Дом

Глава 34

Майрън откри Нанси в задния двор на къщата й.

Седеше в една беседка до розовите храсти. В дланите си държеше чаша с кафе. Не се обърна, когато Майрън се приближи.

— Казах ти повече да не се връщаш — каза тя.

— Да, знам. Имаш ли някакви новини от Патрик?

Тя поклати глава.

— Не си ли разтревожена?

— Разбира се, че съм. Но ще му отнеме много време да свикне с всичко това. Има нужда от малко пространство.

— Нямало го е десет години — каза Майрън. — Не мисля, че може да има нужда от още пространство.

— Майрън?

— Да.

— Не ме интересува какво мислиш. Искам да си тръгнеш.

Майрън не помръдна. Просто остана неподвижен, докато тя не погледна към него. Когато го направи, той отново не помръдна, вперил поглед в нея. После каза:

— Нанси, аз знам.

— Какво знаеш?

Беше просто формалност. Четеше го в погледа й.

— Франческа ми каза.

— Тя е объркана. В известен смисъл завръщането на брат й след всичките тези години е трудно за нея.

— Той е мъртъв, нали? Имам предвид Рийс.

— Патрик ти го каза.

— Не, Патрик ни разказа една история. Ти си му помогнала да я заучи. И да, историята си я бива — възможно най-подходящата, като за една скърбяща майка. Рийс не е бил малтретиран, както каза Патрик. Рийс е бил щастлив. Бил е смел. Умрял е бързо и преди да започнат всички ужасни неща. Докато я слушах, през цялото време си мислех колко удобно звучи всичко.

— Махни се оттук.

Майрън застана до нея.

— Знаем, че Вада е в къщата край езерото.

Нанси посегна да вземе телефона си, но Майрън го грабна, преди тя да успее да го достигне.

— Върни ми го.

— Не.

— Нищо не разбираш — каза Нанси.

— О, мисля, че разбирам — каза Майрън. — Нищо чудно, че си успяла да убедиш Чик да не казва нищо за съобщенията. Мислел си е, че го прави, за да не насочва разследването в грешната посока. Полицията е щяла да започне да ви разпитва подробно, щели са да си помислят, не знам, че сте били любовници и че единият от вас е изперкал или нещо подобно. Но не това е била причината. Ти си знаела, че всичко е започнало със съобщенията. Чик не го е знаел.

Нанси Мур се изправи и тръгна към къщата. Майрън я последва.

— И Хънтър е насочил пистолет към теб. Знаеше ли, че тъкмо Франческа го е скрила? Това би обяснило защо не си й казала нищо за случилото се. Или може би си осъзнала, че е била просто едно малко дете. И никога не би успяла да запази подобна тайна. Може би не си искала да се обвинява. Ако просто беше оставила пистолета на татко там, където си беше. Ако просто не се беше замислила какво би сторил Хънтър с него.

Нанси спря пред задната врата. Тя затвори очи.

— После е скрила пистолета в стаята си и Патрик го е намерил — каза Майрън. — Не съм сигурен точно кога. Франческа също не знае. Няколко дни по-късно. Може би седмица. Дали Хънтър е забравил за пистолета, или се е страхувал да повдигне темата? Не знам. Няма голямо значение. Патрик го намира. В последно време ти и Хънтър сте се карали доста. Може би Патрик знае това. Може би дори знае причината. Може би обвинява Чик Болдуин и цялото му семейство.

— Не — каза Нанси. — Нищо подобно.

— Всъщност няма значение. Той е едно шестгодишно момче. У него е зареденият пистолет на баща му. Държи го в раницата си. Носи го със себе си на училище. Един ден — може би още в деня, когато го е намерил, не знам — той има среща с другарчето си Рийс Болдуин. Играят си край дърветата в дъното на задния двор. Поне така си казала на Франческа. Бавачката, Вада Лина, не ги е наблюдавала много внимателно. А може и да е. Не знам. Тя е просто едно уплашено хлапе в чужда държава. Какво разбира тя?

Нанси Мур стоеше напълно неподвижно. Майрън би си казал, че дори не диша.

— Не знам дали са играели на някаква игра. Не знам дали изстрелът е бил по случайност. Не знам дали Патрик е бил ядосан заради баща си. Не знам нито едно от тези неща. Но знам, че едното шестгодишно дете е застреляло другото.

— Беше нещастен случай — каза Нанси.

— Може би.

— Беше.

— А всичко останало след това?

— Ти не разбираш — каза Нанси.

— О, мисля, че разбирам. Отишла си до дома на семейство Болдуин, за да вземеш сина си. Предполагам, че Патрик е застрелял Рийс точно преди да пристигнеш. Секунди преди това. Защото ако го беше застрелял, да кажем, десет минути преди това, Вада щеше да се е обадила в полицията.

— Чух изстрела — каза Нанси. — Паркирах колата и…

Майрън кимна. Звучеше логично.

— Изтичала си на двора.

— Вада и аз… и двете се втурнахме към него. Но беше твърде късно. Куршумът… Рийс беше прострелян в главата. Не можехме да направим нищо.

Мълчание.

— Защо просто не се обади в полицията? — попита Майрън.

— Знаеш защо. Пистолетът беше наш. Мой, всъщност. Аз го купих. Хънтър и мен — щяха да ни подведат под отговорност. Има такива случаи. Бях чела за един баща, който държал под леглото си зареден пистолет. Шестгодишният му син го намерил. С четиригодишната си сестра решили да си поиграят на каубои и индианци. Застрелял я на място. Осъдили бащата за непредумишлено убийство и лежал осем години в затвора. Замислих се за това. Замислих се и за Патрик. Да, той знаеше, че се караме. Беше ни чул. Въпреки че беше на шест години, представи си, че някой беше решил, че има някаква връзка. Представи си, че някой беше казал как не го е направил случайно, а го е убил нарочно. Патрик щеше да бъде белязан за цял живот — детето, убило друго дете. А после се замисли за Брук и Чик. Някой от тях двамата да ти прилича на човек, склонен да прощава?

— Затова си решила да инсценираш отвличане — опита се да каже Майрън с равен глас.

Тя не си направи труда да отговори.

— Как накара Вада да ти съдейства?

— Казах й, че според полицията виновната е щяла да бъде тя. Нейно задължение е било да наблюдава децата. Казах й, че ще я обвинят и че ще я вкарат в затвора. Казах й, че за нейно добро трябва да прави каквото й кажа. Вада беше уплашена, твърде объркана, за да ми противоречи. Когато започна да размисля, вече се беше оплела твърде много в лъжата.

— И после си почистила мястото. Предполагам, че е имало кръв.

— Не много. А и бяхме сред дърветата. Почистих всичко.

— Преговаряш отново историята с Вада. Завързваш я в подземието. Тръгваш си и се обаждаш на Брук. Казваш й, че току-що си пристигнала пред дома й и че никой не ти отваря.

— Точно така.

Майрън преглътна.

— Къде беше Патрик?

— Заведох го вкъщи. Казах му да се скрие, докато баща му не се прибере.

— Ами Рийс?

Нанси го погледна в очите. Без никакво колебание тя каза:

— Сложих го в една кофа за боклук в дъното на гаража ни.

Останалото беше ясно.

— Когато Хънтър се прибра, опита ли се да те разубеди?

— Да. Искаше веднага да си признаем. Но към този момент вече беше твърде късно. Вече бях инсценирала отвличането. Тези неща — разрастват се като лавина. Хънтър не беше виновен. Той е слаб човек. Не успя да преживее стореното. Започна да пие. Вероятно сам можеш да се сетиш за останалото. Не беше трудно да намеря фалшива лична карта, макар че с всички тези полицаи наоколо ми отне известно време. Хънтър държеше Патрик в къщата край езерото. В някакъв момент го измъкнахме зад граница. Новото му име беше Пол Симпсън.

— Защо сега го върнахте обратно вкъщи?

Тя сви рамене.

— Започна да става твърде подозрително. От училището започнаха все по-стриктно да проучват произхода на учениците. Хората започнаха да задават въпроси. Нямаше как да продължаваме вечно. Франческа трябваше да разбере, че брат й е жив. Но преди всичко Патрик също искаше да се прибере вкъщи. И двамата с Хънтър го обсъдихме. Мислехме да го накараме просто да отиде в някое полицейско управление и да си съчини някаква история, как е успял да избяга. Но това щеше да доведе до още въпроси.

— Затова изпратихте на Уин онзи анонимен имейл.

— Знаех, че Уин не се е отказал. Ако откриеше Патрик — ако успееше да го спаси, — всичко щеше да изглежда много по-достоверно. Затова уредих Уин да отиде на гара „Кингс Крос“ по същото време, когато и Патрик щеше да бъде там. Не беше трудно да намеря подходящо място. В интернет лесно можеш да разбереш къде проституират малолетните.

— Но не мина по план.

— Меко казано — не — отговори тя. — Когато Уин уби онези мъже, Патрик избяга. Обади ми се паникьосан. Казах му да намери някакъв хотел и да не мърда оттам. Но тогава го откри Дебелия Ганди.

— Значи, когато през сълзи ми благодари, че съм му спасил живота…

— Не се преструвах.

Тя погледна Майрън в очите с надеждата да срещне утеха или може би малко разбиране.

— Ти наистина му спаси живота. Аз обърках всичко. Аз обърках всичко от самото начало. Ще кажеш, защо не постъпи така или защо не постъпи иначе. Не знам. Обмислих всяка ситуация и направих онова, което вярвах, че е най-добре за сина ми. И първоначално сякаш бях взела правилното решение. Патрик забрави за случилото се. Сестра ми живее във Франция. Той прекарваше доста време при нея. Училището много му харесваше. Беше щастлив. Ние му липсвахме, разбира се. Липсваше му и сестра му. И да, това беше едно от по-трудните решения — да не казваме истината на Франческа. Но тя не би могла да опази подобна тайна — не и когато беше едва на десет години. Опитахме се да я утешим, опитахме се да й кажем, че брат й наистина е добре, но тя неминуемо страдаше. Беше труден избор.

Тя наклони глава.

— Ти би ли й казал?

Майрън искаше да й отговори, че от самото начало никога не би постъпил по този начин, но това му се струваше очевидно.

— Не знам — каза той. — Но ти си съсипала живота на всички, не мислиш ли? Съпругът ти не е можел да живее по този начин. Брук, Чик, Кларк — всичко, което си им сторила, цялото страдание, което си ги накарала да преживеят.

— Рийс беше мъртъв — каза тя. — Не го ли разбираш? Нищо не можеше да го върне. Не можех да го спася. Можех единствено да спася собствения си син.

Майрън усети как телефонът на Нанси вибрира в ръката му. Той погледна номера на екрана и го прочете на глас.

— Това е Патрик! — Нанси го грабна от ръката му и го сложи до ухото си. — Ало? Патрик?

Майрън го чу как плаче.

— Мамо?

Звучеше много по-малък от шестнайсетгодишен младеж.

— Тук съм, детето ми.

— Те знаят какво направих. Аз… аз искам да умра.

Нанси стрелна Майрън с поглед.

— Не, не, послушай мама. Всичко ще бъде наред. Просто кажи на мама къде си.

— Знаеш къде съм.

— Не, не знам.

— Мамо, помогни ми.

— Патрик, къде си?

— Искам да се самоубия. Искам да се самоубия, за да бъда заедно с Рийс.

— Не, миличък, послушай ме.

— Сбогом, мамо.

Той прекъсна връзката.

— Господи.

Телефонът падна от ръката й.

— Заедно с Рийс — повтори на себе си Майрън. Той я сграбчи за раменете.

— Къде изхвърлихте тялото на Рийс?

Изведнъж тя се отскубна от ръцете му и затича към колата си. Майрън я последва и я изпревари.

— Аз ще карам — каза той. — Къде е той?

Нанси се поколеба.

Майрън си припомни как Патрик седеше до кухненската маса. Думите му звучаха сковани и равнодушни, защото лъжеше. Но накрая гласът на Патрик се промени, звучеше развълнувано…

Видях всичко… бях там… те просто… просто захвърлиха тялото му в онази пропаст. Сякаш беше едно нищо. Сякаш Рийс беше едно нищо…

Защото казваше истината.

— Искаш ли синът ти да живее, или да умре? — изкрещя Майрън. — Къде е тази пропаст, Нанси?