Дом

Глава 31

Отново бяха в кухнята — на мястото, където беше започнало всичко.

Патрик, Нанси и Брук седяха около кухненската маса. Майрън и Уин стояха встрани, достатъчно близо, за да чуват всичко, но без да им пречат. Патрик седеше с гръб към големите стъклени врати — умишлено, предположи Майрън. Майка му седеше до него и го държеше за ръка. Брук седеше срещу него, в очакване.

Патрик погледна майка си. Тя му кимна да започне. Патрик впери поглед в масата пред себе си. Косата му беше подстригана късо, почти обръсната. Той потърка главата си за кратко, после отпусна ръцете си върху масата.

— Рийс е мъртъв, госпожо Болдуин.

Майрън погледна към Брук. Тя се беше подготвила за това. Не показваше почти никаква емоция. Майрън се обърна към Уин. Лицето му беше безизразно, точно като на братовчедка му.

— Умря много отдавна — каза Патрик.

Гласът на Брук остана спокоен:

— Как?

Патрик не вдигна глава. Беше сключил ръце на масата пред себе си. Майка му беше поставила ръка на ръката му, над китката.

— Отвлякоха ни от тази кухня — започна Патрик. — Не си спомням много. Но помня това.

Гласът му звучеше сковано и хладно.

— Онези мъже ни натикаха в някакъв микробус.

— Колко мъже? — попита Брук.

— Брук, моля те.

Беше Нанси Мур.

— За пръв път се отпуска да говори. Нека просто го оставим да довърши, може ли?

Брук не отговори. Тя отново насочи вниманието си към Патрик. Патрик беше навел глава.

— Извинявам се — каза тя, твърде учтиво. — Моля, продължавай.

— Натикаха ни в някакъв микробус — повтори той. Почти, каза си Майрън, сякаш някой беше върнал лентата назад. — Движихме се дълго време. Не знам точно колко. Когато пристигнахме, бяхме в някаква ферма. Имаше животни. Крави, прасета, кокошки. Рийс и аз, двамата спяхме в една стая в къщата на фермата.

Патрик спря, но остана с наведена глава. Мълчанието беше задушаващо. Брук искаше да попита нещо, може би един милион неща, но в този миг ситуацията изглеждаше твърде крехка. Никой не помръдна. Никой не проговори. Никой не се осмели да се намеси.

Нанси стисна сина си за ръката. Патрик събра сили и продължи:

— Беше много отдавна. Понякога се чувствам така, сякаш е било сън. Там беше хубаво. Във фермата. Те… те се държаха добре с нас. Играехме си много. Можехме да тичаме наоколо. Даваха ни да храним животните. Не знам колко дълго. Може да са били няколко седмици. Може да сме стояли там няколко месеца. Понякога си мисля, че може би са минали така няколко години. Просто не знам. Двамата с Рийс просто нямаше как да следим колко време е минало.

Патрик отново спря. Майрън отправи поглед зад Патрик, през прозореца, който гледаше към просторния заден двор, отвъд дърветата в края на оградата. Опита се да си го представи, докато Патрик разказваше, как мъжете нахлуват тук, грабват двете момчета, изчезват през двора.

— Тогава един ден — каза Патрик — всичко се промени.

Гласът му беше по-неуверен, думите звучаха странно и накъсано.

— Доведоха някакви мъже — каза Патрик. — Мен… мен ме насилиха.

Брук не беше помръднала, все още не беше променила изражението си, но сякаш думите на Патрик бяха ускорили процесите на стареене. Нищо в Брук не се беше променило и въпреки това Майрън виждаше, че тя е на ръба.

— Рийс… той беше по-силен от мен. По-смел. Опита се да ме спаси. Опита се… той нямаше да им позволи да му сторят това. Той им се опълчи, госпожо Болдуин. Той им се нахвърли. Заби един молив в окото на единия от мъжете. Хубаво го намушка. И…

Патрик все така не можеше да вдигне поглед от масата, но успя леко да вдигне рамене.

— Те го убиха. Застреляха го в главата. Накараха ме да…

Рамото на Патрик започна да трепери. Майрън видя как една сълза капва на масата.

— Накараха ме да отида с тях до някакво дере.

Равният тон вече го нямаше. Патрик говореше напрегнато, накъсано.

— Накараха ме да гледам…

Майка му го погали по рамото.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Аз съм до теб.

— Видях как… бях там… те просто… просто захвърлиха тялото му в онази пропаст. Сякаш беше едно нищо. Сякаш Рийс беше едно нищо…

Брук нададе гърлен стон — един звук, какъвто Майрън никога до този момент не беше чувал.

— Толкова съжалявам, госпожо Болдуин.

И тогава и двамата заплакаха.

Когато Нанси набързо накара сина си да тръгне към входната врата, Уин й препречи пътя.

— Трябва да разберем повече — каза Уин.

Патрик хлипаше неутешимо.

— Не днес — каза Нанси и избута Уин от пътя си. — Доктор Стентън ме предупреди, че може да му е твърде трудно. Сега знаете истината. Ужасно, ужасно съжалявам.

Тя бързо излезе навън. Уин направи знак с ръка на Майрън и се приближи до Брук. Майрън бързо последва Нанси и Патрик. Когато и тримата излязоха отвън, Майрън извика:

— От колко време знаеш, Нанси?

Тя се извърна към него.

— Моля?

— От колко време знаеш, че Рийс е мъртъв?

— Какво искаш да… Патрик ми каза едва днес сутринта.

Майрън потърка брадичката си.

— Доста странен момент.

Патрик продължаваше да плаче. Сълзите изглеждаха истински и въпреки това сякаш отново нещо не беше както трябва.

— Какво би трябвало да означава това? — попита Нанси.

— Патрик — каза Майрън, като насочи вниманието си към разстроения тийнейджър, — защо се срещна вчера с Тамрин Роджърс в Ню Йорк?

Отговори му Нанси:

— Как това ти влиза в работата?

— Ти си знаела?

— Имаше нужда да излезе малко — каза Нанси.

— Наистина ли? Значи си знаела?

— Разбира се.

— Тогава защо е отишъл с автобуса? Как така не си го закарала ти?

— Това не ти влиза в работата.

— Той се срещна с Тамрин Роджърс. Видях ги заедно.

— Следил си сина ми?

— Аха.

Нанси сложи ръце на бедрата си в опит да изглежда ядосана, но стойката й беше някак престорена.

— С какво право? — тросна се тя. — Излязъл е сам, заговорил се е с момиче на неговата възраст. Не търси нещо, което го няма.

— Хмм — каза Майрън. Той тръгна към тях. — Историята ти съвпада с нейната.

— И?

— Дори възмущението, че съм ги проследил, е същото. Тамрин Роджърс се изрази почти по същия начин.

— Следил си сина ми. Имам право да се ядосам.

— Това синът ти ли е?

Патрик спря да плаче, почти изведнъж.

— За какво говорите?

Майрън опита да се вгледа в очите на момчето, но то отново стоеше с наведена глава.

— Сякаш вие двамата винаги сте с една крачка пред нас, нали, Патрик?

Той не отговори, не вдигна поглед.

— Говорих с Тамрин Роджърс за всичко това. Изведнъж вие повтаряте всичко, което каза и тя. Уин и аз казахме на баща ти как Дебелия Ганди е казал, че Рийс е мъртъв. Изведнъж ти се чувстваш достатъчно добре да говориш за това с госпожа Болдуин.

Нанси отключи вратата на автомобила с дистанционното.

— Да не си се побъркал?

Майрън се наведе, в опит да накара Патрик да го погледне в очите.

— Ти наистина ли си Патрик Мур?

Без предупреждение момчето замахна с юмрук към лицето на Майрън. Тъй като беше наведен, Майрън не беше особено стабилен, но все пак към него замахваше просто един неопитен тийнейджър. Майрън просто трябваше леко да приклекне — съвсем малко, без дори да загуби равновесие — и да остави юмрукът да профучи над главата му.

Инстинктът за оцеляване и обучението му надделяха, в резултат на което пред него стояха многобройни възможности за контраатака. Най-очевидният беше да изчака само още една стотна от секундата. След замахването с юмрук тийнейджърът щеше да остане напълно незащитен. Майрън стоеше с присвити колене. Можеше да го фрасне в гърлото, в носа, в слабините.

Но той не би направил подобно нещо.

Вместо това остана в отбранителна позиция и зачака да види какво ще направи момчето. Патрик използва инерцията от замахването си, извърна се и побягна с всички сили. Майрън беше на път да го подгони, но Нанси започна да блъска с юмруци по гърба му.

— Остави сина ми на мира! Какво ти става, по дяволите? Да не си полудял?

Майрън остави ударите да се сипят по гърба му. Изправи се и видя как Патрик се изгубва нагоре по алеята и после надолу по улицата. Нанси изтича до колата си и отвори вратата.

— Моля те — примоли се тя, като се пъхна в колата и включи на задна скорост. — Моля те, остави сина ми на мира.

Майрън щеше да влезе обратно в къщата, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се племенникът му, Мики.

— Научихме нещо за Тамрин Роджърс — каза Мики. — Ще искаш да го видиш.

— Къде се намираш?

— В къщата на Ема.

— Идвам.

Уин остана с Брук. Беше започнал да й разказва за скорошните открития, най-необичайното от които беше завръщането на някогашната й бавачка Вада Лина, понастоящем позната като София Лемпо.

— Защо се е върнала Вада? — беше попитала Брук. — Не разбирам.

Те също.

Два каменни лъва пазеха алеята, която водеше към имението, където Ема живееше със своята майка, баба и дядо. Портата беше затворена. Майрън подаде глава навън. Пазачът го разпозна и натисна копчето. Портата проскърца и се отвори.

Когато Майрън беше малък, имението беше собственост на известен мафиот, някакъв бос или дон, или както там наричат главатарите в мафията. Носеха се слухове, че имението разполага с пещ, в която мафиотът кремира труповете на жертвите си. Когато впоследствие продадоха къщата, навътре в имението, някъде зад басейна, наистина откриха пещ. До ден-днешен никой не знаеше дали я е използвал, за да устройва барбекюта, или наистина беше правил така, както се твърдеше в слуховете.

Жилището беше огромно, величествено и мрачно. Изглеждаше така, сякаш някой беше слял в едно средновековна крепост и замъка на Дисни. Имението беше просторно и вероятно — което съответно беше привлякло и настоящите собственици — най-уединеното в района. Разполагаха с площадка за хеликоптер и можеха да си тръгват и да се прибират незабелязано. По документи собственик на имота беше някаква корпорация, с цел да се скрие самоличността на истинския собственик. Само допреди няколко месеца дори най-близките приятели на Ема нямаха представа, че тя живее там, нито защо го пази в тайна.

На вратата беше закачена лъвска глава, с която да почука, но още преди Майрън да протегне ръка към нея, Анджелика Уайът отвори вратата. Тя му се усмихна топло и каза:

— Здрасти, Майрън.

— Здрасти, Анджелика.

Макар да я познаваше от години и дори известно време да беше работил като неин телохранител, на Майрън му трябваха няколко секунди, за да успее да погледне на Анджелика Уайът като обикновен човек, а не като на някой плакат или далечен образ на големия екран. Какво ли е, чудеше се често Майрън, да си толкова красив и известен, че хората, а може би дори и близките ти, никога да не могат да се отърсят от опиянението, което буди една филмова звезда.

Знаменитото лице се наведе напред и го целуна по бузата.

— Чух, че ще се жениш — каза му майката на Ема.

— Аха.

Преди петнайсет години, когато Анджелика Уайът беше родила дъщеря си, жълтата преса беше раздула ужасно случката и папараците ги бяха следили постоянно, готови да ги щракнат с огромните си обективи всеки път, щом излязат от дома си в Лос Анджелис, и бяха настоявали да узнаят кой е бащата на дъщеря й. Заглавията тръбяха неща от рода на „ШОКИРАЩАТА ТАЙНА ЗА БЕБЕТО НА АНДЖЕЛИКА УАЙЪТ“ или „ЗНАЕМ КОЙ Е ТАТКОТО“, а после си измисляха разни истории с някои от екранните й партньори, някой арабски султан или дори, веднъж, един бивш премиер на Великобритания.

Прекомерното внимание се оказа непосилно за дъщеричката й. Момичето дори започна да сънува кошмари. Анджелика Уайът стигна дотам, да прекъсне филмовата си кариера за две години и да избяга с детето във Франция, но това доведе до още повече слухове и проблеми, най-основният от които беше, че на Анджелика Уайът й липсваше работата в киното. Тя беше нейното призвание.

Тогава какво да направи?

Анджелика Уайът тайно се завърна в Съединените щати и се сдоби с този уединен имот в Ню Джързи. Тя записа дъщеря си в държавното училище, под псевдонима Емма Бомонт, като в крайна сметка всички започнаха да я наричат на галено Ема. Бабата и дядото на Ема се грижеха за нея, когато Анджелика имаше снимки.

Никой не знаеше самоличността на бащата — с изключение, разбира се, на Анджелика.

Нито дори Ема.

— Много се радвам за теб — каза му Анджелика Уайът.

— Благодаря. Ти как си?

— Добре. Утре заминавам на снимки в Атланта. Надявах се, че Ема ще дойде с мен, но тя, ъъ, сякаш в момента се занимава с друго.

— Имаш предвид с Мики?

— Ами да.

— Добри деца са.

— Това е първото й гадже — каза Анджелика.

— Ще се отнася добре с нея.

— Знам, но малкото ми момиченце… твърде клиширано ли ще е, ако кажа, че порастват твърде бързо?

— Клишетата са такива, защото отразяват истината.

— Сърцето ми се къса — каза Анджелика и се усмихна. — Всички са в подземието. Знаеш ли как да стигнеш долу?

Той кимна.

— Благодаря.

Филмови плакати с образа на Анджелика Уайът се редяха покрай стълбището, което водеше към подземието. Ема ги беше закачила, въпреки негодуването на майка й. Подземието, както й обясни Ема, беше единственото място, където не искаше да крие нищо, свързано със самоличността си. Майрън смяташе, че това звучи смислено.

Тримата тийнейджъри — Мики, Ема и Спун — се бяха изтегнали върху три огромни, скъпи и разплути кресла, тип „барбарон“. И тримата бясно пишеха нещо на лаптопите си.

— Здравейте — каза им Майрън.

И тримата казаха: „Здрасти“, без да вдигат поглед.

Ема първа затвори лаптопа си и стана. Днес беше облечена с къс ръкав и Майрън можа да разгледа внушителните й татуировки. В началото татуировките тревожеха Майрън. Макар в днешно време да са толкова често срещани, Ема беше едва втора година в гимназията. Мики му беше обяснил, че татуировките й са временни, че някакъв художник на татуировки на име Агент експериментирал с различни техники, и че след няколко седмици щели да избледнеят от само себе си.

Мики каза:

— Ей, Спун?

— Дай ми секунда да подредя придобитата информация — каза Спун. — Поговорете си малко.

Ема и Мики отидоха при Майрън. Той беше умувал дали да ги забърква в нещо подобно — вече бяха преживели твърде много за възрастта си, — но както Мики сам каза, това беше тяхната стихия.

Майрън си спомни нещо.

— Есперанца каза, че си искал да се срещнеш с нея.

— По-скоро ставаше дума за мен — каза Ема.

— И за двама ни — каза Мики. — Говорихме и с Голямата Синди.

— За какво?

Мики и Ема се спогледаха. Ема каза:

— За Малката Покахонтас и за Вожда-Майка.

— Какво за тях?

— Може би преди време номерът им е бил забавен — каза Ема. — Но вече не е.

— Всичко това е просто кич — каза Майрън. — Нямат нищо лошо предвид. Просто носталгия към миналото.

— Есперанца каза същото — отговори Ема.

— Времената се менят, Майрън — добави Мики.

— Просто й предложихме да се свърже с един наш приятел от племето навахо.

— И как мина? — попита Майрън.

— Не знам. Все още не са се срещнали.

Спун каза:

— Готово.

После започна да маха към Майрън.

— Ела насам, виж това.

Спун остана в своето огромно, разплуто кресло. Майрън се наведе, контузеното му коляно леко изпука и той се сгромоляса до него. Спун побутна очилата си и посочи към екрана.

— Тамрин Роджърс — започна той — няма почти никакво присъствие в социалните мрежи. Притежава регистрация във Фейсбук, както и в Снапчат, но почти не ги използва. Всеки път когато реши да публикува нещо, тя го прави с настройки на поверителността, така че да бъде видимо само за личните й контакти. Предполагаме, че е заради баща й, който е богат управител на инвестиционен фонд. Семейството държи на личното си пространство. Дотук следиш ли ми мисълта?

Майрън се намести на огромното кресло. Беше му трудно да се настани удобно.

— Следя.

— Знаем, че е на стаж за лятото в телевизионната компания. Знаем, че е на шестнайсет години. Знаем, че учи в елитно училище с пълен пансион в Швейцария, което се казва „Сен Жак“.

Спун погледна Майрън.

— Знаеш ли, че в Швейцария е незаконно да си гледаш само едно морско свинче?

Ема каза:

— Спун.

— Не знаех — каза Майрън.

— Трябва да бъдат по двойки — обясни Спун. — Разбираш ли, морските свинчета са социални животни, затова би било проява на жестокост да отглеждаш само едно. Или поне така мислят швейцарците.

Ема отново каза:

— Спун.

— Да, съжалявам. Както и да е, единствената снимка на Тамрин Роджърс, която успяхме да открием, е снимката в профила й във Фейсбук. Затова взех въпросната снимка и използвах програма, която да открие други подобни снимки. Не открих нищо. Разбира се, в това няма нищо изненадващо. Подобни програми откриват само снимки като зададената. Защо някой друг би ползвал нейната снимка за собствения си профил? Все още ли ми следиш мисълта?

— Все още — каза Майрън.

— Затова реших да направя нещо по-различно. Открих една програма, все още в етап на разработване, която използва алгоритъм за разпознаване на човешки лица и търси в базите данни на няколко различни социални платформи. Може би си срещал подобна технология във Фейсбук.

— Не ползвам Фейсбук.

— Какво не правиш?

Майрън сви рамене.

— Но всички стари хора използват Фейсбук — възрази Спун.

Ема каза:

— Спун.

— Да, добре, нека тогава ти обясня. Да кажем, че публикуваш във Фейсбук снимка на теб и няколко твои приятели. Фейсбук използва нов интелигентен софтуер на име ДийпФейс, който автоматично регистрира всички лица на снимката.

— Което означава? — каза Майрън.

— Което означава, че може да разпознае твоите приятели. Затова, като публикуваш снимката, изведнъж Фейсбук огражда едно от лицата им и те пита: „Искаш ли да отбележиш на снимката Джон Смит?“.

— Сериозно?

— Да.

— Вече и това ли могат да правят?

— Да, могат.

Майрън поклати глава, доволен от собствената си наивност.

— Забележи — продължи Спун, — че казвам „регистриране на лица“. Това е технология, която разпознава, когато на две снимки присъства един и същи човек, за разлика от познатата технология за разпознаване на лица, която има за цел да свърже снимката на даден човек с името му. Има огромна разлика. Затова пуснах профилната снимка на Тамрин Роджърс през тази все още разработваща се програма — в смисъл, че все още не е напълно завършена, — за да проверя какво ще покаже. Ох!

Спун се плесна по челото.

— За малко да забравя. Първо опитах със снимката на Патрик Мур. Успях да изрежа малко изображение от телевизионното му интервю. Казах си, еха, може би някой някъде го е снимал. Може би ще успея да открия нещо за него, а оттам и за Рийс.

— И?

— Нищо. Нито едно съвпадение. Освен… ами, нека ти покажа.

Той натисна полето на мишката на лаптопа си. На екрана се появи групова снимка, с около двайсет-двайсет и пет тийнейджъри. Под нея беше изписано „ВТОРИ ГИМНАЗИАЛЕН КУРС“, както и имената на учениците.

— Снимката изскочи от училищен архивен уебсайт, в който фигурират всички, посещавали „Сен Жак“. Ако се загледаш ето тук — той остави курсора да посочи вместо него, — ами, разпознаваш ли тази млада дама?

Майрън я разпозна.

— Това е Тамрин Роджърс.

— Точно така, Майрън. Отлично.

Майрън погледна Ема, за да провери дали Спун му се подиграва. Ема сви рамене в стил „такъв си е“.

— А ако погледнеш още по-надолу — Спун отново използва курсора, — ще видиш изписани само малки имена. Предполагам, че това е заради някаква политика на училището, с цел да уважи личното пространство на семействата, но няма как да знам със сигурност. Тамрин е четвъртата на втория ред, отляво надясно… виждаш ли?

Майрън виждаше. Пишеше просто: „Тамрин“.

— Е, и?

— Така си казахме и ние — отговори Спун — първоначално. Всъщност, ами, трябва да призная, че не ме бива особено с дребните подробности. Аз по-скоро гледам на нещата в тяхната цялост, разбираш ли ме?

— Прави се, че те разбирам.

— Ха, добра шега! Ема беше тази, която… Ема, искаш ли ти да му покажеш?

Ема посочи с пръст момчето, което стоеше точно зад Тамрин Роджърс. Майрън смръщи чело и се наведе, за да види по-отблизо.

— Няма нужда да си напъваш очите, Майрън — каза Спун. — Не и на твоята възраст. Мога да увелича снимката.

Спун започна да натиска с курсора върху снимката и тя започна да се уголемява все повече и повече. Качеството на снимката беше добро, беше направена неотдавна, с нелош фотоапарат, но колкото повече натискаше по екрана, пикселите толкова повече се размазваха. Спун спря. Майрън отново започна да се взира.

— Значи, според вас…? — започна Майрън.

— Не знаем — каза Спун.

— Аз знам — каза Ема.

Майрън потърси името на момчето и го прочете на глас:

— Пол.

Момчето на снимката беше с дълга, вълниста руса коса — като типично момче от скъпо частно училище, което се опитва да заяви независимостта си. Косата на Патрик Мур беше съвсем къса и тъмна. Изглеждаше, че „Пол“ от снимката е със сини очи. Очите на Патрик Мур бяха кафяви. Носовете им също се различаваха. Този на Пол сякаш беше по-малък, може би с по-различна форма.

И въпреки това…

Майрън не би го забелязал, не и без чужда помощ, но сега, колкото повече се вглеждаше…

— Знам какво си мислиш — каза Ема. — И вероятно бих се съгласила с теб. Тийнейджърите си приличат. Всички знаем това. Вероятно и аз самата не бих се замислила, но това училище е малко. Учениците на тази възраст са само в един клас и са общо двайсет и три. Патрик Мур излиза от къщи и се среща с Тамрин Роджърс. Защо? Бил е самотен. Ние също видяхме това, когато му бяхме на гости.

Мики кимна в знак на съгласие.

— Съвпадението е твърде голямо, Майрън. В смисъл, отрежи косата. Смени цвета на очите с някакви контактни лещи. Може би някаква пластична операция на лицето, не знам. Но когато Ема ми го показа и аз се загледах, първоначално не го видях, но после…

Мики посочи лицето на екрана.

— Мисля, че съученикът на Тамрин, Пол, сега нарича себе си Патрик Мур.

Майрън отиде на бегом до колата. Взе телефона си и се обади на Есперанца.

— Трябва да разберем колкото се може повече за някакво хлапе Пол, което е учило в „Сен Жак“ в Швейцария, недалеч от Женева. Най-важно е фамилното му име. Родители, каквото и да е.

— Няма да стане бързо — каза Есперанца. — Училището е затворено, в чужбина е, нямаме връзки в Швейцария, а и освен това, доколкото си представям, подобно място би било дяволски дискретно.

Есперанца, разбира се, имаше право.

— Просто направи всичко по силите си. Спун ще ти изпрати снимката по имейла.

— Получих имейла му още преди да се обадиш — каза Есперанца. — Знаеш ли, че най-използваната парола за електронна поща е „123456“?

— Да, това звучи като Спун.

— В момента гледам двете снимки — тази на Пол и тази на Патрик от интервюто. Ако се вгледам хубаво, ами да, мога да видя приликата, но на теб би ли ти хрумнало, че Пол и Патрик са едно и също момче?

— Не — каза Майрън. — Но това може би не е най-важното.

— А, да, открих учителя от пети клас. Онзи, който е преподавал на Кларк и Франческа.

— Господин Диксън?

— Роб Диксън, да.

— Къде се намира?

— Все още преподава на петокласници в началното училище „Колинс“. Уговорих да се срещнете днес в кабинета му, в седем и половина.

— Как успя да го уредиш?

— Казах му, че си чул колко невероятен учител е и че искаш да напишеш книга за преживяванията си.

— Какви преживявания?

— Не уточних. Господин Диксън е гледал документалния филм за теб. Славата на знаменитостите от кабеларката, бебчо. Отваря врати.

Когато разговорът приключи, Майрън се обади на Уин и му каза какво е научил.

— Значи момчето е самозванец — каза Уин.

— Не знам. Все още е възможно да са двама тийнейджъри, които просто си приличат.

— И случайно познават Тамрин Роджърс.

— Звучи малко вероятно — съгласи се Майрън. — Искам само да отбележа, че и Тамрин, и Патрик — нека за по-лесно просто да го наричаме Патрик — твърдят, че са се срещнали на Таймс Скуеър съвсем случайно.

— Съвсем случайно?

— Аха.

— Днешната младеж — оплака се Уин. — Човек би си помислил, че са способни да измислят нещо по-достоверно.

— В интерес на истината, хванахме Тамрин съвсем неподготвена. Как е Брук?

— Издига прегради — каза Уин. — Което може би е по-добрият вариант. В момента мисли единствено за бившата си бавачка и за това какво ли може да я е накарало да се върне в Щатите.

— Има ли някакви предположения?

— Никакви. И така, каква е следващата ти стъпка?

— Продължаваме да събираме информация — каза Майрън.

— Еха, по-кротко с подробностите.

— Нанси Мур все така настоява, че момчето, което спасихме, е изчезналият й син Патрик.

— Точно така.

— Което ме кара да се зачудя дали снимките на Пол биха я накарали да размисли.

— Там ли отиваш?

Майрън видя отляво дома на семейство Мур. Когато спря на алеята пред къщата, забеляза в гаража автомобила „Лексъс“.

Тя си беше вкъщи.

— Тъкмо пристигнах.

Майрън не си направи труда да отиде до входната врата. Гаражът беше отворен и той закрачи право към колата вътре. Когато видя, че вратата, която води от гаража към къщата, е оставена отворена, у него се надигна тревога.

Той подаде глава навътре и извика:

— Ехо?

Нищо.

Той влезе вътре и прекоси кухнята. Дочу шумолене откъм горния етаж. Не носеше оръжие, което беше глупаво от негова страна, но до този момент такова все още не му беше трябвало. Той бавно започна да се изкачва по стъпалата.

Който и да беше горе, не се опитваше да скрие присъствието си.

Майрън стигна до най-горното стъпало. Шумоленето идваше от стаята на Патрик. Той бавно се приближи до вратата, като се приплъзваше с гръб до стената, което може би беше, а може би и не беше най-удачното в случая. Трудно беше да се прецени. Той стигна до вратата, изчака една секунда и бързо надникна вътре.

Нанси Мур беше обърнала наопаки цялата стая.

— Ехо — каза Майрън.

При звука от гласа му тя подскочи и се извърна към него. Очите й бяха широко отворени, почти налудничаво.

— Какво правиш тук?

— Всичко наред ли е?

— Всичко изглежда ли ти наред?

Не изглеждаше.

— Какво става?

— Не разбираш, нали? Мислиш си… не знам и аз какво си мислиш. Опитвах се да предпазя сина си. Състоянието му е крехко. Преживял е толкова много. Как не го разбираш?

Майрън не отговори.

— Имаш ли представа колко му беше трудно да говори за това днес? Да преживее отново ужаса от случилото се с него? И с Рийс?

— Нанси, той трябваше да го направи — каза Майрън. — Ако нещата стояха иначе, ако се беше завърнал Рийс…

— Брук Болдуин щеше да направи най-доброто за своето дете, не за моето.

Нанси изправи гръб и го погледна в очите.

— Недей да се заблуждаваш. Една майка винаги ще защити детето си.

Еха.

— Дори да е за сметка на друго дете?

— Патрик не беше готов да говори. Знаехме това. Просто искахме да му дадем достатъчно време да се съвземе. Какво са още няколко дни, когато са минали десет години? Доктор Стентън имаше право. Беше му прекалено трудно. И тогава, сякаш не беше достатъчно, че трябваше да преживее всичко отново, сякаш не му беше достатъчно трудно да каже на Брук, че Рийс е мъртъв, ти — тя го посочи осъдително с пръст — го нападна. Патрик избяга заради теб.

— Това не е Патрик.

— Моля?

— Момчето, което доведохме тук. Това не е Патрик.

— Това е Патрик!

— Името му е Пол.

— Махни се от тук — каза тя.

— Нанси, защо не направихте ДНК тест?

— Добре, ако това ще те накара да ни оставиш на мира, ще направим, става ли? А сега се махни, моля те.

Майрън поклати глава.

— Трябва да видиш няколко снимки.

Тя изглеждаше объркана.

— Какви снимки?

Той протегна ръката си, в която държеше двете принтирани фотографии, които му беше дал Спун. За миг Нанси не посегна да ги вземе. Тя просто остана неподвижна. Майрън протегна ръката си малко по-близо към нея и я задържа така, докато тя неохотно реши да ги вземе.

— Не разбирам.

— Груповата снимка е направена в училище в Швейцария — каза Майрън.

Тя я разгледа.

— И?

— На снимката има едно момче. Името му е Пол. Все още не знаем фамилията му. Но ще я разберем. На втората снимка се вижда отблизо лицето му.

— Все още не разбирам — каза Нанси Мур с треперещи ръце. Тя пъхна горната снимка под долната. — Нали не мислиш, че…?

— Пол и Патрик са един и същи човек.

Тя поклати глава.

— Грешиш.

— Не мисля така.

— Приликата е нищожна.

— Помниш ли, че те попитах дали познаваш Тамрин Роджърс?

Майрън взе обратно снимките и сложи груповата отгоре.

— Това е Тамрин. Същото момиче, с което Патрик се срещна вчера.

— Казахме ти, че…

— Да, че съвсем случайно са се срещнали на Таймс Скуеър, без изобщо да се познават. Аз бях там, Нанси. Аз ги видях. Това не беше случайна среща. Познаваха се отпреди.

— Няма как да си разбрал това, като просто си ги наблюдавал — каза тя, но гласът й вече звучеше немощно, сломено.

— Преди малко изпратих по имейл същите тези снимки на съдебен антрополог, името й е Алис Мървош. Тя ще сравни снимката на Пол със записа от вчерашното интервю с Патрик. Тя ще потвърди, че са един и същи човек.

Тя поклати глава, но увереността й беше изчезнала.

— Нанси, нека ти помогна.

— Ти какво, да не би да смяташ, че е някакъв самозванец? Грешиш. Една майка винаги знае.

— Каза, че майката винаги защитава своето дете — отговори Майрън, като се опитваше да звучи възможно най-спокойно и внимателно. — Може би това желание, тази нужда, понякога може да изкриви възприятията.

— Това е Патрик — настоя Нанси. — Това е моят син. Най-сетне си е у дома. След всичките тези години, най-сетне отново е при мен.

Тя вдигна очи. Погледна го яростно.

— А сега ти го прогони.

— Нека ти помогна да го открием.

— Мисля, че направи достатъчно. Това е моят син. Знам го. Знам го. Той не е самозванец. Името му не е Пол.

Тя го отблъсна от пътя си и слезе надолу по стълбите. Майрън я последва.

— Когато се прибере, ще направим ДНК тест, за да запушим устите на всички ви. Но сега трябва да отида накъде другаде.

Нанси не спря. Мина през гаража и излезе през вратата. Качи се в автомобила си и включи двигателя.

— Повече не се връщай, Майрън. Никога повече не се връщай.

Уин и Брук седяха в кухнята на семейство Болдуин. Снимките от училището в Швейцария стояха разпръснати пред тях на масата.

Майрън приключваше разговора си с Алис Мървош, съдебния антрополог. Когато прекъсна връзката, Брук и Уин го погледнаха в очакване.

— Според нея — каза Майрън — това е едно и също момче.

Брук отново погледна снимките. Майрън се наведе, за да им посочи.

— Въпросният Пол е подстригал и боядисал косата си — каза Майрън. — Цветът на очите лесно може да бъде променен с контактни лещи. На носа може да е направена пластична операция.

Брук просто седеше край масата, стиснала снимката в ръка.

— И Нанси не вижда приликата?

— Така твърди. Настоява, че това е Патрик.

— Вярваш ли й?

— Вярвам, че тя го вярва.

— Значи, се самозаблуждава?

Майрън леко вдигна рамене.

— Не знам.

Едва тогава Уин каза:

— Значи, трябва да разберем кой е този Пол. Трябва да разберем къде живее, кои са родителите му…

— Есперанца се е заела с това. Но ще отнеме известно време.

— Ще се обадя на няколко познати в чужбина. Да видим дали ще успеем да задвижим по-бързо нещата.

— Не разбирам — каза Брук. — Самозванец ли е? Опитва се да измами по някакъв начин семейството ли?

— Възможно е.

— Веднъж четох за подобен случай — каза Брук. — Когато синът ти изчезне, ти… Както и да е, мисля, че се беше случило някъде към края на деветдесетте. Синът на едно семейство в Тексас изчезнал, когато бил на дванайсет или тринайсет години. Три години по-късно някакъв самозванец от Франция казал, че той е изчезналото дете. Успял да заблуди доста хора.

Майрън смътно си спомняше случката.

— Защо го е направил?

— Не си спомням. Донякъде за пари, но мисля, че просто му е доставяло удоволствие да мами хората. Не за пръв път се е представял за някой друг. Бил е някакъв извратеняк. Семейството му повярвало — донякъде, предполагам, само защото им се е искало да е вярно.

Тя вдигна поглед.

— Какво означава всичко това, Майрън?

— Не знам.

— Няма никаква логика.

— Трябва ни повече информация.

Като по сигнал телефонът на Майрън иззвъня. Той погледна към Уин.

— Джо Корлес е, от лабораторията за ДНК анализ.

— Включи високоговорителя.

Майрън го направи и сложи телефона на масата.

— Джо?

— Майрън?

— Джо, тук сме с Уин.

— Еха. Уин се е върнал?

Уин каза:

— Моля те, кажи ни резултата.

— Ще карам направо — каза Джо Корлес. А после каза нещо, което изненада Майрън. — Момчето наистина е Патрик Мур.

Майрън погледна Уин. Лицето на Брук пребледня.

— Сигурен ли си?

— Кичурът коса, който ми дадохте, е от жена. ДНК материалът от четката за зъби е от мъж. Двамата имат пряка родствена връзка.

— На сто процента?

— Възможно най-точно.

На входната врата се позвъни. Уин отиде да отвори.

— Благодаря ти, Джо — каза Майрън.

После прекъсна връзката.

— Патрик е — каза Брук. Изражението й остана хладнокръвно, но ъгълчето на устата й започна да потрепва. — Не е самозванец. Патрик е.

Майрън не помръдна.

— Защо тогава Вада се е върнала? Защо Патрик се е срещнал с това момиче Тамрин?

— Всъщност е обратното — каза Майрън.

— Какво означава това?

— Пол не е някой, който се представя за Патрик. Пол е Патрик.

Преди да успее да поясни, Уин се върна в кухнята заедно със Зора. Брук може и да се беше изненадала да види как в кухнята й влиза един доста мъжествен травестит, но не го показа.

— Зора има новини за бавачката — каза Зора.

Брук се изправи.

— Вада?

— Вече се казва София Лемпо — каза той. — Вчера е пристигнала със самолет в страната. Взела е под наем един „Форд Фокус“ от летището в Нюарк.

Брук каза:

— И как ще я открием?

— Вече го направихме, сладурче — каза Зора. — Всички коли под наем са снабдени със система за проследяване — в случай на кражба. Или за да те таксуват допълнително, ако прекосиш границите на щата. Такива неща.

— И са ти позволили да я проследиш?

Зора намести с ръце перуката си в стил „Вероника Лейк“ и се усмихна. Целите му зъби бяха в червило.

— „Позволили“ не е точно думата, която Зора би употребил. Но пък парите на братовчед ти. Доста са убедителни.

— Къде е тогава Вада? — попита Брук.

Зора извади мобилния си телефон.

— Зора я проследява с това.

Той им показа екрана. Синя точица примигваше и обозначаваше местоположението на автомобила.

— Къде точно се намира?

Зора натисна една иконка. На мястото на картата се появи сателитно изображение. Майрън едва не ахна с глас. Синята точица беше заобиколена от зеленина. Виждаше се езеро, което дори отгоре изглеждаше познато.

— Езерото Чармейн — каза Майрън. — Вада е в къщата на Хънтър Мур.