Дом

Глава 22

Медиите си бяха тръгнали от къщата на Нанси Мур.

Майрън не знаеше дали решението е било взето след молбата на семейството да уважат личното им пространство, или защото новините остаряваха толкова бързо, или защото нямаше повече материал, с който да подклаждат медийния огън. Вероятно беше комбинация и от трите, но така или иначе, Майрън беше много благодарен. Беше осем часът вечерта, когато спря колата си на алеята пред къщата и почука на вратата.

Нанси Мур отвори вратата с чаша бяло вино в ръка.

— Късно е — каза тя.

— Съжалявам — каза Майрън. — Щях да се обадя.

— Беше дълъг ден.

— Знам.

— Дори нямаше да отворя вратата, ако не…

Той знаеше. Тя все още се чувстваше задължена.

— Виж, искам да поговорим само за няколко минути.

Майрън погледна през рамото й към вътрешността на къщата.

— Хънтър тук ли е?

— Не. Вечерта замина с колата обратно към Пенсилвания.

— Там ли живее?

Тя кимна.

— Отиде там след развода.

Майрън погледна табелата „ПРОДАВА СЕ“.

— И вие ли се местите?

— Да.

— Къде?

— Пак там.

— Пенсилвания?

— Виж, Майрън, не искам да се налага да настоявам.

Той вдигна ръка.

— Може ли да вляза само за минутка?

Тя неохотно се отмести от пътя му. Майрън влезе вътре и спря, когато видя младата жена, застанала в долния край на стълбището.

— Това е моята дъщеря, Франческа — каза Нанси.

Майрън за малко щеше да каже стандартното „искаш да кажеш сестра“, но сдържа ласкателството си. По време на телевизионното интервю не беше забелязал колко много си приличат, но защото беше зает с друго. Ако някой кандидат за ролята на съпруг на Франческа искаше да разбере как би изглеждала след двайсет години, то Нанси го лишаваше от възможността да развихри въображението си.

— Франческа, това е господин Болитар.

— Наричай ме Майрън — каза Майрън. — Здрасти, Франческа.

Франческа примигна сълзите в очите си. Дали сълзите се бяха появили току-що?

— Благодаря ти — каза тя.

Искреността й едва не го накара да извърне поглед. Франческа изтича към Майрън. Прегърна го бързо, но бурно.

— Благодаря ти — отново каза тя.

— Няма защо — каза Майрън.

Нанси потърка раменете на дъщеря си и й се усмихна нежно.

— Би ли се качила на горния етаж, за да провериш как е брат ти? Двамата с господин Болитар трябва да си поговорим.

— Разбира се — каза Франческа, като хвана с две ръце ръката на Майрън. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— На мен също.

Нанси загледа как дъщеря й се качва по стълбите. Изчака, докато се изгуби от погледа й, после каза:

— Тя е добро дете.

— Така изглежда.

— Много чувствително. Разплаква се от най-малкото нещо.

— Според мен това е добра черта — каза Майрън.

— Вероятно. Но когато брат й изчезна…

Нанси не довърши мисълта си. Тя поклати глава и затвори очи.

— Ако Патрик беше умрял в онзи тунел, ако не ти беше стигнал до него навреме…

Тя отново нямаше нужда да довършва мисълта си.

— Мога ли да те попитам нещо направо? — попита Майрън.

— Мисля, че да.

— Сигурна ли си, че момчето на горния етаж е Патрик?

Тя сбърчи вежди.

— Вече си ми задавал този въпрос.

— Знам.

— Тогава защо продължаваш да ми го задаваш? Вече ти казах. Сигурна съм.

— Откъде?

— Моля?

— Минали са десет години. Когато са го отвлекли, е бил съвсем малко момче.

Тя сложи ръце на хълбоците си. В гласа й вече се долавяше нетърпение.

— Затова ли си дошъл?

— Не.

— Тогава по-добре карай направо. Става късно.

— Разкажи ми за съобщенията между теб и Чик Болдуин.

Майрън го каза просто така. Бум. Без предупреждение, без да се прокашля предварително, без нищо. Искаше да види как ще реагира, но ако беше очаквал някаква спонтанна реакция или шокиращо разкритие, това не се случи. Нанси остави чашата с вино и скръсти ръце.

— Ти сериозно ли?

— Да.

— От къде на къде…? — започна тя, но се спря. — Мисля, че трябва да си тръгваш.

— Вече говорих с Чик за това.

— Значи вече знаеш.

— Какво знам?

— Че нищо не значат.

Интересно. Същите думи. Майрън реши да се опита да блъфира.

— Той каза друго.

— Моля?

— Чик призна, че двамата с него сте били любовници.

По устните й се изписа лека усмивка.

— Говориш пълни глупости, Майрън.

Така си беше.

— Бяхме приятели — каза Нанси. — Говорихме си. Много си говорихме.

— Добре, Нанси, не се обиждай, но никак не ти вярвам.

— Не ми вярваш?

— Не.

— Защо не?

— Като начало, Чик не прави впечатление на голям бъбривец.

— Но прави впечатление на страхотен в леглото?

„Туше“, помисли си Майрън.

Нанси леко се приближи към него. Погледна нагоре към него, с очи като на кошута. Предполагаше, че беше правила така и преди, когато иска да накара някой мъж да я чуе. Предполагаше, че беше успявала много пъти.

— Ще ми повярваш ли, че това няма нищо общо с отвличането на момчетата?

— Не — каза Майрън.

— Просто така?

— Просто така.

— Мислиш, че лъжа?

— Може би — каза Майрън. — Или може би не знаеш.

— Какво трябва да означава това?

— Всичко си има отзвук. Всичко продължава някъде под повърхността. Невинаги можеш да го видиш, особено когато си твърде близо. Чувала си за ефекта на пеперудата, нали? Идеята, че махването с крилца на една пеперуда може и да изглежда незначително…

— Но би могло да промени всичко — довърши вместо него Нанси. — Чувала съм. Пълна глупост. Но както и да е…

Тя спря, когато чу тропот от стъпки. И двамата погледнаха към стълбището. Там, спрял на третото стъпало от долу нагоре, стоеше Патрик Мур. Или може би стоеше Патрик Мур. Така или иначе, това беше момчето, което Дебелия Ганди беше намушкал в тунела.

Майрън крадешком натисна едно копче на мобилния си телефон.

— Всичко наред ли е, Патрик? Имаш ли нужда от нещо?

Патрик гледаше към Майрън.

— Здравей, Патрик — каза Майрън.

— Ти си този, който ме спаси — каза той.

— Да, май да.

— Франческа ми каза, че си тук.

Той преглътна с усилие.

— Онзи дебелият. Той се опита да ме убие.

Майрън погледна към Нанси.

— Всичко е наред — каза Нанси с непогрешимия утешителен тон на една майка. — Вече си вкъщи. В безопасност си.

Патрик не отместваше поглед от Майрън.

— Защо? — попита той. — Той защо ме намушка?

Жертвите на насилие често задават този въпрос. Майрън се беше сблъсквал с това и преди — нуждата да разбереш. Съвсем неподправеното „Защо точно аз?“. Жертвите на изнасилване често се питат защо точно те са били избрани. Както и жертвите на всяко друго престъпление.

— Мисля — каза Майрън, — че го е направил в опит да се спаси.

— Как?

— Решил е, че ако те намушка, аз ще спра да го гоня. Че ще трябва да избирам между това, да тръгна след него или да спася теб.

Патрик кимна, сякаш вече разбираше.

— Да. Звучи логично.

Майрън внимателно направи крачка към момчето.

— Патрик — каза той, като се опитваше гласът му да звучи възможно най-безопасно, — къде беше?

Очите на Патрик се разшириха. Той погледна с ужас към майка си.

Тогава на вратата се позвъни.

Нанси се обърна към нея.

— Кой би могъл да…

— Аз ще отворя — каза Майрън. — Почакай малко, Патрик. Водя някой, който иска да се запознае с теб.

Майрън отиде до входната врата и я отвори. Мики и Ема, които бяха очаквали в друга кола обаждането на Майрън, влязоха непоколебимо. На лицето на Мики грееше широка усмивка. Ема носеше пица. Ароматът изпълни стаята.

Майрън смяташе, че планът на Мики едва ли има големи шансове за успех, но Ема беше по-оптимистично настроена.

— Той е един самотен тийнейджър, затворен в къщата си — обясни Ема, — а освен това пицата в Лондон не струва.

И понеже това беше планът на Мики и Ема, той ги остави да поемат от тук нататък.

Мики тръгна към стълбището.

— Здрасти, аз съм Мики. Това е Ема. Решихме, че може би имаш нужда от малко компания.

Патрик го погледна.

— Ъъ….

Ема каза:

— Ял ли си пица с печено пилешко?

Патрик каза колебливо:

— Не.

Ема кимна:

— И с парченца бекон.

— Сериозно ли?

— Никога не бих се шегувала на тема бекон.

— Еха.

— Щяхме да запазим коричката, пълна с кашкавал, за изненада — обади се Мики. — Но някои неща за твърде хубави, за да бъдат пазени в тайна.

Патрик се усмихна.

— С риск да прозвучи пресилено — каза Ема и отвори кутията, — но това може би е най-страхотното нещо на света.

Нанси каза:

— О, не мисля, че това е добра идея.

Майрън застана между нея и сина й.

— Сама каза, че има нужда да прекарва време с негови връстници — припомни й той.

— Да, но днес беше доста дълъг ден…

Патрик я прекъсна.

— Мамо — каза той, — всичко е наред.

— Мисля, че дори е без глутен — обади се Ема.

На лицето й се изписа най-ведрото, искрено и обезоръжаващо изражение, което Майрън някога беше виждал.

В този момент Патрик се засмя — искрено се засмя — и от погледа на Нанси Майрън разбра, че това е първият път, в който вижда синът й да се смее, откакто е бил шестгодишен. Ема се беше оказала права. Дали многобройните вкусотии върху пицата, или необходимостта от нормални човешки отношения — най-вероятно комбинация и от двете, — но Патрик имаше нужда от това. Беше лишаван твърде дълго време.

Франческа се появи на върха на стълбите.

— Тъкмо щяхме да си пуснем някой филм — каза тя. — Мамо, може ли да поръчаме под наем някой онлайн?

Всички погледи се обърнаха към Нанси.

— Разбира се — едва успя да промълви Нанси Мур. — Забавлявайте се.

Майрън си тръгна.

Това бяха изричните инструкции, които беше получил от Мики и Ема. Остави на тях. Не чакай долу. Не помрачавай атмосферата с възрастното си присъствие. Не всявай напрежение. Ако имаш да питаш нещо майката на Патрик, направи го, преди те да влязат в къщата. След това си тръгни.

Така и направи.

Когато се качи в колата си, телефонът му иззвъня. Майрън не разпозна номера.

— Моля?

— Обажда се Алис Мървош — каза прям женски глас. — Аз съм човекът, когото очаквате да ви се обади.

— Съдебният лекар?

— Съдебен антрополог, който специализира в съдебни лицеви реконструкции, да.

Гласът й звучеше толкова неутрално, колкото може да звучи един глас, без да е преминал електронна обработка.

— Искате да знаете дали Патрик Мур, който днес се е появил по Си Ен Ен, е същият Патрик Мур, който е изчезнал преди десет години. Права ли съм?

— Да.

— Преди малко се сдобих с видеоматериала от днешното интервю. После потърсих в Гугъл и си набавих снимки на Патрик на шестгодишна възраст. Накрая открих компютърна симулация на лицето на Патрик такова, каквото би изглеждало към днешна дата, направена от нашата служба. Къде се намирате?

— В момента?

— Да.

— Алпайн, Ню Джързи.

— Знаете ли къде се намира нашият офис в Манхатън? — попита тя.

— Да.

— С кола може да стигнете приблизително за един час. Дотогава би трябвало да приключа с резултатите.

Алис Мървош прекъсна връзката, без да изчака да й отговори. Майрън погледна колко е часът. Осем и половина вечерта. Точно както доктор Мървош, Майрън нямаше против да работи до късно. Знаеше, че главната лаборатория на ФБР се намира във Вирджиния, но подозираше, че точно тази работа изискваше предимно компютри, а вероятно и специализирани компютърни програми. В Манхатън главният офис на ФБР се намираше на двайсет и третия етаж на „Федерал Плаза“ 26.

Майрън намери един паркинг на улица „Рийд“ и тръгна пеш на север, към сградата на ФБР. Мина покрай улица „Дуейн“ и се присети един забавен факт. Аптеките „Дуейн Рийд“, които се срещаха навсякъде в Ню Йорк, бяха получили името си от първия склад на фирмата, който се намирал между улица „Дуейн“ и улица „Рийд“.

Странни мисли минават през ума ни в най-неочакваните моменти.

Алис Мървош го поздрави със силно ръкостискане.

— Мога ли първо да приключа с това? — каза тя.

— С кое?

— С това, че съм ви фенка. Страшно, страшно, страшно ми хареса документалния филм за травмата ви. Страшно ми хареса.

— Ами, благодаря.

— Наистина човек да достигне такива висоти, толкова да се доближи до заветната цел и после да бъде сломен по този начин, да се сгромоляса толкова…

Гласът й бавно заглъхна.

Майрън разпери ръце и се усмихна.

— А ето ме тук сега.

— Но наистина ли сте добре? — попита тя.

— Ако искате, мога да направя десет лицеви опори на една ръка.

— Наистина ли?

— Не. Сигурно ще мога да направя една.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, държа се толкова непрофесионално. Просто… този документален филм наистина ме накара да ви съжаля, разбирате ли?

— Точно чувството, на което се надявах.

Тя леко се изчерви.

— Извинявам се, че съм облечена така. Когато ми се обадиха, бях по средата на урок по тенис.

Доктор Мървош беше облечена с толкова морално остарял спортен екип, че Майрън едва не потърси дали някъде не пише „Фила“. Косата й беше руса и прибрана с лента за глава. Целият й външен вид наподобяваше на Бьорн Борг в началото на осемдесетте.

— Нямайте грижи — каза Майрън. — Благодаря, че се заехте толкова късно.

— Подробното обяснение ли искате, или окончателното ми заключение?

— Заключението, моля.

— Неокончателно.

— О — каза Майрън. — Значи заключението ви е… какво, че просто не знаете?

— За съжаление, не мога да отговоря със сигурност на въпроса дали тийнейджърът от днешното интервю е Патрик Мур, който е бил отвлечен преди десет години. Може ли да поясня?

— Моля, направете го.

— Работата ми включва предимно съдебни лицеви реконструкции с цел установяване самоличността на нечии останки. Знаете това, нали?

— Да.

— Това не е точна наука. В работата си се надяваме, че бихме успели да открием някоя улика или да добием представа за някои неща, но има много фактори, които могат да окажат влияние на резултата.

Алис Мървош направи гримаса.

— Топло ли е тук?

— Малко.

— Имате ли нещо против да сваля горнището си?

— Не, разбира се.

— Не бих искала да си помислите, че флиртувам с вас или нещо подобно.

— Не се тревожете за това.

— Имам сериозен приятел.

— А аз съм сгоден.

— Наистина ли? — лицето й грейна. — О, толкова се радвам за вас. Имам предвид, след всичко, което ви се е случило.

— Доктор Мървош?

— Моля, наричайте ме Алис.

— Алис — каза Майрън. — Беше просто контузия на коляното. Оценявам твоята — не беше сигурен коя дума да използва, — загриженост, но съм добре.

— И искаш да разбереш нещо повече за Патрик Мур.

— Бих искал, да.

— Социалните ми умения не са най-силната ми черта — каза тя. — Затова се справям най-добре в лабораторията. Склонна съм да бърборя, когато съм нервна. Наистина съжалявам.

— Няма нищо — каза Майрън. — Обясняваше как понякога резултатите могат да се повлияят от някои фактори.

— Да, точно така. Опитваме се да си представим, така да се каже, как би изглеждало едно шестгодишно момче, когато стане на шестнайсет години. Както можеш да си представиш, това са доста трудни години за работа. Ако Патрик Мур беше изчезнал, когато е бил, да кажем, на двайсет и шест, и го бяхме открили сега, когато е на трийсет и шест… ами, разбираш какво имам предвид.

— Да.

— Остаряването е предимно генетичен процес, но има и други фактори. Режим на хранене, начин на живот, навици, травми — всяко едно от тези неща може да повлияе на процеса на остаряване, а в някои случаи дори на външния вид. Пак казвам: става дума за може би най-трудните за анализ години. Промяната във външния вид от детска до юношеска възраст може да бъде изключително голяма. Когато детето расте, костите и хрущялите се развиват и определят пропорциите и формата на лицето. Затова ние, като съдебни антрополози, трябва да запълним празнините. Линията на косата например може да се е изместила назад. Може костната тъкан да е променила формата си, да е изчезнала, да се е издължила или да е изместила друга такава. Накратко, трудно е да се направи предвиждане.

— Разбирам — каза Майрън. — А можеш ли да направиш предположение?

— Дали този тийнейджър е Патрик Мур?

— Да.

Тя се намръщи, сякаш въпросът я обърка.

— Да направя предположение?

— Да.

— Аз съм учен. Не правя предположения.

— Просто искам да кажа…

— Мога единствено да изложа пред теб фактите такива, каквито са.

— Добре.

Алис Мървош бавно протегна ръка към един бележник и се консултира със записките си.

— Чертите на лицето на тийнейджъра, с едно значително изключение, се вместват доста точно в тези на шестгодишното момче. Цветът на очите му леко се е променил, но почти незабележимо. Също така от телевизионно интервю е много трудно да се установи точният им цвят. Успях доста точно да определя ръста на родителите и сестра му и да ги сравня с ръста на Патрик на шест години. Според тези изчисления въпросният тийнейджър е с пет сантиметра по-нисък от очакваното, но това отклонение също попада в допустимите норми. Накратко, това момче несъмнено би могло да е Патрик Мур, но има нещо, което ме тревожи и съответно води до невъзможността ми да изкажа окончателно мнение.

— И това е?

— Носът му.

— Какво за него?

— Носът на този тийнейджър, по мое мнение, не съвпада с носа на шестгодишното момче. Това не означава, че е невъзможно да е израснал по този начин, но това би било много малко вероятно.

Майрън обмисли думите й за момент.

— Би ли могло да е в резултат на пластична операция на носа?

— Стандартна операция за корекция на носа? Не. Подобни операции почти винаги имат за цел да намалят размерите на носа. В този случай новият Патрик Мур има по-голям нос от очакваното.

Майрън се замисли над това.

— Ами ако, не знам, ако носът му е бил чупен множество пъти?

— Хм.

Алис Мървош взе един молив и започна да потупва с гумичката по бузата си.

— Съмнявам се, но не е невъзможно. Има и операции, при които носът се доизгражда, вследствие на травма или вродени малформации, или най-често на злоупотреба с кокаин. Вероятно това би могло да бъде обяснението. Но не бих могла да кажа нищо с каквато и да било сигурност. Това е и причината за неокончателното ми мнение.

— С други думи — каза Майрън, — сме на един нос разстояние от окончателното установяване на самоличността.

Алис Мървош го изгледа за секунда.

— Момент, това шега ли беше?

— Нещо такова.

— Уф.

— Знам, съжалявам.

— Като оставим хумора настрана — каза тя, — това означава, че ще ти трябва ДНК тест.