Дом

Глава 7

Предишния път, когато бяха в Лондон, Уин ги беше настанил в „Дейвис“, любимият му апартамент в хотел „Кларидж“ на улица „Брук“. Пътуването беше приключило неблагоприятно за всички замесени. Този път, може би за да разнообрази нещата, Уин беше избрал по-бутиковия хотел „Ковънт Гардън“ на улица „Монмут“, недалеч от площада „Севън Дайлс“. Когато Майрън се качи в стаята си, той се обади по еднократния телефон, който Уин му беше дал, за да се свърже с Териса.

— Добре ли си? — попита тя.

— Всичко е наред.

— Цялата тази история не ми харесва.

— Знам.

— Твърде много прилича на миналото.

— Съгласен съм.

— Искахме да оставим всичко това зад гърба си.

— Така беше. Все още е така.

— Не съм точно съпруга от типа „търпеливо разтревожена“.

— Добра алитерация. Толкова много „Т“ на едно място.

— Толкова много години като една от най-добрите водещи на новинарски емисии — каза Териса. — Не че искам да се хваля.

— Алитерацията е само едно от многобройните ти умения.

— Не можеш да се сдържиш, нали?

— Обичаш ме заради недостатъците ми.

— А какво друго ми остава? Добре, разкажи ми всичко. И моля те, само недей да ми пробутваш някакви двусмислени подмятания за това къде искаш да ми го разкажеш.

— Да ти пробутам?

— Обичам те, нали знаеш.

— И аз те обичам — каза Майрън.

После й разказа всичко.

Когато приключи, Териса каза:

— Харесва му да го наричат Дебелия Ганди?

— Обожава.

— Все едно двамата с Уин сте се озовали в някой стар филм на Хъмфри Богарт.

— Твърде млад съм, за да знам за какво говориш.

— Иска ти се. Това означава ли, че ти ще доставиш парите за откупа?

— Да.

Мълчание.

— Мислех си — каза Майрън.

— Мхм.

— За семействата, знаеш. Предимно за родителите.

— За родителите на Патрик и Рийс?

— Да.

Мълчание.

— И — каза тя — ти се иска да ти кажа експертното си мнение по въпроса.

Преди много години Териса беше загубила дете. Това едва не я беше съсипало.

— Не биваше да повдигам темата.

— Грешиш — каза Териса. — Много по-лошо е, ако се правиш, че не се е случило.

— Искам двамата с теб да изградим семейство.

— И аз искам.

— Но как да го направим? — попита Майрън. — Как обичаш някого толкова силно? Как се живее със страха, че във всеки един момент някой може да го нарани или да го убие?

— Бих могла да ти кажа, че това е част от живота — каза Териса.

— Би могла.

— Или просто да те попитам дали всъщност имаш друг избор.

— Усещам, че приближава думичката „но“ — каза Майрън.

— Така е. Но мисля, че има един друг отговор, който успях да осъзная едва след много дълго време.

— И той е?

— Издигаме преграда — каза Териса.

Майрън зачака. Мълчание.

— Това ли е?

— Нещо по-задълбочено ли очакваше?

— Може би.

— Издигаме преграда — каза тя, — или никога няма да успеем да станем от леглото.

— Обичам те — каза той отново.

— И аз те обичам. Затова, ако те загубя, болката ще бъде всепомитаща. Нали осъзнаваш това?

— Да.

— Ако искаш да обичаш, трябва да си готов да те боли. Двете вървят заедно. Ако не те обичах, нямаше да се налага да се тревожа, че може да те загубя. Ако искаш да се смееш, се приготви да плачеш.

— Звучи смислено — каза Майрън. — Знаеш ли какво?

— Кажи ми.

— Струваш си.

— Именно.

Майрън чу как вратата се отключва. Уин влезе в стаята. Майрън довърши разговора и затвори телефона.

— Как е тя? — попита Уин.

— Загрижена.

— Да намерим някой пъб, а? Умирам от глад.

Тръгнаха надолу към площада „Севън Дайлс“. В театър „Кеймбридж“ се играеше мюзикълът „Матилда“.

— Винаги съм искал да го гледам — каза Майрън.

— Моля?

— „Матилда“.

— Сега сякаш не е най-подходящият момент.

— Пошегувах се.

— Да, знам. Използваш хумора като защитен механизъм. Много приятна особеност на характера ти.

Уин тръгна да пресича улицата.

— А представлението е слаба работа.

— Чакай малко, ти си го гледал?

Уин продължи да крачи.

— Гледал си мюзикъл без мен?

— Пристигнахме.

— Ти мразиш мюзикъли. Едвам те завлякох да гледаме „Наем“.

Уин не отговори. „Севън Дайлс“, откъдето идваше и името му, представляваше кръгъл площад, в който се събираха седем улици, като от всички страни на циферблат. В средата му се извисяваше слънчев часовник — колона, висока колкото триетажна сграда. На единия от ъглите на площада се помещаваше театър „Кеймбридж“. В друг се беше сгушил малък пъб на име „Короната“.

Вътре „Короната“ беше като от едно време, с лакиран бар и ламперия от тъмно дърво, както и мишена за игра на дартс — нищо че имаше разстояние за хвърляне от около три крачки. Заведението беше уютно, тясно и препълнено с правостоящи посетители. Барманът срещна погледа на Уин. Кимна му, хората се отместиха, откри се място и изведнъж два барови стола се оказаха свободни. Две керамични халби с „Фулърс Лондон Прайд“ ги очакваха върху две подложки за бира.

Уин седна на единия стол, а Майрън зае другия. Уин вдигна своята халба.

— Наздраве, приятелю.

Чукнаха една в друга керамичните чаши. Две минути по-късно барманът поднесе две порции риба с пържени картофи. Ароматът им накара стомахът на Майрън весело да закъркори.

— Мислех, че тук не сервират храна — отбеляза Майрън.

— Така е.

— Уин, ти си един прекрасен човек.

— Да. Такъв съм си.

Отдадоха се на храната и питиетата си. Онова, което Уин имаше да каже, можеше да почака. По някое време приключиха с рибата и пържените картофи и си поръчаха по още едно питие. На телевизионния екран вървеше мач по ръгби. Майрън не беше особено запознат с играта на ръгби, но въпреки това наблюдаваше екрана.

— Да се върнем към добрия стар Ганди — каза Уин. — Явно е гледал документалния филм за теб по И Ес Пи Ен?

— Да.

Майрън се обърна към него.

— Ти гледал ли си го?

— Разбира се.

Тъп въпрос.

— Но ми е интересно да разбера — каза Уин — как ти се стори на теб.

Майрън сви рамене, докато отпиваше от бирата си.

— Мисля, че отразява събитията доста точно.

— Дал си им интервю.

— Аха.

— Никога преди не си го правил. Да говориш за травмата си.

— Така е.

— Не искаше дори да гледаш кадри от случката.

— Така е.

Беше му твърде трудно да понесе тази гледка. Нормално, нали? Мечтата ти, целта на живота ти, всичко, което някога си искал — пред теб, сякаш можеш да го докоснеш, още на двайсет и две годишна възраст, и изведнъж — светлините угасват, сбогом, край, nada mas.

— Не виждах смисъл да го правя — каза Майрън.

— А сега?

Майрън отпи жадно от бирата си.

— Все повтаряха, че тази травма ме „определя“.

— В някакъв момент беше така.

— Точно така. В някакъв момент. Но вече не. Вече можех спокойно да гледам как Бърт Уесън се блъсва в мен, без почти да трепна. И този глупав глас зад кадър. Не спираше да повтаря как травмата е… — Майрън направи с ръце кавички във въздуха — „съсипала живота ми“. Но сега вече знам, че това просто беше част от пътя ми. Всички онези момчета, с които играех в началото, всички онези звездни атлети, които постигнаха мечтите си и изградиха кариера като играчи в НБА — всички те вече се оттеглиха. Светлините угаснаха и за тях.

— Но междувременно — каза Уин — са забили адски много мацки.

— Е, да, има го и това.

— А и за тях светлините не са спрели да светят изведнъж. Започнали са да угасват една по една.

— Постепенно.

— Да.

— Може би това не е най-добрият начин.

— В смисъл?

— Да махнеш лепенката малко по малко, вместо рязко да я отлепиш.

Уин отпи от бирата си.

— Звучи разумно.

— Мога да продължа с още някоя заучена фраза, че е по-добре да те хвърлят в дълбокото. Този внезапен удар ме принуди да действам. Накара ме да следвам право. Накара ме да стана спортен агент.

— Не те е „накарал“ — каза Уин.

— Така ли?

— Ти винаги си бил едно надъхано — не, свръхамбициозно — копеле.

При тези думи, Майрън се усмихна и вдигна халбата си.

— Наздраве, приятелю.

Уин отново чукна чашата си в неговата, прочисти гърлото си и каза:

— Der mentsh trakht un got lakht.

— Еха — каза Майрън.

— Научих се да говоря идиш — каза русият, синеок англосаксонец. — Върши чудеса в свалките с еврейски девойки.

Der mentsh trakht un got lakht. Превод: Когато хората си правят планове, Господ се смее.

Човече, колко беше хубаво отново да е заедно с Уин.

За момент и двамата замълчаха. И двамата си мислеха едно и също нещо.

— Може би травмата вече не означава толкова много за мен — каза Майрън, — защото знам, че в живота могат да се случат много по-ужасни неща.

Уин кимна.

— Патрик и Рийс.

— Какво знаеш за криптовалутите?

— Понякога се използват за плащане на откуп, но с всички тези нови закони срещу прането на пари това стана изключително трудно. Моят експерт каза, че трябва да си купиш някаква валута, да я сложиш в някакъв електронен портфейл и да я прехвърлиш оттам. Всичко това се случва в тъмния интернет.

— Ти знаеш ли какво означава това?

— Казах ти. Експерт съм почти по всички въпроси.

Майрън зачака.

— Но не, нямам никаква представа.

— Може би остаряваме.

Телефонът на Уин избръмча. Той провери екрана му.

— Получавам информация за другарчето ни Дебелия Ганди от един приятел полицай.

— И?

— Истинското му име е Крис Алън Уикс.

— Сериозно ли?

— На двайсет и девет години. Властите са запознати с него, но според това, което чета, развива дейност предимно в тъмния интернет.

— Пак този термин.

— Пада си по проституцията, търговия със секс роби, грабежи, изнудване…

— Пада си?

— Лично мой термин. А, да… колко изненадващо. Занимава се с компютърен шпионаж. Синдикатът му ръководи няколко различни схеми за електронна кражба на пари.

— Като онази, в която някакъв нигерийски принц иска да ти даде всичките си пари?

— Опасявам се, че са с една идея по-изпипани. Дебелия Ганди — ако нямаш нищо против, бих продължил да използвам артистичния му псевдоним…

— Нямам.

— Дебелия Ганди се справя доста добре с компютрите. Следвал е и се е дипломирал в Оксфорд. Както и двамата с теб знаем, служителите на реда мразят да наричат престъпниците „гениални“ или „талантливи“ — но нашият закръглен приятел май е точно такъв. Хмм.

— Какво?

— Дебелия Ганди се слави и като — това вече е полицейски израз — „склонен към разнообразни форми на насилие“.

Уин спря и се усмихна.

— Звучи малко като теб — каза Майрън.

— Оттук произлиза и усмивката ми.

— Пада ли си по отвличания?

— Трафикът на хора е робство с цел сексуална експлоатация. Това си е отвличане, по определение.

Уин вдигна ръка, преди Майрън да успее да го прекъсне.

— Но ако говориш за това да похищава богаташки деца с цел да ги използва като секс роби, не, няма никакви признаци за подобна дейност. Плюс това, по време на отвличането Дебелия Ганди трябва да е бил на деветнайсет. Всички данни сочат, че тогава е следвал в Оксфорд.

— А има ли някаква теория за това как Патрик и Рийс са се озовали при него?

Уин сви рамене.

— Няколко. Първоначалният похитител ги е продал. Възможно е през последните десет години собствениците на момчетата да са се сменили няколко пъти. Може би не е първият престъпник, който се възползва от тях.

— Отвратително.

— Точно така, отвратително. Възможно е Партик и Рийс да са избягали и така да са се озовали на улицата. Паразитите като Дебелия Ганди докопват жертвите си и по този начин. Предлагат им работа. Помагат им да се пристрастят към наркотици и после ги задължават да им изкарват пари. Има десетки начини да са се озовали при него.

— И никой от тях не е приятен — каза Майрън.

— Не, не и доколкото мога да си представя. Но както знаем от опит, хората, особено младите, са издържливи. Точно сега трябва да се съсредоточим върху това как да ги измъкнем от там.

Майрън впери поглед в бирата си.

— Видял си Патрик на улицата.

— Да.

— Щом е разполагал с толкова свобода…

— Защо не се е обадил вкъщи? — довърши вместо него Уин. — Знаеш отговора. Стокхолмски синдром, страх, може да е бил под наблюдение или пък да не помни предишния си живот. Бил е на шест, когато са го отвлекли.

Майрън кимна.

— Какво друго?

— Наел съм хора да наблюдават внимателно какво се случва около залата за игри.

— С каква цел?

Уин не отговори.

— Щом Дебелия Ганди напусне сградата, един от хората ми ще го проследи. Парите ще пристигнат след приблизително десет минути. Врата от моята стая води към твоята. Щом ти се обади, действаме. Остава ни само…

— Да чакаме.

Обаждането дойде в четири сутринта.

Майрън се опита да се отърси от съня и протегна ръка към телефона. Уин се появи на вратата, все още облечен. Кимна на Майрън да отговори и приближи втория телефон до ухото си.

— Добро утро, господин Болитар.

Беше Дебелия Ганди. Беше го направил нарочно, да се обади в четири сутринта. Майрън осъзнаваше това. Опитваше се да хване Майрън неподготвен, по средата на съня му. Надяваше се Майрън да е дезориентиран и може би леко разсеян. Класически ход.

— Здрасти — каза Майрън.

— Намери ли парите?

— Да.

— Прекрасно. Отиди до офиса на банка „Нат Уест“ на улица „Фулъм Палас“, моля.

— Сега ли?

— Възможно най-скоро, да.

— Четири сутринта е.

— Това ми е известно. Пред входа ще те чака служителка на име Денис Нъсбаум. Тя ще ти помогне да си отвориш сметка и да направиш съответния депозит.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, ако ме слушаш. Отиди където ти казвам. Денис Нъсбаум ще ти обясни как да направиш превода.

— Очакваш от мен да преведа парите, преди да получа момчетата?

— Не. Очаквам да направиш каквото ти казвам. Ще видиш момчетата, когато отвориш сметката. Тогава ще завършиш превода в нашата сметка с криптовалута. След това ще получиш момчетата.

Майрън погледна към Уин. Уин му кимна утвърдително.

— Добре — каза Майрън.

— Господин Болитар, да не би да предпочиташ методите от едно време? Да не би да си мислеше, че ще те накарам да се обадиш от няколко улични телефонни кабини, после да вземеш метрото и може би да пуснеш откупа в кухия дънер на някое дърво?

Дебелия Ганди се изхили:

— Гледаш твърде много филми, приятелче.

Майко мила.

— Това ли е всичко?

— Не бързай толкова, господин Болитар. Имам още няколко, как да се изразя, искания.

Майрън зачака.

— Не носи каквото и да било оръжие.

— Добре.

— Ела сам. Ще бъдеш проследен и под наблюдение. Разбрахме, че в тази държава имаш нещо като подкрепление. Още хора, които действат с теб. Ако дори подушим, че някой от тях иска да се намеси в сделката ни, ще си понесеш последиците.

— А сега кой гледа твърде много телевизия?

Шегата се хареса на Дебелия Ганди.

— Приятелю, не искаш да ми се изпречваш на пътя.

— Няма и да го направя — каза Майрън.

— Правилно.

— Но има едно нещо.

— Да?

— Знам, че сте страшни и така нататък — каза Майрън. — Но и ние сме такива.

Майрън зачака отговор, но разговорът прекъсна. Майрън и Уин се спогледаха.

— Затвори ли? — попита Уин.

— Да.

— Колко невъзпитано.