Дом

Глава 27

По причини, които Майрън никога не успя да проумее, Голямата Синди беше изключително добра в това да следи хората. Може би защото беше толкова очевидна, защото с външния си вид така се натрапваше, че човек никога не я забелязваше наистина, нито пък подозираше, че тази жена, облечена с прилепнал лилав костюм на Батгърл, е възможно да го следи. Костюмът й, който донякъде приличаше на уголемен вариант на онзи, с който Ивон Крейг беше участвала в стария телевизионен сериал „Батман“, беше толкова впит в тялото й, че по-скоро приличаше на обвивка на наденица.

Точно днес обаче нейният тоалет се сливаше с обстановката — по един доста специфичен начин. Майрън забеляза Голямата Синди в мига, в който пристигна на Таймс Скуеър. И така: припомни си всяко клише, което си чувал за Таймс Скуеър, събери ги на едно място, подреди ги клише върху клише — за талазите от човешки тела, за безбройните автомобили и свръхогромните билбордове, за оживелите екрани и неоновите светлини. После вземи всичко, което си представяш към този момент, и го умножи по десет.

Добре дошъл на Таймс Скуеър.

Таймс Скуеър е пагубен за всяко едно от сетивата, включително обонянието и вкуса. Всичко се движи и се върти, и на човек му се иска да накара целия площад да изпие едно огромно успокоително хапче.

И там, редом до Спайдърмен, Елмо, Мики Маус, Баз Светлинна година и Олаф от „Замразеното кралство“, стоеше Голямата Синди, в целия си блясък. Туристите се редяха на опашка, за да се снимат с Батгърл.

— Те ме обожават, господин Болитар! — извика Голямата Синди.

— Кой не би?

Голямата Синди се изкикоти и се фръцна така, че Мадона от времето на „Vogue“ би й завидяла. Един японски турист й предложи пари, след като се снима с нея, но Голямата Синди отказа да ги вземе.

— О, не, не бих могла, драги господине.

— Сигурна ли сте? — попита туристът.

— Това е благотворителност.

Тя се наведе леко към него:

— Ако исках да ми плащат, за да нося този костюм, щях още да се предлагам на улицата.

Туристът бързо се отдалечи.

Голямата Синди погледна Майрън.

— Шегувах се, господин Болитар.

— Знам.

— Никога не съм се предлагала на улицата.

— Радвам се, че ми каза.

— Но пък с този костюм парите валяха около пилона.

— Аха — каза Майрън, без никакво желание да мисли точно за това.

— В „Кожа и Дантела“, спомняш ли си?

— Помня, да.

— Е, да, понякога, когато някой искаше да му потанцувам в скута, нещата наистина отиваха по-надалече, ако се сещате какво имам предвид.

— Сетих се — бързо каза Майрън. — И да, къде е Патрик? Имаш ли някаква нова информация?

— Младежът Патрик се измъкна незабелязано от дома си преди два часа — каза Голямата Синди. — Измина пеша километър и половина в посока центъра на града и се качи на автобус 487. Проверих маршрута му. Последната спирка на автобус 487 е на централна автогара в Ню Йорк. Качих се на колата си и пристигнах преди автобуса. Изчаках го да слезе и го проследих дотук.

— Къде тук? — попита Майрън.

— Не се обръщай веднага, защото ще се издадеш.

— Добре.

— Патрик стои точно зад теб, между музея с восъчни фигури на Мадам Тюсо и увеселителния музей на Рипли.

Майрън почака малко. После каза:

— Сега може ли да погледна?

— Обърни се, но бавно.

Майрън го направи. Патрик стоеше на 42-ра улица и беше нахлупил ниско над очите си бейзболна шапка. Беше прегърбил раменете си така, сякаш се опитваше да изчезне.

— Разговарял ли е с някого? — попита Майрън.

— Не — отговори Голямата Синди. — Господин Болитар?

— Да?

— Имаш ли нещо против да позирам за още няколко снимки, докато чакаме? Публиката го изисква от мен.

— Давай смело.

Майрън продължи да наблюдава Патрик, но освен това му беше трудно да откъсне поглед от Голямата Синди, която изцяло се раздаваше на тълпата. Трийсет секунди след като се върна отново в действие, опашката от желаещи да се снимат с нея беше толкова дълга, че Голият Каубой започна да я гледа подозрително. Тя хвърли поглед към Майрън. Майрън вдигна и двете си ръце с вирнати палци.

Простата и ужасна истина беше, че много често беше трудно човек да види нещо друго, освен размерите на Голямата Синди. Ние, като общество, имаме много предразсъдъци, но сред ближните ни рядко се среща някой, когото сме склонни да дамгосаме повече и към когото да проявим по-малко великодушие от онези, които наричаме „едри“ жени. Голямата Синди беше съвсем наясно с това. Веднъж беше обяснила причината за своето фриволно поведение, ако можем да го наречем така: „Предпочитам на лицата им да се изписва шок, отколкото съжаление. Предпочитам да ме смятат за нахакана или скандална, отколкото за свита и изплашена“.

Майрън се обърна с лице към музея на Рипли точно когато една тийнейджърка се приближи до Патрик.

„Коя е тази, по…?“

Майрън си спомни, че Мики и Ема му бяха разказали как Патрик твърдял, че си има приятелка. Но ако е живял като пленник в Лондон, как би могъл да познава някого в Ню Йорк?

Добър въпрос.

Патрик и момичето се прегърнаха бързо и неловко, после влязоха в музея на Рипли. Голямата Синди вече беше застанала до Майрън. Когато Майрън се насочи към гишето за билети, Голямата Синди го спря.

— Той те познава — припомни му тя.

— Ти ли ще влезеш?

Голямата Синди посочи към една табела с показалеца си, голям колкото франзела.

— Виж какво пише там: „Добре дошли в света на необикновеното“. Има ли някой по-подходящ от мен, който да влезе вътре?

Трудно беше да се спори с това.

— Ти чакай на изхода — каза тя. — Ще ти пиша какво става.

Майрън стоя на улицата около час, като наблюдаваше минувачите. Обичаше да наблюдава минувачите. Великолепните гледки на залези, вода и зеленина са прекрасни, мислеше си той, но след известно време се превръщат в нещо, на което почти не обръщаш внимание. Но ако застанеш някъде, където можеш да наблюдаваш как хората минават покрай теб — хора от всяка раса, пол, размер, форма, религия, език и каквото се сетиш още, — това никога няма да ти омръзне. Всеки човек е цяла вселена — един цял живот, мечта, тъга, радост, изненада, прозрение, история с начало, среда и край — дори само когато минава покрай теб на улицата.

Телефонът му избръмча, когато пристигна съобщението от Голямата Синди: „СЕГА ИЗЛИЗАТ“.

Голямата Синди винаги пишеше с големи букви.

Патрик излезе с наведена глава. Тийнейджърката беше до него. Голямата Синди се показа зад тях.

Тийнейджърката леко целуна Патрик по бузата. После Патрик тръгна на запад, за да излезе от Таймс Скуеър. Момичето тръгна на изток. Разделяха се. Голямата Синди погледна Майрън за инструкции. Майрън посочи към Патрик. Голямата Синди кимна и тръгна след него. Майрън се сля с човешкия поток и тръгна след момичето.

Тя зави наляво и тръгна нагоре по Седмо Авеню. Майрън я последва. Тя стигна чак до 59-а улица и зави надясно, по авеню „Сентръл Парк“. Подминаха хотел „Плаза“ и завиха на север по Пето Авеню. Тийнейджърката крачеше равномерно и уверено, без никакво колебание. Майрън заключи, че е минавала по този път и преди, така че вероятно живее в Ню Йорк.

Майрън Болитар, Повелителят на умозаключенията. Моля, не го съдете заради дарбите му.

Момичето зави на изток по 61-ва улица. Когато прекоси Парк Авеню, Майрън я видя да бърка в чантата си и да изважда ключовете си. Къщата пред нея имаше ограда от ковано желязо. Тя си отключи. После слезе по две стъпала и изчезна навътре.

Къща до Парк Авеню, замисли се Майрън. Момичето сигурно идваше от заможно семейство.

Ето го отново: Майрън Болитар, Повелителят на умозаключенията. Нима няма да кърви, ако го раниш?

Той постоя отвън и обмисли следващия си ход. Първо писа на Голямата Синди. „Нещо ново?“

Голямата Синди: „ПАТРИК СЕ КАЧИ НА АВТОБУСА. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ СЕ ПРИБИРА ВКЪЩИ“.

Майрън: „Остави на мен да бъда Повелителя на умозаключенията, ако обичаш“.

Голямата Синди: „МОЛЯ?“.

Майрън: „Няма значение“.

Той впери поглед във вратата — с надеждата, че ще се отвори и ще може да…

Ще може да… какво?

Да се приближи до тийнейджърката, както си върви по улицата, и да я попита какви са отношенията й с момчето, с което преди малко е посетила увеселителния музей на Рипли? Майрън не беше полицай. Не можеше да се легитимира по абсолютно никакъв начин. Щеше просто да бъде съмнителен мъж на средна възраст, който иска да разговаря с едно младо момиче. Не знаеше името й. Не знаеше нищо за нея.

Не, точно сега, това би бил грешен ход.

Той взе телефона си и се обади на Есперанца.

— Какво става?

— Имам адрес до Парк Авеню.

— Ами, браво на теб. Аз живея в едностаен в Хобоукън.

— Забавна си — каза Майрън.

— Да, нали? Кажи ми адреса.

Майрън й го каза.

— Проследих една тийнейджърка дотук.

— Не си ли сгоден?

— Ха-ха. Срещна се с Патрик. Трябва да разбера коя е.

— Заемам се.

Когато приключи разговора, телефонът му иззвъня. На екрана видя изписано името на Териса.

Той отговори на обаждането с думите:

— Здрасти, красавице.

— Господи, колко те бива в свалките.

— Нали?

— Не — каза Териса. — Всъщност мисля, че си толкова дяволски секси точно защото изобщо не те бива. Познай какво стана?

Майрън тръгна в обратната посока. Беше оставил колата си на един претъпкан паркинг до Таймс Скуеър.

— Какво?

— От телевизионната компания ме върнаха вкъщи с частния им самолет.

— Еха, голямата работа.

— Току-що кацнах на „Титърбъро“.

— Дадоха ли ти работата? — попита той.

— Скоро ще ми кажат.

Майрън спря на ъгъла. Дали да отиде пеша до колата си, или да си хване такси?

— Това означава ли, че отиваш към апартамента?

— Да.

— Прави ли ти се нещо мръснишко? — попита той.

— Еха, връщам си думите назад. Страшно те бива в свалките.

— Това „да“ ли е?

— Това е едно много твърдо „да“.

— Няма как да ме видиш — каза Майрън, — но вече тичам към колата.

— По-бързо — каза тя, преди да затвори.

Майрън спря колата си в подземния гараж зад жилищната сграда „Дакота“. Когато започна да се изкачва по тъмната рампа, се появиха трима мъже. Той разпозна средния. Беше бащата на Рийс, Чик Болдуин. Другите двама бяха здравеняци, облечени с джинси и карирани бархетни ризи. Бяха едри и се опитваха да изглеждат още по-едри. Единият носеше бейзболна бухалка.

— Казах ти да не се занимаваш повече с това — каза Чик.

Майрън въздъхна.

— Ти сериозно ли?

— Предупредих те, че трябва да забравиш за онези съобщения, нали така?

— Така.

— Е?

— А аз не те послушах — каза Майрън. — Може ли да приключваме по-бързо с това? Имам планове, така да се каже. Големи планове.

Чик приглади косата си с ръка.

— Ти какво, да не си мислеше, че се шегувам?

— Не знам, Чик, и наистина не ме интересува. Какво точно мислиш да направиш сега?

Майрън посочи двамата мъже с карирани ризи.

— Предполага се, че тези двете маймуни са тук, за да ме натупат ли?

— Ти на кого викаш „маймуна“? — попита маймуната с бухалката.

— Ми да — обади се маймуната без бухалка. — Ти си маймуната, не ние.

Майрън се опита да сдържи въздишката си.

— Господа, виждате ли онова нещо там горе?

Той посочи над главите им. Когато двете маймуни погледнаха нагоре, Майрън изрита онзи с бухалката в топките и грабна бухалката от ръцете му, преди въпросната маймуна да се превие на две като сгъваем стол. Майрън погледна маймуната без бухалка. Маймуната без бухалка си каза, че може би моментът е подходящ да се оттегли, и го направи с охота.

Майрън погледна Чик.

— Не беше нужно да го правиш — каза Чик.

— А ти защо ги доведе?

— Мисля, че за да ти привлека вниманието.

— Вниманието ми е привлечено.

Чик се приближи до маймуната, която някога носеше бухалка, и се наведе да му помогне.

— Приличаш на смахнатия братовчед на Брук — повече, отколкото подозирах.

— Чик?

— Какво?

— Тръгнал съм към едно много специално място — каза Майрън. — Гарантирам ти, че ако не се разкараш от пътя ми, без никакво колебание ще те фрасна с тази бухалка.

— Просто се махни — каза Чик.

Майрън се загледа в лицето му за момент и осъзна нещо.

— Ядосан си, защото говорих с Нанси Мур за съобщенията между вас двамата.

— Нали ти казах да не го правиш? Направо ти се примолих.

— Не е в това въпросът, Чик.

— А в кое е въпросът?

— Че има само един начин, по който може да си научил това. Нанси Мур ти е казала.

Майрън Болитар, Повелителят на умозаключенията, отново беше ударил право в целта.

Чик не каза нищо. Майрън се приближи до него и помогна на бившия притежател на бухалката да се изправи. После му каза да се разкара. Той се подчини, макар и с леко накуцване. Майрън отново насочи вниманието си към Чик.

— А това означава — Майрън беше в стихията си, — че двамата разговаряте за въпросните съобщения. Което на свой ред означава, че между вас двамата наистина се е случило нещо важно.

Чик звучеше толкова паднал духом, сякаш наблизо наистина беше паднал някой дух.

— Трябва да спреш да се ровиш в това, Майрън. Умолявам те.

— Дори ако това ще ми помогне да открия сина ти?

— Няма да помогне. Ако мислех, че може да има нещо общо с намирането на Рийс, аз самият щях да раздухам всичко това. Но няма. Защо не можеш да ми повярваш?

— Защото си твърде навътре в нещата. Не си обективен.

Чик затвори очи.

— Няма да се откажеш, нали?

— Не, няма. И ако имаш нужда от някакъв стимул, нека ти го дам — Чик, ако ти не ми разкажеш всичко за съобщенията, ще попитам Брук какво знае за тях.

Лицето на Чик се изкриви, сякаш думите се бяха събрали в юмрук, който всеки момент щеше да се стовари върху него.

— Първо трябва да разбереш нещо.

— Нищо не трябва да разбирам, но кажи.

— Аз обичам Брук. Винаги съм я обичал. Животът ни не е перфектен. Знам, че онзи ненормалник Уин…

— Чик?

— Какво?

— Престани да обиждаш моя приятел, става ли?

Чик кимна.

— Да, добре. Уин ме мрази. Мисли си, че не съм достатъчно добър.

Майрън погледна часовника си. Териса вероятно вече беше пристигнала в апартамента.

— Това вече ми го каза.

— Не съвсем — каза той.

Чик отново го изгледа със своя паднал духом поглед.

— Трябва да разбереш колко много обичам съпругата и семейството си. Не съм перфектният мъж. Правил съм някои наистина съмнителни неща. Онова, в което се съдържа човещината ми — единственото, което наистина има значение, — е любовта към семейството ми. Към Брук. Към Кларк.

Гърдите му започнаха да се свиват конвулсивно и сълзите започнаха да се стичат по лицето му.

— И към Рийс.

Чик се разрида. Истински. Без преструвки, без да се прикрива. Човече, каза си Майрън. Дръж се, не се разсейвай, но не забравяй: този човек се опитва да открие изгубения си син.

Когато Чик отново се съвзе, Майрън го попита:

— Защо си разменяхте съобщения, Чик?

— Не бяхме любовници.

— Тогава защо?

— Щяхме да станем. Там е работата. Не го направихме. Но щяхме.

— Мислех, че обичаш съпругата си.

— Ти не си женен, нали, Майрън?

— Сгоден съм.

Чик избърса сълзите си. Насили се да се усмихне, но не от радост.

— Нямаме време да навлизаме в темата. Но си достатъчно голям, за да знаеш, че животът не е черно-бял. Живеем в сивото. Остаряваме, замисляме се, че ще умрем, и посягаме към нещо различно, макар и глупаво. Това направихме и ние. Нанси и аз. Започнахме да флиртуваме. Започнахме да си правим планове просто защото така се случват нещата. Както всичко останало в този ужасен свят, става все по-трудно, а не по-лесно. После стигаш до мига, в който или действаш, или то просто замира.

— И какво се случи, Чик?

— Замря.

— Не направихте съвсем нищо?

— Спряхме навреме.

Майрън помисли над това.

— Кой спря?

— Взаимно.

— Никога не е взаимно, Чик.

— И двамата полека го започнахме — каза той. — А после и двамата полека се отдръпнахме.

— Кога?

— Моля?

— Кога и двамата полека се отдръпнахте?

— Не знам.

— Колко време, преди синът ти да изчезне?

— Казах ти. Това няма нищо общо със случилото се.

— Колко време?

— Казах ти. Не знам.

— А защо се страхуваше толкова да кажеш на някого?

— Не исках Брук да разбере.

— Наистина ли? Дори тогава? Детето ти изчезва, а ти се тревожиш за нещо такова? Искам да кажа, че си излъгал полицията заради някакъв флирт.

— Не ставаше дума само за мен и моето семейство.

— А и за семейството на Нанси Мур?

— Виж, опитай се да разбереш нашата гледна точка. Представи си, че бяхме казали на полицията. Нали? Представи си, че бяхме разказали всичко на полицията. Какво щеше да се случи?

Майрън не си направи труда да отговори.

— Разбираш защо не казахме нищо. Кой щеше да ни повярва? Откриват съобщенията и ние казваме: „А, да, за малко да станем любовници“. Нали не мислиш, че полицията щеше да ни повярва? И без това вече бяха започнали да ни разпитват сериозно. Ако си бяхме признали, че почти сме били любовници, те щяха да спрат да се занимават с всичко друго. А сега, ако Брук разбере…

Очите на Чик отново започнаха да се пълнят със сълзи.

— Това ще ни довърши, разбираш ли? Моля те. Нищо друго не ми остана.

Майрън се опита да не обръща внимание на болката, изписана на лицето му.

— Значи, Брук така и не разбра?

— Не.

— Ами Хънтър?

— Той също. Не разбираш ли? Ако тогава си бяхме признали, когато всички бяхме толкова изнемощели, когато отношенията ни бяха толкова обтегнати, това щеше да съсипе всички ни. Никога нямаше да го преодолеем.

— Но Хънтър и Нанси, така или иначе, не са го преодолели, нали?

Той поклати глава.

— Това нямаше нищо общо със случилото се между нея и мен.

— Откъде знаеш, Чик? Откъде можеш да бъдеш сигурен?