Дом

Глава 29

— И така — започна Уин и разклати коняка в чашата си, — нека обобщим.

— Добре.

— Ще започна аз — каза Уин. — Патрик Мур е казал на Дебелия Ганди, че Рийс е мъртъв.

Дневната на апартамента на Уин в сградата „Дакота“ приличаше на нещо, което човек би очаквал да види, докато се разхожда в двореца във Версай. Двамата дългогодишни приятели бяха седнали на обичайните си места — места, на които не бяха седели заедно повече от една година. Уин отпи от коняка си и се наслади на обстановката. В името на носталгията, Майрън си пийваше шоколадово мляко от добре изстудена кутийка.

— Вярваш ли му? — попита Майрън.

— На кого? На Дебелия Ганди или на Патрик?

Майрън кимна.

— Няма значение. И на двамата. На нито един от двамата.

— Именно.

Териса беше помолила да я извинят и беше излязла веднага щом Майрън се върна. Беше предложила, след като Уин вече се е прибрал, тя и Майрън да си съберат багажа и да си заминат, за да не обезпокояват Уин. Уин беше отговорил, че е прекарал необезпокояван цяла година и няма нужда, дори би се засегнал, ако си заминат.

— Личен интерес — каза Уин. — В крайна сметка нещата винаги опират до това.

— В смисъл?

— В смисъл, че не виждам причина Дебелия Ганди да лъже за това конкретно нещо. Не казвам, че не би излъгал, че не е патологичен лъжец и че не е отвратително човешко същество, което не просто върти секс търговия с малолетни, но може би и участва във въпросните изнасилвания и побои. Но не виждам как би било в негов интерес да лъже в този конкретен случай.

— Може би е убил и Рийс и се опитва да го прикрие.

Уин вдигна свободната си ръка, в която не държеше чаша, и я наклони наляво-надясно.

— Това несъмнено е една от възможностите, но не виждам причина да го е направил. Също така възможно е да е скрил Рийс някъде, с надеждата да се възползва от него на някакъв по-късен етап от играта. Но не мисля, че това е така. Дебелия Ганди беше уплашен.

— Понякога въздействаш по този начин на хората.

Уин се опита да прикрие усмивката си.

— Да, нали? А с мен беше и един стар наш приятел.

— Кой?

— Зора.

Майрън се ококори.

— Наистина ли?

— Не — каза Уин с най-сухия тон, на който беше способен. — Измислям си.

— Ти и Зора — каза Майрън и отпи още една глътка. — Човече, настръхвам само като си го помисля.

— Предоставих на Дебелия Ганди възможността да се отърве от всичките си проблеми, като просто ни предаде Рийс. Вярвам, че ако можеше, веднага щеше да се възползва от предложението.

Известно време седяха мълчаливо.

— През цялото време знаехме, че това е възможно — каза Майрън.

— Рийс да е мъртъв?

— Да.

Уин кимна.

— Разбира се.

— Но все още предстои да разберем много неща. Дори не знаем със сигурност дали Патрик е Патрик.

— Да се върнем в началото — каза Уин. — И да видим докъде сме стигнали.

— Да, това вече го каза. Може би трябва да го напишеш на късметче в курабийка.

— Зора — каза Уин.

— Какво за него?

— Пратих го във Финландия.

Майрън обмисли това.

— За да открие бавачката.

— Студентката на разменни начала — уточни Уин.

— Ще се престоря, че не съм те чул.

— Името й, ако си спомняш, е Вада Лина.

— Спомням си.

— Тя вече не съществува.

— Моля?

— Би трябвало да е на двайсет и осем години. Във Финландия — а и никъде другаде впрочем — не съществува Вада Лина, която да отговаря дори донякъде на това описание.

Майрън обмисли чутото.

— Сменила е името си.

— Господи, колко си проницателен.

— Като се има предвид целия шум в медиите около отвличането, това не е твърде учудващо.

— Вероятно — каза Уин. — С изключение на факта, че баща й също вече не съществува.

— Може би е починал.

— Няма данни за това. И двамата сякаш са се изпарили.

Майрън се замисли.

— И каква е твоята теория?

— Все още нямам логично обяснение. Затова оставих Зора да се заеме.

— Сигурен ли си, че това е разумно?

— Защо да не е?

— Може би прибягваш до горелка, когато просто имаш нужда от обикновена клечка кибрит.

Уин се усмихна.

— Аз винаги ползвам горелка.

Спор за това нямаше.

Уин се облегна назад и кръстоса крак върху крак.

— А сега нека преговорим всичко едно по едно.

Майрън му разказа всички подробности — за посещението си в дома на семейство Мур, за коментара на Мики и Ема, как Ема беше откраднала четката за зъби и кичура коса, от които да вземат ДНК проба (при което Уин се усмихна широко), за съобщенията, за реакцията на Чик, за Тамрин Роджър, за всичко. Те обсъждаха, анализираха и чертаха множество мрачни пътища, които всеки път водеха до задънена улица.

Стигнаха дотам, откъдето бяха започнали: „Дали да кажем на Брук какво е казал Дебелия Ганди?“.

Уин обмисли въпроса.

— Ти прецени.

Това изненада Майрън.

— Аз?

— Да.

— Не разбирам защо.

— Просто е. — Уин остави чашата и събра върховете на пръстите си. — Ти си по-добър в тези неща от мен.

— Не, не съм.

— Недей да скромничиш. Ти си по-обективен. Имаш по-разумна преценка. Наречи ме твоят силов партньор, ако щеш. Двамата с теб сме екип, но в името на започнатата метафора, нека да кажем, че ти си капитанът на отбора. Случвало се е аз да сгреша.

— Аз също.

Уин поклати глава.

— Не беше нужно да убивам онези трима мъже, още на първия ден. Можех да ги оставя живи. Можех да им предложа пари, за да се разкарат. Истината е, че съм достатъчно обективен, за да знам, че не мога да бъда обективен. Видя ли изражението на Брук?

Майрън кимна.

— Знаеш — каза Уин, — че има много малко хора, за които ме е грижа.

Майрън не отговори.

— Знаеш, че когато ме е грижа, загрижеността ми е толкова свирепа, че невинаги съумявам да запазя трезва преценка. В миналото сме постигали успехи, когато ти си взимал решенията.

— Също така и сме се проваляли — каза Майрън. — Загубихме доста хора.

— Така е — каза Уин, — но победите са повече от загубите.

Уин зачака Майрън да продължи.

— Брук би искала да знае — каза Майрън. — Трябва да й кажем.

— Добре, нека.

— Но първо — каза Майрън, — да разпитаме Патрик на базата на всичко, което знаем до момента.

Човек не може да постигне нищо по телефона, затова Майрън и Уин се качиха на колата и отидоха до дома на семейство Мур в Ню Джързи. Позвъниха на вратата, но никой не отвори. Майрън надникна през прозореца на гаража. Вътре нямаше автомобил. Уин забеляза на двора табелата „ПРОДАВА СЕ“.

— Видя ли? — попита Уин.

Майрън кимна.

— Местят се в Пенсилвания, за да бъдат по-близо до Хънтър.

— Имаш ли неговия адрес?

— Да.

Майрън извади мобилния си телефон и включи картата.

— Според това приложение може да сме там след час и петнайсет минути.

— Може би — каза Уин — трябва аз да шофирам.

След по-малко от един час те стигнаха до един черен път навътре в гората. Преминаването беше ограничено с верига. На една ръждясала табела пишеше: „ЕЗЕРО ЧАРМЕЙН — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“.

Майрън слезе от колата. В единия край на веригата имаше катинар. Майрън го изрита с пета. Катинарът се счупи. Веригата се свлече на земята.

— Влизаме неправомерно — каза Майрън.

— Да поживеем на ръба, стари приятелю. Там се случват най-хубавите неща.

Докато се придвижваха с колата нагоре по черния път, пред тях се разкри езерото Чармейн в цялото си великолепие. Слънцето проблясваше на водната повърхност. Майрън погледна приложението за навигация. Казваше им, че трябва да заобиколят от другата страна на езерото. Те свиха вляво и минаха покрай дървена колиба, която сякаш беше излязла от някой стар филм. Пред нея беше паркиран автомобил, с регистрационен номер от щата Мериленд. На кея стоеше един мъж на годините на Майрън, който бавно и грациозно описа дъга с въдицата си над водата. После я подаде на едно момченце и обви с ръка кръста на една жена. Тримата стояха там, в пълна семейна идилия, и Майрън се замисли за Териса. Когато чу шума от колата, мъжът на кея се обърна. Жената продължи да гледа момченцето с въдицата. Мъжът присви очи, когато Майрън и Уин минаха покрай тях. Майрън му помаха с ръка, за да му покаже, че не искат да им сторят нищо лошо. Мъжът се поколеба и също им помаха.

Минаха покрай останките от бунгалата на някакъв изоставен лагер или може би курорт, или нещо подобно. Строителна бригада издигаше къща на негово място.

— Новият дом на Нанси Мур? — попита Уин.

— Може би.

Началото на алеята за автомобили, която водеше до къщата на Хънтър Мур, беше блокирано от паркиран пикап.

— Изглежда в момента не приема посетители — каза Уин.

Майрън и Уин спряха колата и слязоха на пътя. Всичко отекваше в тишината — затварянето на вратата, стъпките им по черния път. Майрън беше чел някъде, че един звук никога не заглъхва напълно, че ако извикаш в гора като тази, гласът ти просто ще продължи да отеква и да заглъхва, но никога няма да изчезне напълно. Майрън не знаеше дали това е вярно, или не, но ако беше, то би могъл да си представи, че точно на това място един писък би отеквал твърде дълго време.

— Какво си мислиш? — попита го Уин.

— Как отекват писъците.

— Страшно си забавен.

— Напомни ми никога да не си купувам къща край езеро.

Те минаха покрай пикапа и закрачиха нагоре по алеята за автомобили. Горе, в далечината, на една морава с гледка към езерото Чармейн, Хънтър Мур седеше облегнат в дизайнерско дървено кресло. Не се изправи, когато ги видя. Не помаха с ръка, не кимна с глава, нито показа по какъвто и да било начин, че ги е забелязал. Просто остана неподвижен, вперил поглед в хоризонта, към съвършената гледка на езерото Чармейн. От дясната му страна стоеше бутилка уиски.

В скута му имаше ловджийска пушка.

— Здрасти, Хънтър — каза Майрън.

Уин направи няколко крачки встрани, за да се отдалечи от Майрън. Майрън знаеше защо го прави. Не предоставяй на врага две мишени една до друга.

Хънтър му се усмихна. Усмихна се като силно опиянен от алкохол човек.

— Здрасти, Майрън.

Слънчевите лъчи светеха в очите му, затова Хънтър ги заслони с ръка.

— Уин, това ти ли си?

— Да — каза Уин.

— Върнал си се?

— Не.

— А?

— Шегувам се — каза Уин.

— О.

Кикотът на Хънтър накъса всеобятната тишина. Майрън една не подскочи.

— Хубава шегичка, Уин.

Уин се обърна към Майрън. С поглед му каза, че няма от какво да се страхуват. Невъзможно беше Хънтър да вдигне пушката си и да се прицели, преди Уин, който винаги носеше оръжие, да успее да го елиминира като заплаха. Те се приближиха.

— Само погледнете — каза Хънтър с благоговение и протегна ръка някъде към далечината зад тях.

Майрън погледна. Уин — не.

— Невероятно, нали? — каза Хънтър. — Това място…

Той поклати невярващо глава, преди да продължи:

— Сякаш Господ сам го е изрисувал този огромен пейзаж.

— Ако се замислиш — каза Уин, — той наистина го е направил.

— Еха — каза Хънтър, сякаш беше надрусан. Майрън се зачуди дали освен алкохола не е употребил и някакви други вещества. — Това е толкова вярно, човече.

— Къде е Патрик? — попита Майрън.

— Не знам.

Майрън посочи къщата зад гърба му.

— Вътре ли е?

— Не.

— Ами Нанси?

Хънтър поклати глава.

— И тя не.

— Може ли да влезем вътре?

Хънтър продължи да клати глава.

— Няма защо, вътре няма никой. Трябва да ценим прекрасните дни като този. Има още два стола, ако искате да седнете и да се насладите на гледката заедно с мен.

Майрън се възползва от предложението. Столът беше обърнат към езерото, така че Майрън и Хънтър седяха един до друг, като и двамата виждаха по-скоро гледката, а не човека до себе си. Уин остана изправен.

— Наистина трябва да открием Патрик — каза Майрън.

— Обади ли се на Нанси?

— Не отговаря. Къде са те?

Ловджийската пушка все така стоеше в скута на Хънтър. Ръката му бавно се беше приближила към спусъка, почти незабележимо.

— Той има нужда от време, Майрън. Можеш ли да си представиш как са му се отразили последните десет години?

— Можеш ли да си представиш — каза Уин — как се отразява настоящата година на Рийс?

При тези думи Хънтър трепна и затвори очи. Майрън се изкушаваше да грабне пушката, но Уин го погледна и поклати глава. Имаше право. Пушката не представляваше заплаха. Не и докато Уин беше наблизо. Ако му я вземеха, Хънтър щеше да се затвори в себе си и да заеме отбранителна позиция. Нека да я гушка за успокоение.

— Нали помниш Лайънъл? — каза Хънтър. — Доктор Стентън, имам предвид. Твърди, че ако искате Патрик да се отпусне, за да говори с вас, трябва да му дадете време. Искаме да му осигурим спокоен, нормален живот.

— Затова ли Нанси се мести да живее тук?

Той бавно се усмихна.

— Това място винаги ми е носело утеха. Принадлежи на семейството ми от три поколения. На това езеро дядо ми е учил баща ми да лови риба. Баща ми научи мен. Когато Патрик беше малък, аз научих него. Ловяхме слънчевки и пъстърва, и…

Гласът му притихна.

Уин безразлично изгледа Майрън и се направи, че свири на невидима цигулка.

— Осъзнавам колко трудно е било всичко това за теб — каза Майрън.

— Не търся съжаление.

— Не, разбира се.

— Сякаш… — Хънтър така и не откъсна поглед от езерото, дори за миг не погледна към Майрън или Уин. — Сякаш съм живял два живота. Бях един човек — нормален, съвсем обикновен човек — докато не дойде онзи ден. И тогава, пуф, станах напълно различен. Все едно всички преминахме през някакъв научнофантастичен портал и влязохме в един друг свят.

— Всичко се промени — каза Майрън, като се опитваше да го окуражи да продължи.

— Да.

— Развели сте се.

— Това също, да.

Ръката му хвана бутилката, а погледът му остана все така прикован в далечината.

— Не знам. Може би това, така или иначе, щеше да се случи. Но да, с Нанси се разделихме. Постоянното напомняне за случилото се, за ужаса — а този човек, твоят партньор в живота, всеки ден виждаш лицето й, което връща спомена, нали си го представяш?

— Да.

— Напрежението стана непосилно. В смисъл, ако първоначално всичко е вървяло гладко, може би връзката може да преодолее нещо подобно. Но аз не успях да се справя. Избягах. Известно време живях в чужбина. Но не можах да се отърся и да продължа. Ужасът, образите… започнах да пия. Много. После започнах да посещавам срещи на анонимните алкохолици, състоянието ми се подобри, започвах отново да пия и после пак спирах. Постоянно се въртях в кръг. Едно след друго, едно след друго.

Хънтър вдигна бутилката.

— Познай на коя стъпка съм сега?

Мълчание. Майрън го наруши.

— Знаеше ли за съобщенията между съпругата ти и Чик Болдуин?

Мускулите на лицето му се напрегнаха.

— Кога?

Интересен отговор, каза си Майрън. Той погледна Уин. На Уин също му се струваше интересен.

— Има ли значение?

— Не — каза Хънтър. — Не знам, не ме интересува. А и тя не ми е съпруга.

Майрън се обърна към него.

— Говоря за преди. Преди синът ти да изчезне. Нанси и Чик са били на път да станат любовници. Може и да са го направили, не знам.

Хънтър стисна пушката с ръка. Беше все така вперил поглед напред, но ако гледката му носеше и капчица успокоение, то това не личеше от изражението на лицето му.

— Кой го интересува?

— Знаеше ли?

— Не.

Каза го твърде бързо. Майрън погледна Уин. Уин каза:

— Открих Дебелия Ганди.

Това привлече вниманието на Хънтър.

— В затвора ли е?

— Не.

— Не разбирам.

— Той ми каза, че Рийс е мъртъв.

— Боже мой — каза Хънтър, но изненадата в гласа му звучеше престорено. — Той ли го е убил?

— Не. Никога не е виждал Рийс. Твърди, че Патрик му е казал, че Рийс е мъртъв.

— Какво твърди?

Уин сдържа въздишката си.

— Моля те, не ме карай да се повтарям.

Хънтър поклати глава.

— Чакай да видя дали съм разбрал правилно. Онзи побъркан престъпник, който намушка и едва не уби сина ми… — Хънтър погледна Уин, после Майрън и после отново Уин. — Вие вярвате ли му?

— Вярваме му — каза Уин.

— Хънтър — каза Майрън, — не мислиш ли, че Патрик дължи истината на семейство Болдуин?

— Разбира се. Разбира се, че заслужават да знаят истината.

Сега Хънтър изглеждаше вцепенен.

— Ще се опитам да поговоря с Патрик възможно най-скоро. Ще видя какво ще ми каже.

— Хънтър?

Беше Уин.

— Да?

— Преди да си тръгнем, бих искал да използвам тоалетната.

Хънтър му се усмихна.

— Мислиш, че са вътре?

— Няма как да знам — каза Уин. — Така или иначе, се налага да уринирам.

Никой друг освен Уин не беше способен да употреби думата „уринирам“ по един толкова естествен начин, без да се намира в някоя болница.

— Ползвай някое дърво.

— Аз не ползвам дървета, Хънтър.

— Добре.

Докато той се изправяше, Уин грабна пушката от ръцете му — по начин, който напълно отговаряше на старата поговорка за това колко лесно можеш да вземеш бонбон от малко дете.

— Имам разрешително — каза Хънтър. — Мога да ходя на лов за елени в собствения си имот. Напълно законно е.

Уин погледна Майрън.

— Дали е под достойнството ми да отбележа иронията в това, че един лекар прекарва свободното си време, като убива?

— Определено, да — каза Майрън.

— Ха-ха — каза Хънтър, като се запрепъва към къщата. — Хайде. Върви да, ъъ, уринираш и изчезвай оттук.