Дом

Глава 3

Автомобилът марка „Бентли“ го чакаше на пистата. Докато Майрън слизаше по стълбичката на самолета, задната врата се отвори. Излезе Уин.

Майрън забърза надолу и усети как очите му се пълнят със сълзи. Когато се озова на три метра от своя приятел, той спря, примигна и се усмихна.

— Майрън.

— Уин.

Уин въздъхна.

— Ще превърнеш момента в тържествен, нали?

— Какво би бил животът без такива моменти?

Уин кимна. Майрън пристъпи напред. Двамата мъже се прегърнаха яростно, вкопчени един в друг, сякаш в спасителен пояс.

Без да се откъсват, Майрън проговори:

— Имам един милион въпроси.

— Няма да отговоря на нито един.

Пуснаха се.

— Трябва да се съсредоточим върху Рийс и Патрик.

— Разбира се.

Уин направи на Майрън знак с ръка да седне на задната седалка. Майрън влезе в колата и се приплъзна навътре, за да направи място на Уин. Автомобилът „Бентли“ беше модел с дълга база. Преградата към шофьора беше вдигната. Имаше само две седалки, просторно място за краката и зареден бар. Повечето подобни автомобили разполагат с допълнителни места за още пътници. Уин не виждаше смисъл в това.

— Питие? — попита Уин.

— Не, благодаря.

Автомобилът потегли. Мии стоеше до вратата на самолета. Уин свали прозореца си и помаха. Тя му помаха в отговор. Погледът на Уин беше изпълнен с желание. Майрън просто наблюдаваше своя приятел, своя най-добър приятел още от първи курс в Университета „Дюк“, и не смееше да отмести поглед от страх да не би Уин отново да изчезне.

Уин каза:

— Задницата й е първокласна, не мислиш ли?

— Аха. Уин?

— Да.

— В Лондон ли беше през цялото това време?

Все така загледан през прозореца, Уин отговори:

— Не.

— Тогава къде?

— На много места.

— Носеха се слухове.

— Да.

— Твърдяха, че си се превърнал в отшелник.

— Знам.

— Не е ли вярно?

— Не, Майрън, не е вярно. Аз пуснах тези слухове.

— Защо?

— Не сега. В момента трябва да се съсредоточим върху Патрик и Рийс.

— Каза, че си видял Патрик.

— Така мисля, да.

— Така мислиш?

— Когато изчезна, Патрик беше на шест години — каза Уин. — Сега би трябвало да е на шестнайсет.

— Значи, не си могъл да установил самоличността му със сигурност?

— Правилно.

— Значи, си видял някого, за когото мислиш, че е Патрик.

— Отново правилно.

— И след това?

— И след това го изгубих.

Майрън се облегна.

— Това те учудва — каза Уин.

— Така е.

— Мислиш си „Това не е типично за теб“.

— Точно така си мисля.

Уин кимна.

— Не прецених правилно ситуацията.

После добави:

— Имаше косвени щети.

В случая на Уин това никога не беше добре.

— Колко?

— Може би е най-добре да превъртим лентата от начало.

Уин бръкна в джоба на сакото си и извади лист хартия.

— Прочети това.

Уин му подаде нещо, което приличаше на разпечатка от имейл. Беше изпратен до личната електронна поща на Уин. Майрън беше пращал на същия този адрес половин дузина писма през изминалата година. Така и не беше получил отговор. Подателят беше изписал името си като „анон5939413“. Пишеше следното:

Издирвате Рийс Болдуин и Патрик Мур. През по-голямата част от последните десет години те са били заедно, но не непрекъснато. Разделяни са поне три пъти. Сега отново са заедно.

Свободни са да си вървят, но може и да не искат да го направят с вас. Вече не са такива, каквито си мислите. Не са и такива, каквито ги помнят семействата им. Забравете за откупа. Някой ден ще ви поискам услуга.

Никой от тях няма ясни спомени за миналото си. Бъдете търпеливи с тях.

Майрън почувства как надолу по гърба му полазва тръпка.

— Предполагам, си опитал да разбереш откъде е изпратено съобщението?

Уин кимна.

— Предполагам и че не си успял да откриеш нищо.

— Виртуална частна мрежа — каза Уин. — Няма начин да се проследи откъде или от кого е изпратен.

Майрън го прочете отново.

— Последният абзац…

— Да, знам.

— Има нещо особено.

— Нещо искрено — каза Уин.

— Точно затова си се заел толкова сериозно.

— Да — каза Уин.

— А адресът, който се споменава? — попита Майрън.

— Малка, но за сметка на това доста мизерна част на Лондон. Намира се под един надлез, където се сключват всевъзможни незаконни сделки. Огледах района.

— Добре.

— Появи се някой, който силно прилича на настоящите снимки на Патрик от компютърните симулации.

— Кога?

— Около час, преди да ти се обадя.

— Чу ли го да говори?

— Моля?

— Той каза ли нещо? Опитвам се да установя самоличността му. Може би е говорил с американски акцент.

— Не го чух да говори — каза Уин. — Няма как да знаем. Може да е прекарал тук, по тези улици, целия си живот.

Мълчание.

После Майрън повтори:

— Целия си живот.

— Знам — каза Уин. — Няма смисъл да мислим за това.

— Значи си видял Патрик. И после?

— Зачаках.

Майрън кимна.

— Надявал си се да се появи и Рийс.

— Да.

— И после?

— Трима мъже, видимо недоволни от Патрик, го нападнаха.

— И ти ги спря?

За първи път на лицето на Уин се появи лека усмивка.

— Това ми е призванието.

Така си беше.

— И тримата? — попита Майрън.

Уин се усмихна и сви рамене.

Майрън затвори очи.

— Тези мъже бяха от най-ужасните престъпници — каза Уин. — Няма да липсват на никого.

— Било е самозащита?

— Да, добре, нека го кажем така. Майрън, наистина ли точно сега ще се занимаваме с това да поставяме моите методи под съмнение?

Имаше право.

— И после какво се случи?

— Докато цялото ми внимание беше насочено към въпросните престъпници, Патрик избяга. Последно го видях да се насочва към гара „Кингс Крос“. Малко след това ти се обадих за помощ.

Майрън се облегна. Наближаваха моста „Уестминстър“ и река Темза. „Окото на Лондон“, на практика едно гигантско виенско колело, което се движеше в пъти по-бавно, отколкото някой глетчер, проблясваше под следобедното слънце. Майрън се беше качвал веднъж, преди години. Беше се отегчил неимоверно.

— Сега разбираш — каза Уин — колко е спешно.

Майрън кимна.

— Ще се погрижат момчетата да изчезнат.

— Именно. Ще ги изведат от страната или ако решат, че има опасност да ги хванат…

Не се налагаше Уин да довършва изречението.

— Каза ли на родителите?

— Не.

— Дори на Брук?

— Не — отговори Уин. — Не виждах причина да й давам фалшиви надежди.

Движеха се на север. Майрън погледна през прозореца.

— Няма ги, откакто бяха шестгодишни, Уин.

Той не отговори.

— Всички си мислеха, че отдавна са умрели.

— Знам.

— Освен теб.

— О, и аз си мислех, че са умрели.

— Но продължи да ги търсиш.

Уин събра върховете на пръстите си. Един типичен за него жест, който върна Майрън в младежките им години.

— Последния път, когато видях Брук, си отворихме бутилка скъпо вино. Седяхме на една веранда над океана и го гледахме. За кратко тя се превърна в онази Брук, с която бях израснал. Има хора, които са проводници на тъгата. Брук е пълната им противоположност. Тя носи радост. Винаги го е правила. Нали знаеш клишето как някои хора озаряват цялата стая?

— Разбира се.

— Брук можеше да направи това от разстояние. Можеше просто да си помислиш за нея и да се почувстваш щастлив. Такъв човек ти се иска да го предпазиш. А когато видиш такъв човек да страда по този начин, ти се иска — не, длъжен си — да му помогнеш.

Уин започна да приближава и отдалечава дланите си, без да разделя пръстите на ръцете си.

— И така, седим си и пием вино, вперили поглед в океана. Повечето хора разчитат алкохолът да притъпи болката от онзи вид, който изпитва Брук. Но не и Брук, случи се тъкмо обратното. Алкохолът накара лицето й да повехне. Усмивката, която се насилваше да поддържа, беше изчезнала. Онази вечер тя ми призна нещо.

Той замълча. Майрън изчака.

— Дълго време Брук си представяла как Рийс се прибира вкъщи. Всеки звън на телефона отеквал в кръвта й. Копнеела Рийс да се обади и да й каже, че е добре. Виждала лицето му сред тълпата на улицата. Мечтаела да го спаси, да го види, да го прегърне със сълзи на очи. Непрестанно преповтаряла онзи ден в ума си, как си остава вкъщи, вместо да излезе, как взима Патрик и Рийс със себе си, вместо да ги остави с онази бавачка — как променя нещо, каквото и да е, за да попречи на случилото се. Това не те напуска, така ми каза Брук. Неизменен спътник. Може да избързаш няколко крачки напред, но един такъв ден винаги е с теб, потупва те по рамото, подръпва те за ръкава.

Майрън седеше напълно неподвижен.

— Аз знаех всичко това, разбира се. Не е някакво откритие, че родителите страдат. Брук изглежда все така великолепно. Тя е силна жена. Но нещата са се променили.

— Какво искаш да кажеш с това „променили“?

— Трябва да се приключи.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това беше признанието, което ми направи Брук. Знаеш ли на какво се надява сега, когато телефонът звънне?

Майрън поклати глава.

— Че се обаждат от полицията. Че най-сетне са открили тялото на Рийс. Разбираш ли какво ти казвам? Че неизвестността — надеждата — е по-болезнена от смъртта. И това прави трагедията още по-чудовищна. Достатъчно отвратително е да накараш една майка да страда по този начин. Но това, каза ми тя — да копнееш най-силно от всичко, че всичко това най-сетне ще приключи — е още по-лошо.

Известно време седяха мълчаливо.

После Уин каза:

— Какво ще кажеш за „Никс“, а?

— Много смешно.

— Трябва да се отпуснеш малко.

— Къде отиваме?

— Обратно на „Кингс Крос“.

— Където по-скоро не можеш да си покажеш лицето.

— Аз съм изключително красив. Хората ме запомнят.

— Откъдето следва и необходимостта от моята помощ.

— Радвам се, че липсата ми не е притъпила острия ти следователски нюх.

— Добре, разкажи ми всичко — каза Майрън. — Да съставим план.