Дом

Глава 16

Обичам Рим.

Винаги отсядам в апартамента „Вила ла Купола“ на хотел „Екселсиор“, който заема последните два етажа на сградата на този някогашен дворец. Харесва ми слънчевата веранда, която гледа към изисканите магазини по Виа Венето. Харесват ми фреските по купола, изрисувани така, сякаш се сливат с хоризонта отвъд прозореца. Харесват ми частният киносалон, сауната, парната баня, джакузито.

Какво да не им харесвам?

Едно време портиерът Винченцо се занимаваше и с организирането на… как да кажем, забавленията ми. Негова беше задачата да осигурява, както той учтиво се изразяваше, „дамата на вечерта“ или „куртизанката“, която ме очакваше при пристигането ми. Понякога бяха две. В редки случаи, три. „Вила ла Купола“ разполагаше с шест спални. Това улесняваше престоя на съответната моя компаньонка и тя можеше да остане до сутринта, ако пожелае, но не с мен. Това беше нещо, на което държах. Едно от предпочитанията ми, с които не правех компромиси.

Да, много пъти съм наемал проститутки. Ще прекъсна за малко и ще ви оставя да въздъхнете шумно и възмутено, после да цъкнете с език и да се насладите на моралното си превъзходство.

Приключихте ли? Чудесно.

Бих могъл да изтъкна, че въпросните компаньонки бяха „елитни“ и „класни“, но истината е, че това няма абсолютно никакво значение и би било още по-лицемерно от моя страна да твърдя обратното. За мен това беше бизнес сделка, която облагодетелстваше и двете страни. Аз обичам секса. Уведомете медиите. Обичам секса — и под секс имам предвид именно плътските удоволствия, — и то много. Обичам секса в най-чистата му форма, което означава, че не обичам да се разсейвам с връзки, отговорности и други подобни неща от всекидневието. Майрън вярва, че онова, което той нарича „любов“ и „чувства“, засилва удоволствието от секса. Аз — не. Аз вярвам, че тези неща го размиват.

Не се вглеждайте твърде обстойно в това. Не се страхувам от обвързване. Обвързването просто не ме вълнува.

Никога не съм се преструвал, че мисля нещо друго. Не лъжа жените, с които съм бил — нито онези, на които съм плащал, нито пък онези, с които съм се срещал и съм се отдавал на забавления за една вечер (нерядко две или три). Те разбират ситуацията. Запознавам ги с уговорката, а както се надявам, и с удоволствието. Много от тях, разбира се, са си казвали, че ще могат да ме спечелят; че щом веднъж вкуся насладата от уменията им в леглото, щом веднъж ги опозная и видя колко невероятни са те, ще се влюбя до полуда и така ще стигнем по-далеч в съвместните си преживявания от онова, което някои биха нарекли лудории в леглото.

Така да бъде. Дай всичко от себе си, мила моя. Няма да те спирам.

Моят скъп приятел, Майрън Болитар — макар „приятел“ да не може да опише в пълнота нашите отношения, — се тревожи за тази черта от моя характер. Той смята, че сякаш нещо ми „липсва“. Отдава го на миналото ми — на онова, което майка ми е причинила на баща ми. Но има ли значение причината? Такъв съм. И това ми стига. Той твърди, че не разбирам. Но греши. Разбирам нуждата от взаимоотношения. Любимите ми моменти са онези, когато двамата с него си седим и просто разговаряме за живота, гледаме телевизия или обсъждаме някое спортно събитие, а после, когато приключим, аз се отправям към леглото в компанията на някое изкусително женско тяло и се отдавам на… ами, изкушения.

Да ви звучи, сякаш нещо ми „липсва“?

Нямам никакво желание да защитавам поведението си пред по-осъдително настроените от вас, но държа да отбележа: аз подкрепям равните права, равното заплащане, равните възможности. Феминизмът, спрямо определението в речника, представлява: „теория за политическо, икономическо и социално равенство между половете“. Спрямо това определение, а и спрямо всяко друго, което съм срещал, аз съм феминист.

Аз не лъжа жените. Аз не им изневерявам. Отнасям се с всяка своя гостенка или служителка добре и с уважение. Те, от своя страна, ми отвръщат със същото. Освен, разбира се, в онези разгорещени моменти, когато никой от нас няма желание да се отнасят с него добре и с уважение, ако разбирате накъде — очевидно — ми тече мисълта.

Може би се чудите, в такъв случай защо прекратих практиката си да се възползвам от въпросните професионални услуги, на които толкова съм се наслаждавал до момента. Простата истина е, че се отърсих от илюзията за доброволното съгласие, за честната бизнес сделка, за договора без принудителен характер. Осведомих се, че случаят невинаги е такъв. Наскорошните събития, в частност злощастните преживявания на Патрик и Рийс, затвърдиха вижданията ми по тази тема. Някои смятат, че е трябвало да осъзная това много отдавна, че е трябвало по-рано да прозра неправдата, че съм си затварял очите в името на това да угодя на собствените си интереси.

Пак ще отговоря: така да бъде.

Излизам от стаята си и с асансьора слизам в издържаното в прекалено бароков стил лоби на хотел „Екселсиор“. Винченцо ме вижда и среща погледа ми. Любезно поклащам отрицателно глава. Той се тревожи, че щедростта ми ще му липсва, но защо би трябвало той да страда само заради моите донякъде лицемерни морални устои?

Познавам Рим доста добре. Далеч не колкото истински римлянин, но съм посещавал града много пъти. Поемам надолу по Виа Венето към американското посолство. Свивам надясно по Виа Лигуриа и стигам до върха на „Испанските стълби“. Разходката е просто прекрасна. Слизам по всичките 135 стъпала и се насочвам към прочутия фонтан „Треви“. Прелива от туристи. Няма проблем. Сливам се с тях. Изваждам монета и с дясната си ръка я хвърлям през лявото си рамо.

Твърде туристически жест за изискан човек като moi? Разбира се. Но си има причина някои неща да станат любими на туристите, не е ли така?

Мобилният ми телефон иззвънява. Натискам копчето за отговор и казвам: „Съобщете“.

Един глас, в другия край на връзката, казва: „Пристигнаха“.

Благодаря му и приключвам разговора. Отнема пет минути да стигна пеша до магазинчето на площад „Колона“. Това е Рим. Всичко е старо. Нищо не е реновирано. Никой не се преструва, че се движи в крак с времето, и лично аз съм благодарен за това. Мраморната колона в средата на площада, поставена в прослава на Марк Аврелий, се е издигала на това място още от 192 година преди Христа. През шестнайсети век, близо четиристотин години по-късно, тогавашният папа заповядал на върха на колоната да бъде поставена бронзова статуя на Свети Павел.

Историята накратко: чао-чао, на твоя бог. Да заповяда моят.

В северния край на площада се издига дворец. На изток се намира изискана „галерия“. „Галерия“, между другото, е просто напудрено наименование на „търговски център“. Магазинът за спортни принадлежности, който търся, с малката му, кичозна витрина се намира веднага вдясно от бялата църквичка от осемнайсети век. На витрината има манекен на дете, облечено с блуза на футболния отбор „Рома“. Има изложени различни футболни топки и футболни обувки, и футболни чорапи, и футболни шалове, и футболни шапки, и футболни блузи с качулка.

С една дума: футбол.

Влизам. Мъжът зад щанда говори с клиент по телефона. Прави се, че не ме забелязва. Насочвам се към дъното на магазина и се качвам по стълбите. Никога преди не съм влизал тук, но са ми дадени доста точни инструкции. Вратата е в дъното. Почуквам. Вратата се отваря.

— Влез — казва мъжът.

Прекрачвам прага на стаята и вратата се затваря след мен. Той протяга ръка за поздрав.

— Аз съм Джузепе.

Джузепе е облечен с екип на футболен рефер. Вживял се е изцяло в образа си. Не просто се пъчи с блузата си, но си е сложил съответните къси черни шорти, подходящите черни чорапи, вдигнати до коленете, и носи свирка на врата си. Ръчният му часовник е голям, дебел и вероятно играе ролята на съдийски часовник.

Поглеждам зад него. Стаята е обзаведена така, че да прилича на малко игрище за футбол. Килимът е тревистозелен и с бели линии, които очертават центъра, границите на игрището, наказателното поле. До две от срещуположните стени има бюра, на мястото на футболните врати. Бюрата са обърнати към стената, така че двамата мъже, които седят пред тях, са обърнати с гръб един към друг. И двамата яростно тракат на клавиатурите на компютрите си.

— Това е Карло — казва Джузепе и посочва мъжа вдясно.

Карло е накипрен с екипа, който „Рома“ носи, когато играе домакински мачове на собствения си стадион — издържан в императорско пурпурно, обшито със златист кант. Стената му е окичена с всевъзможни неща, свързани с „Рома“, включително и емблемата на отбора: вълчица, от която бозаят момченцата Ромул и Рем (мотив с интересна история и смущаващ визуален ефект). Снимки на лицата на настоящите играчи в отбора са подредени там, където стената стига до тавана.

Карло продължава да пише. Дори не си прави труда да ми кимне.

— А това е Ренато.

Ренато поне ми кимва. Той също е облечен с футболен екип, в небесносиньо и бяло. Неговото бюро/врата е изцяло посветено на отбора на име „Лацио“. Всичко е небесносиньо. Снимките с лицата на играчите също са подредени там, където стената стига до тавана. Емблемата на „Лацио“ е много по-семпла от тази на „Рома“: орел носи щит с ноктите си.

— Господа — каза Джузепе с италиански акцент, — това е нашият нов спонсор.

Може да се каже, че съм тук благодарение на Майрън. Той има удивителна памет. Помолих го да ми опише с възможно най-големи подробности краткия си престой при Дебелия Ганди. Той ми разказа, че когато е пристигнал, всички са играели някаква игра — не разбирам особено нито от телевизионни, нито от компютърни или от разни такива игри — но той спомена как Дебелия Ганди е искал да победи главния си съперник — „проклетите италианци“ и техния отбор на име РОМАС/УЛАЦИО.

„Рома“ срещу „Лацио“.

За онези сред вас, които не са толкова добре запознати с особеностите на европейския футбол, „Рома“ и „Лацио“ са враждуващи футболни отбори. И двата отбора са от град Рим и дори споделят общ стадион. Без да се впускам в подробности, само ще кажа, че всяка година двата отбора се изправят един срещу друг в така нареченото „Дерби дела Капитале“ — името, вярвам, говори достатъчно само по себе си, — което е може би най-ожесточеното спортно съревнование между отбори, които представляват един и същи град.

Джузепе се навежда близо към мен и прошепва:

— Много-много не се обичат.

— По-скоро се мразят — промърморва Карло, без да спира да пише.

— Той е ужасен човек — отвръща на коментара Ренато, като по този начин връща топката на Карло.

— Спрете, и двамата — казва Джузепе.

После се обръща към мен:

— Карло и Ренато са се запознали по време на едно спречкване между фенове пред „Стадио Олимпико“.

— „Рома“ победи — казва Карло.

— С измама — отвръща Ренато.

— Просто те е яд и не можеш да го скриеш.

— Съдията. Беше подкупен.

— Не, не беше.

— Твоят човек беше на три метра извън игрището!

— Спрете — казва Джузепе. — Както виждаш, имало е спречкване.

— Смахнатото копеле се опита да ме убие — казва Карло.

— Ах как само преувеличаваш!

— Наръга ме с нож.

— С химикалка!

— Проби ми кожата.

— Не е вярно.

— Определено ме одраска. Имах синя черта по цялата си ръка!

— „Рома“ ги е страх от тъмното.

— „Лацио“ носят полички.

— Върни си думите обратно.

Карло слага ръка на ухото си.

— Я да си припомним кой отбор е печелил повече дербита?

— Край — казва Ренато с алено лице. — Сега ще се разберем!

Ренато става на крака и хвърля кламер към другия край на стаята. Той се удря в облегалката на стола на Карло, без изобщо да доближава лицето му, но Карло се прекатурва на пода, сякаш е бил прострелян.

— Окото ми! Окото ми!

Карло захлупва окото си с една ръка и започва да се превива така, сякаш изпитва неистова болка. Джузепе свирва със свирката си. Изтичва до Ренато, бръква в джоба си и изважда жълт картон.

— Седни си обратно!

— Той се преструва! — крещи Ренато.

Карло вече се усмихва. Той отмества ръка и намигва на Ренато. Когато Джузепе се обръща към него, Карло захлупва око и отново започва да се гърчи от болка.

— Той се преструва! — настоява Ренато.

— Казах да седнеш. Не ме карай да изваждам червения картон.

Ренато, все така разярен, сяда обратно на стола си. Карло внимателно сяда обратно на своя.

Джузепе се връща обратно при мен.

— Ненормални са, и двамата. Но са ненадминати в работата си.

— Която е да играят компютърни игри.

— Да. Но и в почти всичко останало, свързано с компютри.

— Но паднаха от Дебелия Ганди.

Карло и Ренато се обръщат едновременно:

— Той мами.

— Откъде знаете?

— Никой не може да ни победи честно — казва Карло.

— Няма как Дебелия Ганди да не ползва повече от двама играчи — допълва Ренато.

Замислям се за обстановката в стаята, която Майрън беше описал.

— Ползва.

Двамата мъже едновременно спират да пишат.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Не е важно.

— За нас е — казва Карло.

— Отне ни титлата — допълва Ренато.

— Ще имате възможност за реванш — казвам им аз. — Задвижихте ли изпълнението на моя план?

— Сто хиляди евро?

— Да.

Карло започва да пише на клавиатурата си и се усмихва. Ренато също.

Джупезе казва:

— Готови сме.