Дом

Глава 14

Колата на Майрън се изкачи покрай новобогаташките имения, които бяха толкова просторни, все едно бяха взимали някакъв хормон на растежа. Моравите бяха прекалено подравнени, живите плетове бяха подрязани твърде грижливо. Слънцето грееше високо в небето, сякаш някой беше натиснал едно копче и го беше нагласил да застане там. Тухлените стени бяха идеално избелели — твърде идеално, — с което още повече допринасяха за измамното чувство, че се намираш в нещо средно между Лас Вегас и „Дисниленд“. Нямаше дом, чиято алея за автомобили да е застлана с асфалт. Всички бяха покрити с някакви изискани плочи от варовик, по които човек не смееше да подкара колата си, от страх да не ги съсипе. Отвсякъде вонеше на пари. Майрън отвори прозореца на колата си, като очакваше да чуе някаква съпровождаща музика, която да пасва идеално на място като това, може би Бах или Моцарт, но наоколо се носеха единствено звуците на тишината — което, като се замисли човек, беше идеалният съпровод.

Именията бяха красиви и живописни и до едно изглеждаха точно толкова уютни, колкото някой крайпътен мотел.

На улицата имаше няколко новинарски микробуса, но не толкова много, колкото човек би очаквал. Портата беше отворена и Майрън сви по алеята за автомобили на семейство Болдуин, която беше застлана точно така, с плочи от варовик. Беше осем и трийсет, половин час преди срещата със семейство Мур. Майрън слезе от колата. Тревата беше толкова зелена, че той едва не се наведе да провери дали не е прясно боядисана.

Един шоколадов лабрадор се втурна към него. Кучето беше женско и махаше с опашка толкова силно, че дупето й едва успяваше да удържи на вълнението. На последните няколко метра до него тя почти се пързаляше по корем. Майрън се отпусна на коляно на земята и хубаво почеса кучето зад ушите.

Един млад мъж — Майрън налучка, че е на около двайсет години — се появи зад нея. Носеше каишката на кучето в ръка. Косата му беше дълга и вълниста — от онези дълги и вълнисти коси, които постоянно трябва да отмяташ назад с глава, за да не ти влизат в очите. Беше облечен с черен спортен еластичен екип, с тъмносини ръкави, точно същия цвят като тъмносините му маратонки за джогинг. Майрън си каза, че сякаш в чертите на лицето му вижда по нещо и от двамата му родители.

— Как се казва кучето ти? — попита Майрън.

— Клоуи.

Майрън се изправи.

— Ти сигурно си Кларк.

— А ти сигурно си Майрън Болитар.

Младежът направи крачка напред и подаде ръка. Майрън се здрависа с него.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — каза Майрън.

Майрън бързо пресметна наум — Кларк беше по-големият брат на Рийс. По време на отвличането е бил на единайсет, което означаваше, че сега е на двадесет и една.

За момент между двамата се възцари неудобно мълчание. Кларк погледна надясно, после наляво и накрая се насили да се усмихне.

— Следваш ли някъде? — попита го Майрън, колкото да го попита нещо.

— Да, първи курс.

— Къде учиш?

— В Колумбийския.

— Чудесен университет — каза Майрън, колкото да каже нещо. — Избрал ли си вече специалност, или това по-скоро е нещо досадно, за което само възрастните питат?

— Политология.

— А — каза Майрън. — Това беше и моята специалност.

— Страхотно.

Още неудобно мълчание.

— Имаш ли някаква идея с какво ще се занимаваш, след като завършиш? — попита Майрън, защото не успя да се сети за нещо по-изтъркано и нелепо, което да попита някого на двайсет и една години.

— Съвсем никаква — каза Кларк.

— Има време.

— Благодаря.

Това сарказъм ли беше? Така или иначе, последва още неудобно мълчание.

— Може би вече трябва да влизам вътре — каза Майрън и посочи към входната врата, в случай че Кларк не знаеше какво означава „вътре“.

Кларк кимна. После каза:

— Ти си онзи, който е спасил Патрик.

— Помогнаха ми.

Още нещо, което прозвуча глупаво. Точно в момента момчето нямаше нужда Майрън да се прави на скромен. Той добави:

— Да, участвах.

— Мама каза, че за малко си щял да спасиш и Рийс.

Майрън нямаше представа как да отговори на това, затова започна да се оглежда наоколо и в този момент осъзна къде се намираше.

Намираше се на местопрестъплението.

Алеята, на която стоеше в момента, беше същата, по която е минала Нанси Мур, когато за първи път е отишла да позвъни на вратата, за да вземе Патрик от срещата с другарчето му. Същата, по която малко по-късно е минала Брук, след като не са успели да се свържат с бавачката, Вада Лина.

— Бил си на единайсет — каза Майрън.

Кларк кимна:

— Да, точно толкова.

— Спомняш ли си нещо?

— Какво например?

— Каквото и да е. Къде беше, когато се случи?

— Какво значение има?

— Просто се опитвам да видя нещата от нов ъгъл, това е всичко.

— И какво общо има това с мен?

— Нищо — каза Майрън. — Просто така работя. Така разследвам, искам да кажа. Лутам се в тъмното. Задавам множество глупави въпроси. Повечето не водят никъде. Но понякога дори един глупав въпрос може да хвърли светлина върху нещо друго.

— Бях на училище — каза Кларк. — В класа на господин Диксън. Пети клас.

Майрън се замисли над думите му.

— Защо Патрик и Рийс не бяха на училище?

— Ходеха на детска градина.

— И?

— В нашия град детската градина е само до обяд.

Майрън обмисли отговора му.

— Ти какво си спомняш?

— Почти нищо. Прибрах се от училище. Беше дошла полиция.

Той сви рамене.

— Видя ли? — каза Майрън.

— Какво?

— Помогна ми.

— Как?

Входната врата се отвори. Излезе Брук.

— Майрън?

— Да, извинявай, тъкмо говорех с Кларк.

Без да продума, Кларк сложи каишката на кучето и затича надолу по алеята. Майрън тръгна към Брук, като се чудеше дали трябва да я целуне, да се здрависа с нея или да направи нещо друго. Брук го придърпа към себе си, за да го прегърне, и той не се възпротиви. Тя миришеше хубаво. Беше облечена със сини джинси и бяла блуза. Стояха й добре.

— Подранил си — каза Брук.

— Може ли да ми покажеш кухнята? — попита Майрън.

— Караш направо, а?

— Реших, че няма да искаш да увъртам.

— Правилно си решил. Насам е.

Подът беше мраморен и стъпките им отекваха във фоайето, високо три етажа. Огромното стълбище представляваше гледка, която не се среща често. Стените бяха бледоморави, покрити с тъкани пана. Стъпала водеха от дневната към продълговата кухня с размерите на игрище за тенис. Всичко беше или бяло, или хромирано, и Майрън се зачуди колко ли е трудно да се поддържа чиста една такава стая. През високите от пода до тавана прозорци се откриваше спираща дъха гледка към просторен заден двор, открит басейн и изящна беседка. Отвъд тях Майрън виждаше началото на гората.

— Ако си спомням правилно полицейския доклад — каза Майрън, — бавачката е стояла до умивалника.

— Точно така.

Майрън се завъртя наляво.

— А двете момчета са седели на кухненската маса.

— Да. Преди това са си играли на двора.

Майрън посочи прозорците.

— Задния двор?

— Да.

— Значи, са играли отвън. После бавачката ги е извикала вътре, за да хапнат нещо.

Майрън се приближи към плъзгащата стъклена врата и се опита да я отвори. Беше заключена.

— Влезли са през тази врата?

— Точно така.

— И после я е оставила отключена?

— Винаги я държахме отключена — каза Брук. — Чувствахме се в безопасност.

При тези думи стаята утихна.

Майрън наруши мълчанието:

— Според думите на бавачката ти, похитителите са били с черни дрехи, носели са ски маски и така нататък.

— Точно така.

— И нямате никакви охранителни камери или нещо подобно?

— Сега имаме. Но тогава нямахме. Имахме камера на входа, за да можем да видим, когато някой позвъни на вратата.

— Предполагам, че полицията е прегледала записа.

— Нямаше нищо за преглеждане. Камерата не записваше. Ползвахме я само да виждаме какво се случва в момента.

В стаята имаше кръгла маса с четири стола. Рийс нямаше други братя и сестри освен Кларк и Майрън се замисли как може би четирите стола винаги са стояли така, на същото това място, и как след случилото се с Рийс никой не е имал сили да ги размести. Дали през тези десет години всяка вечер са сядали да вечерят на същата тази маса, с един празен стол?

Той погледна към Брук. Тя знаеше какво си мисли той. Беше изписано на лицето й.

— Понякога сядаме да се храним на кухненския остров — каза тя.

В средата на кухнята имаше голям квадратен мраморен остров. Множество изискани медни тигани висяха от тавана над него. От едната му страна имаше шкафове. От другата имаше шест барови стола.

— Имам въпрос — каза Майрън.

— Какъв?

— Всичко гледа към прозорците. Всичко, освен единия от столовете на кухненската маса. Гледката се вижда от умивалника. Вижда се от готварската печка. Вижда се от баровите столове, даже и от масата.

— Да.

Майрън се приближи до плъзгащата се стъклена врата.

— Но когато трима мъже със ски маски на главите се приближават — по целия път до тази врата, — никой не ги забелязва?

— Вада е била заета — каза Брук. — Приготвяла е нещо за хапване. Момчетата, ами, те по-скоро не биха гледали към прозореца. Вероятно са се занимавали с някоя компютърна игра или нещо са си играели.

Майрън се загледа в просторния двор и големите прозорци.

— Предполагам, че не е невъзможно.

— Какво друго би могло да се е случило?

Все още нямаше причина да й отговаря.

— Кларк ми каза, че е бил на училище, когато са отвлекли момчетата.

— Точна така. И?

— Повечето деца приключват училище около три часà следобед. Детските градини във вашия град са само до обяд, нали така?

— Точно така. Пуснали са ги в единайсет и половина.

— Значи, похитителите също са знаели това.

— И?

— И нищо. Предполага се, че отвличането е било планирано; нищо повече.

— Полицаите стигнаха до същия извод. Решиха, че най-вероятно са следили Вада и са знаели графика им.

Майрън се замисли над това.

— Но Рийс не се е прибирал право вкъщи всеки следобед, нали? Имам предвид, че вероятно понякога и той е ходил на гости на приятелчетата си. Вероятно понякога е ходил на гости и у Патрик например.

— Точно така.

— Значи, от една страна, всичко изглежда внимателно планирано. Трима мъже. Запознати с графика им. Но от друга страна, разчитат единствено на това, бавачката да остави плъзгащата се врата отключена и никой да не забележи, че се приближават.

— Може би са знаели, че винаги я оставя отключена.

— Като са я наблюдавали как влиза в кухнята откъм двора? Съмнявам се.

— Биха могли и да счупят прозореца — каза Брук.

— Не те разбирам.

— Да кажем, че Вада ги беше забелязала. Мислиш ли, че щеше да успее да заключи вратата навреме? И после какво? Можеха да счупят прозореца и да отвлекат момчетата.

Всичко това беше възможно, каза си Майрън. Но защо да чакат? Защо да не грабнат момчетата още докато са на двора? Дали защото са се страхували някой да не ги види?

Беше твърде рано за теории. Трябваше да събере още факти.

— Значи, похитителите влизат и застават точно където сме ние с теб сега — каза Майрън.

Брук се вцепени за момент.

— Да.

— Това беше малко неочаквано, извинявай.

— Без снизхождение, ако обичаш.

— Нямах това предвид. Но също така не искам да се държа безсърдечно.

— Нека си го кажем направо — отговори Брук.

— Кое да си кажем направо?

— Вероятно се чудиш как успявам да се справя с това — каза Брук. — Как всеки ден влизам в тази кухня и минавам покрай мястото, където беше отвлечен Рийс. Дали издигам преграда между мен и случилото се? Дали понякога плача? Предполагам, че правя по малко и от двете. Но почти винаги си спомням. Почти всеки път, когато вляза в тази кухня, случилото се е мой другар. Имам нужда от това. Има си причина да не отблъскваме тази болка. Ще ти кажа каква е тя. Защото тази болка е за предпочитане. Тази болка е за предпочитане пред онази да се предадем. Една майка не предава детето си. Затова мога да живея с тази болка. Но не мога да живея с това да се предам.

Майрън се замисли за онова, което Уин му беше казал — как неизвестността изяжда Брук и прави всичко още по-непоносимо. Идва един момент, в който просто трябва да узнаеш отговора. Може би има как да живееш с болката, но тази неизвестност, това терзание, този ад неизменно се просмукват във вътрешностите ти и те изяждат.

— Сега разбираш ли? — каза Брук.

— Да, разбирам.

— Тогава задай следващия си въпрос — каза тя.

Майрън не чака втора покана.

— Защо в подземието? — Той посочи плъзгащата се стъклена врата. — Нахлуваш оттук. Грабваш момчетата. Остава ти бавачката. Решаваш да не я убиваш. Решаваш да я завържеш. Тогава защо не го направиш тук? Защо я водиш в подземието?

— По същата причина, която току-що спомена.

— Която е?

— Ако я завържат тук, някой може да я види от задния двор.

— Но ако от задния двор се вижда всичко, защо тогава изобщо да влизаш оттам?

Майрън чу как по стълбите слизат тежки стъпки. Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет сутринта.

— Брук?

Беше Чик. Той влетя в стаята и се закова на място при вида на Майрън. Чик беше облечен с бизнес костюм, носеше вратовръзка и изискана кожена чанта на рамото си — съвременният еквивалент на куфарче за документи. Дали Чик беше решил, след като си побъбри с Патрик, да отиде да свърши малко работа в офиса?

Чик не си направи труда да поздрави. Той вдигна мобилния си телефон.

— Не си ли проверяваш съобщенията? — попита той съпругата си.

— Оставих телефона си във фоайето. Защо?

— Групово съобщение до нас двамата от Нанси — каза Чик. — Иска да се срещнем в нейната къща, а не тук.