Дом

Глава 12

Когато кацнаха, беше пристигнало още едно съобщение от Нанси: „Утре в девет сутринта ще дойдем у вас, съгласна ли си?“.

Брук прочете съобщението на Майрън и Чик.

— Кои, по дяволите, са „ние“? — попита Чик.

— Не знам.

— Попитай я.

— Мисля, че е по-добре да изчакаме — каза Брук. — Струва ми се, че може да я стресна.

— С кое? — попита Чик.

— Не знам. Майрън?

— Мисля да изчакате — каза Майрън.

Брук написа в отговор: „Добре, ще се видим утре“.

Чакаха ги две лимузини, една за семейство Болдуин и една за Майрън. Преди да се качи, Брук спря и се обърна към Майрън:

— Ти също трябва да дойдеш утре. Ти спаси сина им. Задължени са ти.

Майрън не беше много сигурен дали това е добра идея, но каза:

— Добре.

Той изчака Брук, Чик и лимузината да изчезнат от погледа му и едва тогава тръгна към своята. Когато се настани на задната седалка, шофьорът каза: „Всичко е уредено. Ще остана с вас цялата вечер“.

— Чудесно.

— Към гимназията, тогава?

Майрън погледна часовника си.

— Да, тъкмо навреме.

Той се облегна на седалката. Вероятно утре щеше да настъпи краят на света, но днешната вечер щеше да бъде, ако не точно жизнеутвърждаваща, то поне що-годе нормална. Когато стигнаха до овалния централен площад на градчето, пред гимназията, часът беше шест и половина следобед. Овалът, дълъг общо почти един километър, беше любимо място на жителите на градчето, които ходеха там да тичат за здраве, да се разхождат или да научат най-новите клюки, и носеше хитрото име „Кръгчето“ — защото нали приличаше на такова. Полицейското управление на градчето се намираше на отсрещния тротоар. Библиотеката на градчето беше в дъното вдясно от входа на „Кръгчето“. Читалището на градчето се намираше горе вдясно. Църквата на градчето заемаше голяма част от лявата страна, а най-горе, на върха на овала, точно срещу входа, така да се каже, се простираше голямата сграда на гимназията на градчето.

Ключовата дума: „градче“.

Шофьорът спря пред физкултурния салон. Майрън отвори тежката метална врата и влезе. Салонът беше празен и тъмен. Той се изненада, но после си спомни, че зад игрището за американски футбол бяха построили една съвсем нова сграда. Този тук, който беше означавал толкова много за Майрън, беше „стария салон“. Така и изглеждаше. Изглеждаше, сякаш е на сто години. Изглеждаше, сякаш вместо баскетболни кошове, трябваше да има кошници за плодове с изрязано дъно.

Майрън направи няколко крачки, а стъпките му отекнаха по стария дървен паркет на пода. Той спря в средата на игрището и за момент остана неподвижен. Познатата миризма на пот все още се носеше във въздуха. Вероятно продължаваха да провеждат физкултурни занимания в салона — или пък въпросната миризма, примесена с тази на мощен почистващ препарат, щеше завинаги да остане пропита в дървения под. За някои тази миризма вероятно беше непоносима. За Майрън беше почти божествена.

Миризмата можеше да те върне назад. Онова, което Майрън преживяваше в момента, беше много по-силно от обикновено дежавю. Той бавно се завъртя на пета и се наслади на мига. Вдигна поглед към стената от бетон и тухли над вратата. Надписът все още беше там.

НАЙ-ДОБРИ ИГРАЧИ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

1. МАЙРЪН БОЛИТАР

Спомените го заляха толкова силно и бързо, че той едва не падна назад. Старите разнебитени седалки бяха прибрани към стената, но в очите на Майрън те бяха разпънати докрай напред и препълнени. В ума си той видя старите си съотборници и треньори и за миг се опита да пресметне точно колко часа беше прекарал в този физкултурен салон, как тук, на този под всичко се е случвало с такава лекота, тук, на сигурно място в пределите на баскетболното игрище. Спортът би трябвало да е отражение на живота, подготовка за него, да ти помогне да изпиташ силите и издържливостта си, като едно голямо изпитание, преди да се изправиш пред реалността. Така казваха всички. Но това не се оказа вярно за Майрън.

Майрън правеше всичко на игрището с лекота. В живота — не съвсем.

Той излезе отново навън на слънчева светлина. Качи се обратно в лимузината.

— Не е този салон — каза Майрън. — Мисля, че новият е от другата страна на футболното игрище.

Шофьорът го закара до новата сграда. Когато отвори вратата, той чу успокояващото ехо от дриблиране с баскетболна топка и познатото проскърцване от гуменки по пода на игрището. Музика за неговите уши. Новият физкултурен салон беше олицетворение на прогреса, каквото и да означаваше това. Имаше ярки светлини и модерни табла с резултати, и удобни седалки с облегалки. Всичко лъщеше. Но миризмата — смесицата от пот и почистващи химикали — си беше там. Това накара Майрън да се усмихне.

Момчетата от училищния отбор тренираха помежду си, половината бяха облечени в бяло, другата половина в зелено. Майрън седна на най-предния ред и започна да наблюдава играта, като се опитваше да не се усмихва твърде широко. Играеха добре, бяха в по-добра форма и по-добре сложени от играчите по негово време. „Ленсърс“ нямаха загуба от началото на сезона и се говореше, че може би имаха шанс да подобрят рекорда по спечелени един след друг мачове, поставен преди повече от двайсет и пет години, когато същият този отбор за последен път имаше честта да включва бъдещ играч от НБА.

Точно така, самия него.

По игрището сновяха доста добри играчи, някои дори бяха страхотни, но измежду тях изпъкваше един.

Един младеж на име Мики Болитар. Племенникът на Майрън.

Мики се затича към ъгъла, спаси топката, изчака да му подадат, направи се, че ще стреля от тройката, и се промъкна под коша. Хлапето сякаш танцуваше сред играчите. Беше адски трудно човек да откъсне поглед от него. Забелязваше се мигновено. Величието. Майрън се загледа в лицето на племенника и в погледа му видя онова, което наричат „да се отдадеш на играта“ — едновременно съсредоточен и спокоен, нащрек, но безгрижен. Но каквито и термини да се използват, всичко това можеше да се опише с една-единствена дума.

Дом.

Когато беше на игрището, точно както своя чичо едно време, той се чувстваше у дома си. Той владееше играта. Тук, на игрището можеш да контролираш живота. Тук имаш приятели; имаш врагове; имаш една топка и два баскетболни коша. Имаш правила. Имаш постоянство. Тук си себе си. Тук си в безопасност.

Тук си у дома.

Треньор Грейди забеляза Майрън и се приближи до него. Някои неща се променят. Други не. Треньорът беше все така облечен с памучна блуза с къс ръкав, якичка и джобче, на което беше избродирано логото на отбора, както и шорти, с една идея по-тесни от необходимото. Той стисна ръката на Майрън и после го прегърна.

— Мина твърде много време — каза Майрън.

— Да — каза треньорът и разпери ръце. — Какво мислиш за новия салон?

Майрън се огледа наоколо.

— Знаеш ли, малко ми липсва старият.

— Знам.

— От друга страна, може просто да сме остарели и да сме се вкиснали.

— Възможно е.

— Може би трябва да изляза на верандата и да започна да крещя на децата да се разкарат от моравата ми.

После двамата се обърнаха към игрището и загледаха играта. Мики финтира, че ще стреля от тройката, примами защитника към себе си и после подаде ниско към съотборника си в средата на игрището, който отбеляза с лекота.

— Специален е — каза Грейди.

— Мда.

— Мисля, че може би е по-добър и от теб.

— Тихо, де.

Треньор Грейди се засмя и свирна със свирката си. Играта спря, Мики чак тогава си позволи да се отпусне и забеляза чичо си. Не помаха за поздрав. Майрън също. Треньорът ги събра в кръг в центъра на игрището, окуражи ги с няколко думи и после каза: „Съберете ръце“. Всички протегнаха ръце една върху друга и извикаха „За отбора!“, след което се разпръснаха към душовете.

Мики се затича към Майрън. На врата му висеше хавлиена кърпа. Майрън зачака. Мики беше шестнайсетгодишен, малко по-висок от Майрън, може би 1,98. Не се усмихваше често, поне не и в компанията на чичо си, но от друга страна, макар и кратки, отношенията им доскоро бяха сравнително обтегнати.

Сега Мики се усмихваше.

— Взе ли билетите? — попита Мики.

— Чакат ни на касата.

— Почакай само да си взема набързо един душ. Веднага се връщам.

Той се затича към съблекалните. Физкултурният салон се опразни. Майрън вдигна една баскетболна топка от пода и закрачи към центъра на игрището. Застана на линията за наказателни удари. Тупна топката три пъти. Пръстите му напипаха шарките по топката, без да се замисля за това. Той стреля в идеална дъга. Хоп. Направи го отново. И отново.

Мина време. Невъзможно е да се каже точно колко.

— Майрън.

Беше Мики.

Двамата излязоха на паркинга. Мики видя лимузината и спря.

— С това ли ще пътуваме?

— Мда. Проблем?

— Доста парадно.

— Така е.

Мики се огледа, за да се увери, че никой от приятелите му няма да го види. Когато реши, че е чисто, двамата се качиха на задната седалка. Мики се наведе напред и подаде ръка на шофьора.

— Аз съм Мики.

— Аз съм Стан — каза шофьорът. — Приятно ми е да се запознаем, Мики.

— На мен също.

Мики се облегна и закопча колана си. Колата потегли.

— Мислех, че ти се налага да пътуваш и няма да успееш да дойдеш тази вечер — каза Мики.

— Тъкмо пристигам.

— Къде беше?

— В Лондон — каза Майрън. — Как са баба и дядо?

Баба и дядо бяха Елън и Алън Болитар, родителите на Майрън. Следващите няколко дни щяха да прекарат в дома на Мики.

— Добре са.

— Кога ще се върнат вашите?

Мики сви рамене и погледна през прозореца.

— На тридневна почивка са.

— А после?

— После, ако всичко е наред, мама ще може да остане да се възстановява вкъщи.

Тонът на Мики подсказа на Майрън, че е по-добре да не задава повече въпроси. Като никога, Майрън се съобрази.

Пътуването към сърцето на Нюарк им отне половин час. Стадионът „Пруденшъл Сентър“ е известен като „Скалата“ заради изобразената на логото на стадиона прочута Гибралтарска скала. Там играе хокейният отбор на Ню Джързи, „Дяволите“, но с това професионалните отбори се изчерпват. „Нетс“ в крайна сметка изоставиха корените си и се преместиха в Бруклин, но Майрън много пъти беше гледал мачове на колежански баскетболни отбори в тази зала и два пъти — концерти на Брус Спрингстийн.

Майрън взе билетите от касата. Дадоха му и два ламинирани пропуска, с които да влязат зад сцената.

— Хубави ли са местата? — попита Мики.

— До ринга.

— Жестоко.

— Лелите ти винаги се грижат за нас. Знаеш това.

В програмата тази вечер: женски кеч.

Едно време, още преди интернет да направи толкова лесен достъпа до снимки на оскъдно облечени жени, младежите утоляваха пубертетския си гъдел, като гледаха професионални женски турнири по борба, които местните програми излъчваха в неделя сутринта. Загрявката за главните двубои тази вечер включваше пътуване назад точно към онова време, към времето на ПИР, Прекрасните Изкусителки на Ринга (първоначално искаха да се наричат Прекрасните Омайници на Ринга, но някои от местните телевизии имаха проблем със съответния акроним), заедно с някои от тогавашните любимки.

ПИР не съществуваше от много време насам, но някой — по-точно приятелката и бивша сътрудничка на Майрън, Есперанца Диас — беше съживил организацията. Носталгията беше на мода и Есперанца, позната повече като „Малката Покахонтас, Индианската Принцеса“, се надяваше да изкара малко пари от това. Но не нае млади и стегнати момичета, които да участват в борбата, така че да замаят главите на младежите. Тази пазарна ниша вече беше запълнена.

На тяхно място да заповядат по-големите им какички и да се включат в борбата.

Беше ред на старшите отново да заемат местата си на ринга. И защо не? Турнирите по голф, в които играеха някогашните знаменитости, събираха огромна публика. Демонстративните тенис мачове — също. Събитията, на които можеш да си вземеш автограф от актьорите, нашумели с ролите си в телевизионните сериали през седемдесетте, бяха по-популярни от всякога. Трябва само да хвърлиш един поглед на концертите, които се организират по големите стадиони — „Ролинг Стоунс“, „Ху“, „Стийли Дан“, „Ю Ту“, Спрингстийн, — и веднага ще разбереш, че младото поколение или се е отказало от всичко това, или просто не разполага с достатъчно джобни пари.

В такъв случай защо човек да не се възползва от ситуацията?

Тази вечер в борбата по двойки в категорията на големите какички единият отбор щеше да се състои от Малката Покахонтас и Вожда-Майка.

Известни още като Есперанца Диас и Голямата Синди.

Когато се качиха на ринга — Есперанца беше със сплетени коси и в своите неизменни оскъдни велурени одежди от две части в леопардови шарки, които все така ти спираха дъха; Голямата Синди, висока 1,98, със своите 140 килограма, беше пристегната в някакъв черен кожен корсет и с огромна корона от пера — тълпата изригна.

Мики погледна надясно, за да види противничките им, които тъкмо се приближаваха към ринга.

— Какво, по…?

Тълпата започна да освирква.

И в този миг стана ясно, че събитието наистина цели да предизвика публиката. Ако можеше да се каже, че възрастта на Есперанца и Голямата Синди все още можеше да ги квалифицира за категорията „Сладко Мамче“, то техните противнички — „Дами и господа, моля аплодисменти за Оста на Злото, Комунистката Кони и Айрин Желязната завеса!“ — по-скоро попадаха в категорията „Сладко Бабче“.

Комунистката Кони беше гордо (или упорито) облечена в същия свръхтесен, изрязан ален костюм със звездите от китайското знаме и снимки на Мао, с който се беше прочула, а Айрин се разхождаше с тоалет от две части, който образуваше върху гърдите й познатия съветски сърп и чук.

Мики започна да ровичка в телефона си.

— Какво правиш? — попита го Майрън.

— Проверявам нещо.

— Какво?

— Чакай малко.

После Мики му съобщи:

— Според информацията в интернет Комунистката Кони е на седемдесет и четири години.

Майрън се усмихна.

— Изглежда страхотно, нали?

— Ъъ, да, може да се каже.

Мики не можеше да разбере всичко това. От друга страна, той беше на шестнайсет. По времето на Кони, Майрън беше десетгодишен и вероятно по тази причина продължаваше да гледа на нея през погледа на хлапето в себе си, точно както сме склонни да слушаме изпълненията на любимите си групи и да се пренасяме в детството си. Няма значение. Докато седяха облегнати удобно и наблюдаваха развоя на борбата, Майрън се тъпчеше с пуканки.

— Предполага се, че леля Есперанца принадлежи към коренното население на Америка, така ли? — попита Мики.

— Да.

— Но тя е от латиноамерикански произход, нали?

— Да.

— А Голямата Синди е…?

— Каквато си пожелаеш.

— Но тя не принадлежи към коренното население на страната.

— Не.

Майрън го погледна.

— В женския кеч няма много неща, които да отговарят на изискванията за политическа коректност.

— По-скоро са си направо обидни.

— Да, може и така да се каже. Всичко е роля. Утре може да се възмущаваме на воля.

Мики си взе малко пуканки.

— Казах на няколко от съотборниците си, че познавам Малката Покахонтас.

— Обзалагам се, че си ги впечатлил.

— И още как. Единият каза, че баща му все още си гледа нейния плакат на стената, докато вдига щанга от лежанката си в гаража.

— И това сигурно също не е политически коректно.

На ринга Голямата Синди беше толкова силно гримирана, че можеше да засенчи цял концерт на „Кис“. От друга страна, в ежедневието си носеше също толкова грим. Голямата Синди се стрелна към единия ъгъл на ринга, сключи в хватка с едната си ръка шията на Комунистката Кони и с другата си ръка прати въздушна целувка на Майрън.

— Обичам те, господин Болитар! — извика тя.

Мики се развълнува. Тълпата също. Майрън, ами, също.

Както вече стана ясно, борбата за титлата между големите какички се водеше основно заради носталгията по миналото, точно както на човек му се иска да чуе любимата му група да изсвири старите си хитове. И тези четири жени предоставиха точно това на тълпата.

Малката Покахонтас винаги е била любимка на публиката. Побеждаваше винаги заради уменията си, беше гъвкава, дребничка и красива, танцуваше из ринга, стрелкаше се напред-назад, печелеше точки и овации от тълпата, докато нейните зли съпернички не започнеха да мамят, за да обърнат резултата. Това обикновено означаваше да хвърлят пясък в очите на Малката Покахонтас (Есперанца беше ненадмината в изпълнението „нищо не виждам“) или да я обездвижат с някакво „чуждо тяло“.

Тази вечер Комунистката Кони и Айрин Желязната завеса приложиха и двете.

Докато подкупният рефер разсейваше Вожда-Майка, след като се беше хванал на обещанията на Комунистката Кони да му се отплати със сексуални ласки, Айрин Желязната завеса хвърли пясъка в очите на Еперанца, а Комунистката Кони я сръга в бъбреците в чуждото тяло. Малката Покахотас беше в беда! В този момент двете зли съпернички се нахвърлиха едновременно върху Малката Покахонтас — още нещо съвсем забранено! — и започнаха безпощадно да я налагат; тълпата умоляваше някой да се притече на помощ на бедната красавица, Вожда-Майка най-сетне видя какво се случва, изблъска рефера от ринга, избави знойната принцеса и двете заедно с Малката Покахонтас повалиха по лице Оста на Злото.

Жестоко забавление.

Всички в публиката, включително Мики и Майрън, станаха на крака и закрещяха.

— А защо беше в Лондон? — попита Мики.

— Помагах на един стар приятел.

— С какво?

— Опитвахме се да открием две изчезнали деца.

Мики се обърна към него и изражението му изведнъж стана сериозно.

— Едното не го ли намериха?

— По телевизията ли видя?

— Беше в една от новинарските емисии. Патрик някой си.

— Патрик Мур.

— Той е колкото мен, нали? Изчезнал е, когато е бил на шест години?

— Точно така.

— Ами другото дете?

— Рийс Болдуин.

Майрън поклати глава.

— Все още го издирваме.

Мики преглътна и отново се обърна към ринга. Малката Покахонтас тъкмо беше успяла да дръпне крака на Айрин Желязната завеса и да я повали на тепиха. Комунистката Кони вече лежеше на пода, а Вожда-Майка — олеле — се беше покачила на най-горното въже.

— Големият финал — каза Майрън и се ухили.

Сякаш напук на гравитацията, Вожда-Майка сви колене, скочи от най-горното въже и политна високо във въздуха. Всички в тълпата затаиха едновременно дъх, когато тя полетя обратно надолу, едва ли не на забавен кадър, и звучно се стовари върху двете си съпернички.

Никоя от съперничките не помръдна.

Когато Вожда-Майка се изправи на крака, никой нямаше да се учуди, ако двете й съпернички лежаха разплескани като палачинки на тепиха, като размазан пластилин или герои в някой анимационен филм. Вожда-Майка се претърколи върху Кони. Покахонтас се претърколи върху Айрин. Двете се възкачиха върху съперничките си, камбаната прозвъня и говорителят обяви: „Моля, аплодисменти за непобедимите Малката Покахонтас и Вожда-Майка, дошли право от резервата, за да стоплят сърцата ви!“.

В този миг цялата зала се изправи на крака, а Голямата Синди качи Есперанца на раменете си. Двете махаха с ръце и изпращаха въздушни целувки, съпровождани от нестихващи овации.

После започна следващият мач.