Дом

Глава 15

Тръгнаха с колата на Майрън. Майрън беше зад волана. Чик и Брук седяха отзад. Държаха се за ръце, което изглеждаше някак непривично за тях.

— В края на пътя завий наляво — каза Чик.

Наляво ги отведе надолу по склона. Този район беше едва забележимо по-малко заможен, но така или иначе, цените на имотите бяха или много високи, или още по-високи. Чик му каза кога да завие надясно и после отново наляво. Пътуването беше кратко. Разстоянието между двете къщи беше малко повече от един километър.

Когато след последния завой се озоваха на улицата, на която живееше семейство Мур, Чик погледна напред и промърмори:

— По дяволите.

Новинарски микробуси, при това много, опасваха двете страни на пътя. Това беше логично, разбира се. След десетгодишно отсъствие, Патрик Мур си беше у дома. Медиите искаха снимки и видеокадри на изчезналото момче, на щастливите родители и на голямата семейна сбирка. До момента само една актуална снимка на спасения Патрик беше успяла да достигне до медиите. Някакъв санитар в болницата в Лондон беше направил една доста размазана снимка отдалече на спящия тийнейджър и я беше продал на един жълт британски вестник.

Очевидно бяха гладни за още.

Репортерите започнаха да се събират около колата, но Майрън продължи да кара напред, за да може никой да не им препречи пътя. Пред портата стоеше един униформен полицай. Той помаха на Майрън да влезе, без да позволи на никого да го последва. Репортерите се подчиниха и решиха вместо това да се възползват от възможностите на телескопичните си обективи. Майрън забеляза табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“ на двора на къщата. Вратата на гаража пред него започна да се отваря нагоре. Той паркира вътре, а електрическата врата зад гърба му започна да се затваря. Майрън загаси двигателя. Изчакаха вратата да се затвори напълно, като по този начин изолираха достъпа на любопитните обективи, после тримата отвориха вратите си и слязоха от колата.

Гаражът побираше два автомобила. Паркиран до техния беше лек автомобил марка „Лексъс“. В гаража не цареше безпорядък, но не защото собствениците му държаха на реда, а защото там просто нямаше нищо. Нищо в това място не напомняше за „семеен уют“, но от друга страна, това не се ли очакваше? Патрик също не беше единствено дете и имаше само една по-голяма сестра, Франческа, която би трябвало да е на възрастта на Кларк, ако Майрън си спомняше правилно. Хънтър и Нанси бяха разведени и допреди няколко дни тук не беше имало никой друг — една самотна майка и една дъщеря на около двайсет години, на възраст да следва в университета. Нанси вероятно вече е била готова да се премести да живее някъде другаде и да отвори нова страница в живота си.

Вратата в гаража, която водеше към къщата, се отвори. Хънтър Мур надникна вътре. Сякаш се изненада да види, че Майрън е дошъл заедно с тях, но бързо се отърси от учудването си:

— Здравейте, влизайте оттук.

Направиха две крачки по бетонния под и влязоха в къщата, където подът беше застлан с плочки. Кухнята се стараеше да изглежда уютно с облицованите си с камък стени и дървените си шкафове. Нанси стоеше до кухненската маса заедно с един мъж, когото Майрън не познаваше.

Мъжът им се усмихна. Усмивката му накара Майрън леко да се намръщи. Беше започнал да оплешивява, изглеждаше жилав, на около петдесет години и носеше очила с черни рамки. Беше облечен с джинсова риза, втъкната в избелелите му джинси. Като цяло, приличаше на фолкмузикант, който участва в някой фестивал под открито небе.

Шестимата стояха така известно време, сякаш всяка двойка си беше довела наместник и се очакваше двамата да започнат да се дуелират помежду си. Майрън се опита да проучи израженията на Нанси и Хънтър. Успя да стигне единствено до заключението, че са изнервени. Господин Музикант, от своя страна, изглеждаше напълно уверен в себе си. Той заговори пръв.

— Предлагам всички да поседнем — каза той.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Чик.

Мъжът обърна неприятната си блага усмивка към Чик:

— Аз съм Лайънъл.

Чик погледна Майрън, после съпругата си, а после и семейство Мур.

— Къде е Патрик?

— Горе е — каза Лайънъл.

— И кога ще можем да го видим?

— След малко — каза Лайънъл. — А сега защо не поседнем в дневната, където ще ни бъде малко по-удобно?

— Ей, Лайънъл — каза Чик.

— Да?

— Да ти приличаме на хора, които искат да поседнат удобно?

Лайънъл кимна по възможно най-разбиращия съчувствен и претенциозен начин.

— Прав си, Чик. Мога ли да те наричам Чик?

Чик погледна Майрън и Брук, сякаш искаше да ги попита: „Какъв е този, да му го…?“.

Брук се приближи до Нанси.

— Какво става тук, Нанси? Какъв е този тип?

Нанси изглеждаше безпомощна, но Лайънъл застана помежду им.

— Казвам се Лайънъл Стентън — каза той. — Аз съм лекарят, който се грижи за Патрик.

— Какъв точно лекар? — попита Чик.

— Аз съм психиатър.

Опа. На Майрън не му хареса накъде вървят нещата.

Нанси Мур улови ръката на Брук.

— Искаме да помогнем.

— Разбира се, че искаме — добави Хънтър.

Той се олюля леко и Майрън се зачуди дали е трезвен.

Чик каза:

— Защо ли си мисля, че ще последва някое „но“?

— Няма „но“ — каза Лайънъл.

После добави:

— Просто искам да разберете. Патрик е преминал през ужасно изпитание.

— Наистина ли? — каза Чик, а гласът му пращеше от сарказъм. — Ние си нямаме никакво понятие от това, нали?

— Чик — обади се Брук.

Тя поклати глава, за да му даде знак да престане.

— Продължете, слушаме ви.

— Бих могъл да започна да увъртам — каза Лайънъл, — но нека да ви кажа нещо от самото начало. Без заобикалки. Без префърцунени термини. Без оправдания. Просто чистата истина.

Ясно, помисли си Майрън.

— Към този момент Патрик не може да ви помогне.

Чик отвори уста, но Брук му махна с ръка да замълчи.

— Какво имате предвид, че не може да ни помогне?

— Доколкото разбрах, предната вечер госпожа Мур е предложила да се срещнете във вашата къща.

— Да, точно така.

— Аз бях този, който отмени уговорката. Затова сте тук сега. Да заведем Патрик на мястото, където е започнало всичко, на местопрестъплението, с други думи — това би могло да окаже пагубно влияние върху вече разклатената му психика. Патрик е почти в състояние на кататония. Ако проговори, то е само за да каже, че е гладен или жаден, и дори това се случва само ако някой друг го подкани да го направи.

Майрън заговори за първи път:

— Попитахте ли го дали знае нещо за Рийс?

— Разбира се — каза Лайънъл.

Брук:

— И?

Лайънъл отново я погледна по възможно най-разбиращия, съчувствен и претенциозен начин.

— Той не може да ни каже нищо за вашия син. Съжалявам.

— Пълни глупости — каза Чик.

Нанси застана пред Брук.

— Правим всичко по силите си — каза тя.

— Твоят син е при теб — каза Брук. — Нашият не е при нас. Не разбираш ли? Толкова далече сме от намирането на Рийс, колкото бяхме и преди всичко това.

— Така или иначе, не мисля, че той би могъл да ви каже нещо, което да ви е от полза — каза Лайънъл.

Чик нямаше намерение да търпи това.

— Моля? — каза той.

— Не ме разбирайте погрешно. Аз стоя неотлъчно до него. Правим всичко по силите си да помогнем на Рийс да започне да комуникира. Но точно сега той не помни почти нищо. Сякаш си спомня детските си години тук и нищо повече. Да кажем, че би могъл да ви разкаже за отвличането. Не мисля, че това би било от особена полза. До момента знаем само това, че синът ви е бил заложник на същия човек, на когото е бил и Патрик.

Майрън каза:

— Патрик ли го потвърди?

— Не точно с тези думи. Най-важното сега е да му помогнем да се аклиматизира. Патрик прекарва изключително много време със сестра си, Франческа. Мисля, че нейната компания му носи утеха. Искаме да прекарва повече време с хора на неговата възраст, да започне малко по малко да се социализира, но всичко това трябва да стане много плавно.

Чик се обади:

— Какво, по дяволите, става тук?

Отговори му Хънтър:

— Успокой се, Чик.

— Мамка му, няма да се успокоявам. Твоето дете знае какво се е случило с моето. Той трябва да говори с нас.

— Опасявам се, че това е невъзможно — каза Лайънъл.

— Ти сериозно ли? Тече разследване за отвличане. Ще се обадя на полицията.

— Това няма да помогне — каза Лайънъл.

— И защо, по дяволите, мислиш така?

— Полицията вече беше тук, разбира се. Но като лекар на Патрик, аз посъветвах семейството към този момент да не позволява да го разпитват. Работата ми е да се грижа за своя пациент и единствено за своя пациент, но истината е, че според мен така е най-добре за всички. Отново искам да ви уверя, че правим всичко по силите си да осигурим на Патрик среда, в която да се чувства спокоен да комуникира с нас.

— И кога ще се случи това? — попита Чик.

— Чик — каза Нанси, — правим всичко по силите си.

— И какво се очаква от нас? — вече остро попита Брук. — Да не би да трябва да се приберем вкъщи и може би да чакаме да ни се обадите?

— Знам колко трудно е това за теб — каза Нанси.

— Ами да, Нанси, предполагам, че би трябвало да знаеш.

— Но трябва да се погрижа и за сина си.

— Твоят син — Брук сви и двете си ръце в юмруци — си е вкъщи. Осъзнаваш ли това? Вкъщи си е. Можеш да го прегърнеш. Можеш да го нахраниш и да се погрижиш да му е топло през нощта. Моят син…

За пръв път Майрън видя пролуката в бронята на Брук. Чик също.

— Стига вече тъпотии — каза Чик.

Той изхвърча от стаята и се насочи към предната част на къщата.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го Лайънъл.

Чик не отговори. Тръгна към стълбите.

— Патрик?

— Чакай — каза Хънтър, — не може просто така да се качиш там.

— Спри — каза Лайънъл. — Ще го травмираш.

Чик дори не си направи труда да погледне назад. Той тръгна нагоре по стълбите. Хънтър забърза след него. Без да знае какво точно да направи, Майрън се отмести леко встрани, само колкото да препречи за малко пътя на Хънтър.

Чик извика:

— Патрик?

Майрън чу как някаква врата се отваря и после се затваря. Хънтър и Лайънъл хукнаха нагоре по стълбите. Майрън вървеше след тях, готов да се намеси отново, ако това се наложи. Брук и Нанси го следваха. Всички, освен Майрън, викаха нещо. Когато стигнаха до горния край на стълбите, Чик беше застанал пред последната врата.

— Не! — извика Хънтър.

Той се спусна към Чик, но беше твърде късно.

Чик отвори вратата. Когато погледна вътре, се вцепени.

Майрън беше много по-висок и силен от Лайънъл. Не му беше трудно да застане на пътя му, за да може пръв да стигне до вратата. Когато Майрън стигна до нея, проследи погледа на Чик до отсрещния ъгъл на стаята.

Там, свит в ъгъла, сякаш се опитваше да се зарови в дървения под, беше Патрик Мур.

Беше видно, че стаята не е била променяна през последното десетилетие. Това беше стая на шестгодишно момче. Леглото беше във формата на състезателна кола. На стената имаше плакат от някакъв стар филм за супергерои. На една лавица бяха подредени три неголеми спортни трофея. Името му беше изписано с големи дървени букви над скрина с дрехи. Стените бяха облепени с яркосини тапети. Върху килима бяха изобразени очертанията на баскетболно игрище.

Патрик беше облечен с бархетна пижама. На пода пред него имаше слушалки, но точно в този момент беше закрил ушите си с ръце. Очите му бяха затворени. Коленете му бяха опрени в гърдите и той се поклащаше напред-назад.

Започна да нарежда: „Моля, не ме наранявайте, моля, не ме наранявайте“, сякаш беше някаква мантра.

Нанси Мур избута Майрън и изтича в другия край на стаята. Тя падна на колене и прегърна сина си. Той зарови лице в рамото й. Нанси погледна заплашително към вратата. След нея в стаята влезе Хънтър. Същото направи и Лайънъл. Тримата застанаха един до друг, почти като в строй, за да предпазят плачещото дете.

— Опитахме се да ви обясним учтиво — каза Хънтър. — Сега искам да напуснете дома ни.