким отстреляни и как чудовищата биват повалени от канонадата на тежкокалибрени оръжия. Имаше неонови светлини и електрикови цветове. Имаше флипери, машини за игра на „Пакман“, въздушен хокей, стрелба, симулатори на състезателни коли и от онези стъклени кутии, в които с една метална ръка се опитваш да си хванеш някоя плюшена играчка.

Имаше и много момчета в тийнейджърска възраст.

Майрън огледа помещението. До вратата имаше двама униформени пазачи от частна охранителна фирми, които нямаше как да изглеждат по-отегчени, освен ако не се подложат на специализирана неврохирургия за тази цел. Не им обърна особено внимание. Онова, което Майрън забеляза — почти мигновено, — бяха няколко мъже, които обикаляха наоколо и се опитваха да се смесят — не, опитваха да се слеят с тълпата.

Носеха камуфлажни панталони.

Хлапето с нашийника си проби път сред тълпата към една част от залата, наречена „Лазерен лабиринт“, която приличаше на някоя от онези сцени в „Мисията невъзможна“, в които героят се опитва да се промъкне между лазерните лъчи, без да задейства алармата. Зад лабиринта имаше врата с надпис „Авариен изход“. Хлапето се приближи до нея и погледна към охранителната камера над нея. Майрън застана до него. Хлапето направи знак с ръка на Майрън също да погледне в обектива. Майрън вдигна глава, широко се усмихна и помаха на камерата.

— Как изглеждам? — попита той хлапето. — Косата ми на нищо не прилича, нали?

Хлапето просто му обърна гръб.

Вратата се отвори. Двамата влязоха през нея. Вратата се затвори. Вътре имаше още двама мъже, екипирани с камуфлажни панталони. Майрън посочи панталоните.

— Да не са били на разпродажба?

Никой не показа с нищо, че това му се струва забавно.

— Носиш ли оръжие?

— Само очарователната си усмивка.

Майрън направи демонстрация. Никой от мъжете не изглеждаше особено впечатлен.

— Изпразни си джобовете. Портфейла, ключовете, телефона.

Майрън го направи. Даже имаха една от онези големи купи, в които си слагаш ключовете и монетите, когато преминаваш през проверка на летището. Един от мъжете взе детектор за метал и го прокара по тялото на Майрън. Това явно не му беше достатъчно. Мъжът се зае доста охотно да опипва Майрън от горе надолу.

— О, боже, да, толкова е приятно — каза Майрън. — Малко по-наляво.

Това накара мъжът да спре.

— Добре, втората врата вдясно.

— Може ли да си взема нещата?

— На излизане.

Майрън погледна Кожения. Хлапето не откъсна поглед от пода.

— Защо ли ми се струва, че зад тази врата няма да намеря онова, което търся?

Вратата беше заключена. Над нея имаше друга охранителна камера. Хлапето вдигна поглед към нея. После направи знак с ръка на Майрън да направи същото. Майрън го стори, но този път без очарователната си усмивка. Така им се падаше.

Чу се метален звук. Вратата от закалена стомана се отвори. Хлапето влезе първо. Майрън го последва.

Първата дума, която му дойде наум, беше „високотехнологично“. Или това бяха две отделни думи? „Страната на приключенията“ беше по-скоро дупка, пълна с електронни игри, отдавна изгубили блясъка си. Тази стая беше лъскава и модерна. По стените, върху бюрата и навсякъде наоколо имаше поне една дузина, а може би и повече професионални монитори и екрани. Майрън преброи четирима мъже. Никой от тях не носеше камуфлажни панталони.

В средата на стаята стоеше едър индиец с обръсната глава. На ушите си имаше слушалки и държеше контролер за видеоигра. Всички в стаята играеха някаква военна игра със стрелба. Докато всички около него трескаво нападаха контролерите си, едрият мъж изглеждаше спокоен, почти небрежен.

— Шшшт, след секунда, става ли? Тези проклети италианци си мислят, че са ни победили.

Едрият индиец се обърна с гръб към тях. Погледите на всички бяха приковани в средния екран на отсрещната стена. Майрън предположи, че на екрана се виждаше статистика на победителите в някаква игра. На първо място беше РОМАС/УЛАЦИО. На второ беше ДЕБЕЛИЯГАНДИ47. На трета позиция беше НАДАРЕНЖРЕБЕЦ12. Да бе, да, мечтай си, геймърче. Някои от имената на другите отбори бяха НЯМАВТОРИШАНС, ДЪРВЕЙДЪР (вероятно приятелче на НАДАРЕНЖРЕБЕЦ12) и ЖИВЕЯСНАШТЕ (браво — най-сетне един осъзнат геймър).

Едрият индиец бавно вдигна ръка като диригент, който се готви за начало. Погледна към един кльощав чернокож тип, който стоеше до клавиатурата.

— Сега! — каза едрият индиец и свали ръката си.

Кльощавият чернокож натисна едно копче на клавиатурата.

За момент не се случи нищо. После статистиката се промени и най-отгоре се изписа името ДЕБЕЛИЯГАНДИ47.

Мъжете в стаята започнаха да викат от радост и да се поздравяват помежду си. Въодушевлението премина в потупвания по гърба и прегръдки. Майрън и Кожения просто стояха и чакаха, докато поздравленията позатихнаха. Другите трима мъже се върнаха зад компютрите си. Майрън виждаше отраженията на екраните в стъклата на очилата им. Големият екран в средата, на който бяха следили победителите, стана черен. В този момент едрият индиец се обърна към Майрън.

— Добре дошъл.

Майрън хвърли един поглед на Кожения. Хлапето изглеждаше вцепенено от страх.

„Едър“ беше политически коректният термин, с който да се опише индиецът. Той беше шишкав — кожата му беше напластена на гънки, полегнали една върху друга, а шкембето му изглеждаше така, все едно беше глътнал топка за боулинг. Тениската му едва покриваше кръста и стърчеше като поличка. Тлъстините на врата му се сливаха с гладко обръснатата му глава и му придаваха вид на нещо цялостно и трапецовидно. Имаше мустачки, очила с тънки метални рамки и усмивка, която човек би могъл да се обърка и да нарече блага.

— Добре дошъл в нашия скромен офис, Майрън Болитар.

— Добре заварил — каза Майрън, — Дебелия Ганди.

Това му хареса.

— Ах, вярно. Видял си екрана с победителите?

— Видях го.

Той разпери ръце и трицепсите му се развяха от само себе си.

— Името не ми ли пасва?

— Като ушит по поръчка чорап — каза Майрън, без да знае какво точно означаваше тази фраза.

Дебелия Ганди насочи погледа си към Кожения. Хлапето беше така посърнало, че на Майрън му се прииска да застане пред него, за да го защити.

— Няма ли да попиташ откъде знам името ти? — каза Дебелия Ганди.

— Хлапето ме попита, докато пътувахме насам — отговори Майрън. — Също така ме попита откъде съм и в кой университет съм следвал. Предполагам, че си ни подслушвал.

— Така си е.

Лицето на Дебелия Ганди за пореден път придоби блажено изражение, но сега Майрън успя да види и покварата, която се криеше зад него — или може би само си въобразяваше.

— Нали не мислиш, че само ти можеш да използваш телефона си като устройство за подслушване?

Майрън не отговори.

Дебелия Ганди щракна с пръсти. На големия екран се появи карта. Навсякъде по нея мигаха сини точици.

— Всички мои служители носят такива телефони. Използваме ги за подслушване, за проследяване, за изпращане на съобщения. По всяко време знаем къде са всичките ни служители.

Той посочи сините точици на екрана.

— Щом през някое от мобилните ни приложения пристигне поръчка от наш клиент за… да кажем, някой слаботелесен младеж с нашийник с шипове…

Хлапето започна да трепери.

— …ние знаем къде се намира въпросният служител и можем да уговорим среща по което и да било време. Ако пожелаем, бихме могли и да подслушваме. Бихме могли да разберем, ако възникне опасност. Или…

Сега усмивката несъмнено изглеждаше хищна.

— …бихме могли да разберем, ако се опитат да ни измамят.

Хлапето бръкна в обувката си, извади петстотинте лири и ги подаде на Дебелия Ганди. Дебелия Ганди не ги взе. Хлапето остави парите на едно от бюрата. После взе че наистина застана зад Майрън. Майрън му позволи да го направи.

Дебелия Ганди се обърна към картата. Отново разпери ръце. Останалите мъже в стаята стояха с наведени глави и тракаха по клавиатурите.

— Това е нашата оперативна база.

Оперативна база, каза си Майрън. Този тип трябваше да гали плешива котка. Звучеше като злодей от филмите за Джеймс Бонд.

Той погледна през рамо към Майрън.

— Знаеш ли защо не се страхувам да ти кажа всичко това?

— Заради искреното ми лице? Днес вече ми свърши работа.

— Не. — Той отново обърна гръб на Майрън. — Защото всъщност нищо не можеш да направиш. Видял си охраната. Вярно, властите може и да успеят да проникнат тук, а защо не и онзи, който стои от другата страна на твоя смартфон. Между другото, един от хората ми обикаля с колата наоколо, заедно с твоя телефон. Така е още по-забавно, не мислиш ли?

— Страшно забавно.

— Но знаеш ли каква е истината, Майрън? Може ли да те наричам Майрън?

— Разбира се. А аз може ли да те наричам Дебелия?

— Ха-ха. Харесваш ми, Майрън Болитар.

— Страхотно.

— Майрън, може би си забелязал, че наоколо нямаме никакви твърди дискове. Всичко — цялата информация за клиентите ни, за целия ни бизнес — се съхранява виртуално, в облака. Затова, ако някой влезе, натискаме едно копче и voila — Дебелия Ганди щракна с пръсти, — нищо не може да бъде намерено.

— Хитро.

— Казвам ти това, не за да се хваля.

— Така ли?

— Искам да разбереш с кого си имаш работа, преди да пристъпим към каквато и да било сделка. Точно както е моя отговорност да знам с кого си имам работа аз.

Той отново щракна с пръсти.

Когато екранът отново светна, Майрън едва не простена на глас.

— Щом чухме името ти, не ни отне дълго време да научим и много други неща.

Дебелия Ганди посочи към екрана. Някой беше спрял филма на заглавието: СБЛЪСЪК: ИСТОРИЯТА НА МАЙРЪН БОЛИТАР

— Гледахме документалния филм за теб, Майрън. Много ни разчувства.

Всеки любител на спорта на една определена възраст знаеше „легендата“ за Майрън Болитар, който едно време беше първа селекция след квалификациите на отбора на „Бостън Селтикс“. Всеки друг — по-млад или пък чужденец както тези господа тук — ами, благодарение на наскоро излъчения по И Ес Пи Ен спортен документален филм на име „Сблъсък“, добил изключителна популярност сред зрителите в интернет, всеки друг вече знаеше много повече, отколкото му беше необходимо.

Дебелия Ганди отново щракна с пръсти и филмът започна.

— Да — каза Майрън, — гледал съм го.

— Е, хайде, хайде. Недей да скромничиш.

Филмът започна достатъчно приповдигнато: ведра музика, ярко слънце, радостните възгласи на публиката. Отнякъде се бяха сдобили с видеоматериали от аматьорската лига по баскетбол, в която Майрън играеше като шестокласник. И продължи нататък. Как Майрън още в гимназията е бил баскетболна звезда от Ливингстън, Ню Джързи. Как славата му е нараснала по време на следването му в Университета „Дюк“. За това, че е бил в националния аматьорски отбор, че два пъти е печелил колежанското първенство и дори е бил избран за колежански играч на годината.

Ведрата музика се усили.

Когато от „Бостън Селтикс“ го избрали още в началото на квалификациите за професионалната лига, изглеждало така, сякаш мечтите на Майрън Болитар са се сбъднали.

И тогава, както гласът зад кадър обяви с подобаващо трагична интонация: „Трагедията го сполетя…“.

Ведрата музика изведнъж спря. Зазвуча мрачна мелодия.

„Трагедията сполетя“ Майрън в третата четвърт на първия му мач от предсезонната подготовка, първия — и последния — път, в който облече зелената униформа на „Селтикс“ с номер 34. „Селтикс“ играеха срещу вашингтонските „Булетс“. До този момент с играта си Майрън беше оправдавал високите очаквания към него. Беше отбелязал осемнайсет точки. Играеше в хармония с останалите играчи от отбора, даваше всичко от себе си, потънал в онова сладко, потно блаженство, което намираше само сред ритъма на баскетболното игрище, и тогава…

Създателите на „Сблъсък“ показаха „ужасяващите“ кадри от онзи момент над двайсет пъти, от всички възможни ъгли. Показаха го на нормален кадър. На забавен каданс. Показаха го от гледната точка на Майрън, от високо, от скамейките. Нямаше значение. Резултатът винаги беше един и същ.

Новакът Майрън Болитар беше обърнал глава и не видя Биг Бърт Уесън, тежкото крило на противниковия отбор, който го връхлетя от другата страна. Коляното на Майрън се усука. По невъзможен начин, който нито Бог, нито анатомията бяха предвидили за него. Въпреки разстоянието човек можеше ясно да чуе отвратителното влажно хрущене на счупването.

Чао-чао, кариера.

— Докато го гледахме — каза Дебелия Ганди, с пресилено нацупено изражение, — много се разчувствахме.

Той погледна към останалите.

— Нали, момчета?

Всички, дори Кожения, веднага се нацупиха като него. После всички впериха поглед в Майрън.

— Е, на мен вече ми мина.

— Наистина ли?

— Когато хората си правят планове, Господ се смее — каза Майрън.

Дебелия Ганди се усмихна.

— Това ми хареса. Някаква американска поговорка ли е?

— Еврейска.

— Ясно. В Индия казваме, че е по-добре да знаеш, отколкото да питаш. Разбираш ли? Затова първо узнахме името ти. После гледахме документалния филм за теб, след това проникнахме в електронната ти поща…

— Какво сте направили?

— Нямаше нищо интересно, но това не е всичко. Също така прегледахме и телефонните ти разговори. Получил си обаждане по мобилния си телефон от непроследим номер, докато си бил в Ню Йорк, преди по-малко от двайсет и четири часа. Обаждането е било от Лондон.

Той вдигна ръцете си, с дланите напред.

— А сега си тук. При нас.

— Доста щателна работа — отбеляза Майрън.

— Стараем се.

— Значи, знаете защо съм тук.

— Знаем.

— И?

— Предполагам, че си нает от семейството на момчето?

— Има ли значение?

— Не особено. Ние извършваме и спасителни операции, разбира се. Честно казано, всичко опира до печалбата. Научих това от великия Ешан, който проповядвал собствена религия — вероятно би я нарекъл култ — от покрайнините на Варанаси в Индия. Бил е прекрасен човек. Проповядвал мир и хармония, и милосърдие. Притежавал невероятно обаяние. Тийнейджърите се трупали около него и дарявали на храма му всички свои земни притежания. Живеели на палатки сред едно добре охранявано поле в пустошта. Понякога родителите им искали да си върнат децата. Великият Ешан бил отзивчив. Не искал твърде много — никога не бъди твърде алчен, казвал той — и ако родителите можели да му дадат повече от онова, което детето им можело да изкара за него, докато работи, проси или набира нови членове, той взимал парите им. Аз съм като него. Ако някой от служителите ми допринася най-много чрез практикуване на секс услуги, тогава го оставяме да се занимава с това. Ако служителят е най-умел в обирите, както приятелчето ни Гарт се опита да стори с теб, тогава го поставяме на съответната длъжност.

Този тип обичаше да приказва, спор нямаше.

— Колко?

— Сто хиляди лири в брой за всяко момче.

Майрън не отговори.

— Сумата не подлежи на преговори.

— Не преговарям.

— Чудесно. Колко време ще ти отнеме да събереш парите?

— Можеш да ги имаш веднага — каза Майрън. — Къде са момчетата?

— Хайде, хайде. Със сигурност не носиш толкова пари в себе си.

— Мога да ги събера до час.

Дебелия Ганди се усмихна.

— Трябваше да поискам повече.

— Никога не бъди твърде алчен. Както казва великият Ешан.

— Запознат ли си с биткойн?

— По-скоро не.

— Няма значение. Прехвърлянето на сумата ще стане посредством криптовалута.

— Това също не знам какво означава.

— Намери парите в брой. Ще бъдеш уведомен какво да направиш.

— Кога?

— Утре — каза Дебелия Ганди. — Ще ти се обадя и ще уговоря всичко.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, разбрах. Но ти също трябва да разбереш нещо, Майрън. Ако се опиташ дa заобиколиш уговорката ни, по какъвто и да било начин, ще убия момчетата и никой никога няма да ги открие. Ще ги убия бавно и мъчително и от тях няма да остане и прашинка. Ясно ли се изразих?

Нито прашинка?

— Да — каза Майрън.

— Значи, може да тръгваш.

— Един въпрос.

Дебелия Ганди зачака.

— Как мога да знам, че няма да ме преметнете?

— Подлагаш думата ми на съмнение?

Майрън сви рамене.

— Просто питам.

— Може и да те преметнем — каза Дебелия Ганди. — Може би изобщо не трябва да си правиш труда да идваш отново утре.

— Въпросът не е в това, че не ми стиска да го направя. Ти… — Майрън посочи с пръст към него — си достатъчно умен, за да го разбереш.

Дебелия Ганди погали брадичката си и кимна утвърдително.

Психопатите, както Майрън добре знаеше, всеки път падаха в капана на ласкателствата.

— Просто си мисля — продължи Майрън, — че за такава сума пари не би било зле да получа някакво доказателство. Как мога да съм сигурен, че момчетата са при теб?

Дебелия Ганди отново вдигна ръка и щракна с пръсти.

Документалният филм изчезна от екрана.

За момент екранът отново стана черен. Майрън реши, че може би са го изключили. Но не, не беше това причината. Дебелия Ганди се приближи до една клавиатура и бавно започна да натиска копчето за усилване на яркостта. Екранът малко по малко започна да става по-светъл. Майрън различи стая с бетонни стени.

И там, в средата на стаята, беше Патрик.

Очите му бяха посинени. Устата му беше подута и разкървавена.

— Държим го на друго място — каза Дебелия Ганди.

Майрън се постара да не издава нищо с гласа си.

— Какво сте му направили?

Дебелия Ганди отново щракна с пръсти. Екранът потъмня.

Майрън остана загледан в мрака.

— А другото момче?

— Мисля, че това е достатъчно. Време е да тръгваш.

Майрън го погледна в очите.

— Имаме сделка.

— Така е.

— Така че не искам повече никой да докосва с пръст когото и да било от двамата. Искам думата ти.

— Няма да я получиш — каза Дебелия Ганди. — Утре ще се свържа с теб. А сега, ако обичаш, изчезни от офиса ми.