Дом

Глава 18

Беше светла, ясна сутрин в Ню Джързи.

Върху металните подпори на моста „Трентън“ с огромни неонови букви беше изписан следният девиз: „ТРЕНТЪН ПРАВИ, СВЕТЪТ ВЗИМА“. Буквите бяха поставени през 1935 година и може би тогава, като се вземат предвид многобройните заводи, които безспирно са произвеждали линолеум, керамика и други промишлени изделия, в това твърдение е имало известна доза истина. Не и сега. Трентън е столицата на Ню Джързи, седалище на щатските правителствени органи, и съответно е гъмжило на политици и техните скандални истории — а това означаваше, че в целия град имаше толкова истина, колкото и в думите на моста, по който преминава човек, за да влезе в него.

И все пак Майрън обичаше този щат и всеки, който има поне малко разум в главата си, може да стигне до извода, че корупцията във властта далеч не е измислена в Ню Джързи. Политическите скандали тук наистина бяха малко по-цветисти, но така беше и с всичко останало. Ню Джързи трудно може да се опише с една дума, защото в този щат има от всичко по много. Нагоре и на север се намираха предградията на Ню Йорк. На югозапад бяха предградията на Филаделфия. Тези два големи града пренасочваха ресурсите и вниманието, отредени за собствените градоустройствени планове на Ню Джързи, и оставяха Нюарк и Кемдън да се опитат да изсмучат малко живителни сили от населението подобно на пенсионери с кислородни бутилки, заседнали в някое казино в Атлантик Сити. Покрайнините бяха тучни и зелени. Градовете бяха мизерни и бетонни. И така нататък.

И все пак имаше нещо странно. Всеки, който живее на четиридесет минути с кола от Чикаго или Лос Анджелис, или Хюстън, неизменно казва за себе си, че е от въпросния град. Но дори да живееш само на три километра от Ню Йорк, пак би казал, че си от Ню Джързи. Майрън беше израснал на половин час път с кола от Ню Йорк и на около осем километра от Нюарк. Но никога не казваше, че е от някой от тези два града. Е, веднъж каза, че е от Нюарк, но само защото искаше да кандидатства за стипендия.

Събереш ли всичко това на едно място — красотата, разрухата, модерните градове, комплексите за малоценност, кича и класата — ще получиш неописуемата атмосфера на великия щат Ню Джързи. Но по-добре я потърси в гласа на Синатра, в гневните монолози на Тони Сопрано, в някоя песен на Спрингстийн. Заслушай се. Ще я чуеш.

Майрън остана леко разочарован, когато видя, че Нийл Хюбър изглежда точно като типичен политик от Ню Джързи. Пръстите на ръцете му бяха дебели като наденички и на кутрето на дясната си ръка носеше златен пръстен. Костюмът му беше на райета, а вратовръзката му лъщеше така, сякаш някой я беше напръскал с плажно олио. Яката на ризата му беше твърде впита и когато се усмихваше, Нийл Хюбър приличаше на баракуда.

— Майрън Болитар — каза той.

После го поздрави с непоколебимо ръкостискане и му посочи къде да седне. Офисът беше семпло обзаведен, подобно на кабинета на заместник-директора в някоя гимназия.

— Бях треньор на противниковия отбор, срещу който веднъж игра в гимназията — каза Хюбър.

— Помня.

— Не, не помниш.

— Моля?

— Сигурно си проверил кой съм, преди да дойдеш на срещата, нали?

Майрън протегна двете си ръце напред, все едно искаше да му сложат белезници.

— Хвана ме.

Нийл приятелски махна с ръка.

— Няма грижи. Значи знаеш, че ни победихте.

— Да.

— А ти отбеляза четиридесет и две точки.

Майрън каза:

— Беше много отдавна.

— Осемнайсет години бях баскетболен треньор на гимназиални отбори — каза Хюбър и посочи Майрън с късия си дебел показалец. — И никога не съм виждал по-добър от теб, приятелю.

— Благодаря.

— Чух, че племенникът ти също играе.

— Така е.

— Толкова ли е добър, колкото твърдят?

— Мисля, че да.

— Чудесно, прекрасно.

Нийл Хюбър се облегна назад в стола си.

— И така, Майрън, поразчупихме ли достатъчно леда с общи приказки?

— Мисля, че да.

Нийл разпери ръце.

— Какво мога да направя за теб?

Задължителните семейни снимки бяха подредени на бюрото му — руса съпруга с буйна коса, пораснали деца със собствените им семейства, няколко внучета за разкош. На стената зад него беше закачен флагът на щата Ню Джързи, на който беше изобразен щит с три плуга, а над него конска глава. Точно така, конска глава. Всеки може да добави на това място някоя шегичка за „Кръстникът“, ако не му се струва твърде банално или под достойнството му. Две богини, богинята на свободата (много ясно) и богинята на земеделието (отново доста предвидимо), стояха от двете страни на щита. Флагът беше странен и претрупан, но да не забравяме, че странен и претрупан са две думи, които доста точно описват щата Ню Джързи.

— Става въпрос за един случай от времето, когато си работил като полицай в Алпайн — каза Майрън.

— Отвличането на децата на семейство Мур и семейство Болдуин? — каза той.

— Как разбра?

— Бях следовател. Затова си направих някои изводи.

— Разбирам.

— Едно — той вдигна показалец, — работил съм само по няколко големи случая. Две — вече показваше с пръсти знака на мира, — работил съм по един-единствен случай, който е останал неразрешен. Три — вече е ясно как се случва това с пръстите, нали така, — едно от отвлечените деца беше намерено току-що, десет години по-късно.

Той свали ръката си.

— Да, сър, наистина се наложи да впрегна целия си умствен капацитет, за да достигна до това умозаключение. Майрън?

— Какво?

— Знаеш ли, че след няколко часа семейство Мур ще дават интервю по Си Ен Ен?

— Не, не знаех.

— Вместо голяма пресконференция, в обедните новини ще разговарят с Андерсън Купър.

Той се наведе над бюрото си.

— Моля те, кажи ми, че не си журналист.

— Не съм журналист.

— Тогава какво общо имаш с този случай?

Майрън се замисли какво точно да каже.

— Мога ли просто да кажа, че е дълга история.

— Би могъл. И това не би ти помогнало по никакъв начин. Но би могъл.

Който не рискува, не печели. Освен това, макар и да приличаше на типичен политик, Нийл Хюбър започваше да става симпатичен на Майрън. Кому е излишна малко честност?

— Аз съм онзи, който спаси Патрик.

— Я повтори?

— В Лондон. Както вече казах, това е дълга история. Братовчедът на Рийс Болдуин ми е приятел. Тайно е бил осведомен за местоположението му. Заедно го проследихме.

— Еха.

— Да.

— Каза, че е дълга история.

— Така е.

— Може би трябва да ми я разкажеш.

Майрън му разказа колкото можа, без да уличава или дори да споменава името на Уин. И все пак Нийл Хюбър не беше идиот. Нямаше да му е трудно да открие кой е братовчедът на Рийс. Но какво от това?

Когато приключи, Нийл каза:

— Господи.

— Да.

— И все пак не разбирам защо си тук.

— Разглеждам наново случая.

— Мислех, че си станал спортен агент или нещо такова.

— Сложно е.

— Така звучи — каза Нийл.

— Просто искам да се опитам да видя нещата от нов ъгъл.

Нийл кимна.

— Мислиш, че съм допуснал грешка и може би, ако се опиташ, ще успееш да видиш какво съм пропуснал?

— Минали са много години — каза Майрън. — Сега разполагаме с нова информация.

Опита да си спомни как се беше изразил Уин.

— Все едно пътуваш с кола, но не знаеш къде отиваш. Миналата седмица знаехме само началната точка. Сега знаем къде се е намирала колата преди няколко дни.

Нийл се намръщи.

— Какво?

— Звучеше по-добре, когато го каза моят приятел.

— Само се бъзикам. Виж, случаят беше мой само за кратко. ФБР го поеха почти веднага.

Той отново се облегна назад в стола си и сплете пръсти върху корема си.

— Питай на воля.

— Значи, вчера посетих местопрестъплението.

— Дома на семейство Болдуин.

— Да. Опитах се да си представя как точно се е случило всичко. Задният двор е просторен и в кухнята има огромни прозорци, през които се вижда всичко.

— Освен това — добави Нийл — на входа на алеята за коли има метална порта. И целият имот е ограден.

— Именно. Освен това стои и въпросът с времето.

— С времето?

— Отвлекли са ги по обяд. По това време повечето деца са на училище. Откъде са знаели похитителите, че ще си бъдат вкъщи?

— Аха — каза Нийл.

— Аха?

— Виждаш пробойни.

— Виждам.

— Смяташ, че официалната версия е недостоверна.

— Нещо такова.

— И какво, мислиш си как преди десет години всичко това ни е убягнало? Повдигнахме всички въпроси, които повдигаш ти сега. И не само. Но знаеш ли какво? Много престъпления са нелогични. Почти във всичко можеш да намериш пробойни. Да вземем портата например. Семейство Болдуин никога не са я заключвали. Била е безполезна. Задният двор? Семейство Болдуин имали градински мебели. Можеш да се промъкнеш покрай тях. Или да заобиколиш къщата, опрян в стената, и никой да не те види, докато не стигнеш до прозорците.

— Разбирам — каза Майрън. — Значи, съмненията ти са се разсеяли?

— А, не, никога не съм казвал това.

Нийл Хюбър разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си. Руменината по лицето му сякаш започна да избледнява. В този момент Майрън наистина се почувства така, сякаш преживява дежавю. Сякаш разпозна онзи по-млад мъж, треньора на противниковия отбор — или може би просто някакъв измамен спомен се беше промъкнал точно сега в ума му.

— Мислех си, че нещо не съвпада — каза той, вече с по-тих глас. — Предполагам, че всички си го мислехме. Но в крайна сметка двете момчета бяха изчезнали. Проследихме всяка улика, която успяхме да изровим. Отвличания при такива странни обстоятелства — влизане с взлом в къщата, искане за откуп — се случват изключително рядко. Затова съсредоточихме усилията си върху родителите. Върху семействата, съседите, учителите.

— Ами бавачката?

— Студентка на разменни начала — каза той.

— Моля?

— Не е била бавачка. Била е студентка на разменни начала. Има огромна разлика.

— В какво отношение?

— Бавачката на разменни начала винаги идва от чужда страна. В този случай Вада Лина — точно така, помня как се казва — е била от Финландия. Обикновено са доста млади. Вада е била на осемнайсет. В най-добрия случай нивото й на английски език е било сносно. Предполага се, че пристигат по някоя програма за културен обмен, но в повечето случаи хората ги наемат, защото са евтина работна ръка.

— Смяташ ли, че и тук случаят е бил такъв?

Той се замисли.

— Не, едва ли. Силно се съмнявам. Семейство Болдуин разполагат с пари. Предполагам, че са се впуснали в цялото това нещо заради културния обмен и като цяло им е харесала идеята децата им да прекарват време в компанията на чужденка. Доколкото разбрах, Брук и Чик са се отнасяли добре с Вада. Цялата тази идея… точно това е една от причините така да презирам медиите.

— Коя идея?

— Ами, когато лайната се разсмърдяха, медиите пощуряха по всички тия глупости с робския труд на бедните чуждестранни студентки. Сещаш се — привилегированата богаташка Брук Болдуин си наема слугиня, за да може да ходи на фризьор или да обядва с приятелки и други такива неща. Все едно не й стигаха мъките. Все едно имаше някаква вина, че са отвлекли сина й.

Майрън си спомни, че тогава беше попадал на подобни статии.

— Историята на Вада за взлома — каза той. — Ти повярва ли й?

Този път Хюбър се замисли, преди да отговори. Потърка лицето си с ръка.

— Не знам. В смисъл, момичето очевидно беше травмирано. Може би се опитваше малко да изкриви нещата, като че ли й се искаше някак да се оправдае. Както и двамата отбелязахме, някои неща не пасваха. Но това може и да е било заради езиковата бариера. Или културната бариера, не знам. Искаше ми се да имам възможност да си поговоря повече с нея.

— Защо не го направи?

— В рамките на двайсет и четири часа се появи бащата на Вада. Долетя от Хелзинки и нае някакъв арогантен адвокат. Бащата настоя да я заведе вкъщи. Преживяването й дошло твърде много, каза той. Искаше да се погрижат за нея във Финландия. Опитахме се да забавим нещата, но нямахме основание да я задържим. И той я отведе у дома.

Нийл вдигна очи към него.

— Да ти кажа ли истината? Искаше ми се да я бях разпитал още веднъж.

— Мислиш ли, че е била замесена?

Той отново не отговори веднага. Нийл Хюбър се стараеше да отговаря внимателно на въпросите и това се хареса на Майрън.

— Проучихме я доста обстойно. Разровихме всичко, което беше правила през компютъра си. Не открихме нищо. Прегледахме съобщенията на телефона й. Нямаше нищо съмнително. Вада беше просто една тийнейджърка в чужда държава. Имаше една приятелка, друга студентка на разменни начала, и никой друг. Опитахме се да обмислим всякакви теории, за да разберем как би могла да е имала участие в отвличането. Сещаш се. Може би е предала децата на свой съучастник. После съучастникът я е завързал. Двамата са измислили цялата история с взлома в кухнята. Нещо от този сорт. Но нищо не излезе. Дори обмислихме възможността Вада да е някаква откачалка. Как изведнъж се е побъркала, убила ги е и е скрила труповете. Но и от това нищо не излезе.

Погледите им се срещнаха.

— Тогава какво мислиш, че се е случило, Нийл?

На бюрото му имаше писалка. Той я взе и започна да я върти между пръстите си.

— Ами точно това е причината скорошните събития да ме озадачават.

— Защо?

— Защото правят моята теория на пух и прах.

— Каква е твоята теория?

Той сви рамене.

— През цялото време мислех, че Патрик и Рийс са мъртви. Мислех, че каквото и да се е случило — отвличане, влизане с взлом, каквото и да е — двете момчета са били убити на място. Убийците са се престорили, че са похитители, и са изиграли цялата сценка с предаването на подкупа, за да ни отвлекат вниманието. Или може би са се надявали, че ще могат да изкарат лесно малко пари, но са осъзнали, че ще ги хванат. Не знам.

— Но защо някой би убил две момчета?

— Да, мотивът. Трудна работа. Но мисля, че отговорът се крие в местопрестъплението.

— По-точно?

— Домът на семейство Болдуин.

— Мислиш, че целта е бил Рийс.

— Трябва да е бил той. Това е бил неговият дом. Срещата на двете деца е била уговорена два дни по-рано, затова никой не е знаел, че Патрик Мур ще бъде там. И похитителите може би са знаели, че трябва да отвлекат едно шестгодишно момче. Но когато са нахлули в къщата, там е имало две деца. Но понеже не знаят за кое дете са дошли, или пък инструкциите им не са били особено ясни, са решили да отвлекат и двете. За всеки случай.

— И отново: мотивът?

— Нямам доказателства. Ей богу, нямам дори едно доказателство. Само собствените си размишления.

— Които са?

— Единственият родител, срещу когото имахме нещо уличаващо, беше Чик Болдуин. Този тип е измамник, ясно като бял ден — и точно по онова време, когато финансовата му измама лъсна, доста хора му имаха зъб. Някои от парите бяха дошли от съмнителни руснаци, ако се сещаш какво имам предвид. Освен това Чик се измъкна прекалено лесно. Без затвор, само с някаква глобичка. Имаше добри адвокати. Това ядоса много хора. Всичките му авоари бяха на името на децата му, затова никой не можеше да го пипне. Ти познаваш ли го изобщо този тип?

— Чик? Бегло.

— Той е лош човек, Майрън.

Почти същите думи, които беше употребил Уин.

— Както и да е — каза Нийл, — така си мислех тогава. Че са мъртви. Но сега Патрик е жив и…

Той не довърши мисълта си. Двамата мъже дълго стояха загледани един в друг.

Майрън каза:

— Защо ли ми се струва, че не ми казваш всичко, сенаторе?

— Защото е така.

— И защо?

— Защото не съм убеден, че онова, което не ти казвам, изобщо ти влиза в работата.

— Можеш да ми имаш доверие — каза Майрън.

— Ако не ти имах доверие, отдавна щях да съм те накарал да се изметеш от кабинета ми.

Майрън разпери ръце.

— Е?

— Ами, грозно е. Малко го заметохме под килима преди десет години, защото е грозно.

— Когато казваш заметохме под килима…

— Проучихме го обстойно. Нищо не излезе. Казаха ми да не продължавам. Направих го с известно нежелание. В крайна сметка все още не смятам, че има нещо общо със случилото се. Затова имам нужда от няколко секунди, за да обмисля последиците, ако ти го кажа.

— Ако ще ти е от полза — каза Майрън, — обещавам да бъда дискретен.

— Няма да ми е от полза.

Нийл стана от стола и застана до прозореца. Завъртя пръчицата на щорите, затвори ги за момент и после отново ги отвори. Беше вперил поглед надолу към някаква строителна площадка.

— Открихме текстови съобщения — каза Нийл — между Чик Болдуин и Нанси Мур.

Майрън зачака да види дали ще каже още нещо. Когато не го направи, Майрън попита:

— Какви текстови съобщения?

— Многобройни.

— Знаеш ли какво е пишело в тях?

— Не. Били са изтрити и от двата телефона. Телефонните компании не пазят копия със съдържанието.

— Предполагам, че сте попитали Чик и Нанси за тях?

— Попитахме ги.

— И?

— И двамата твърдяха, че са си пишели за всекидневни неща. Понякога за момчетата. Понякога за възможността семейство Мур да инвестират при Чик.

— Семейство Мур инвестирали ли са при Чик?

— Не. И съобщенията са били изпращани във всички часове на деня. И на нощта.

— Разбирам — каза Майрън. — Разговаряхте ли с господин Мур и госпожа Болдуин за това?

— Не. Към този момент федералните вече се бяха включили в разследването. Не трябва да забравяш каква беше ситуацията в онзи момент. Натиска, страха, неизвестността. Семействата вече бяха на ръба. Проследихме обстойно тази нишка, но не стигнахме до нищо. Не виждахме причина да предизвикваме допълнителна болка.

— А сега?

Нийл се обърна и сведе поглед към Майрън.

— И все още не виждам причина да причиняваме допълнителна болка. Затова не исках да ти казвам.

На вратата се почука. Нийл каза на чукащия да влезе. Един млад мъж подаде глава през рамката на вратата.

— Срещата ви с губернатора е след десет минути.

— Благодаря. Чакай ме в лобито.

Младият мъж затвори вратата. Нийл Хюбър пристъпи обратно до бюрото си, събра мобилния телефон и портфейла си и ги напъха по джобовете.

— Може и да звучи изтъркано, но случай като този никога не те оставя на мира. Отчасти виня себе си. Знам, знам и въпреки това го правя. Чудя се дали ако не бях, само ако не бях малко по-добър като полицай…

Той не довърши изречението. Майрън се изправи.

— Върши си работата — каза Нийл, като се отправи към вратата. — Но ме дръж в течение.