Дом

Глава 19

— Стана ли вече обяд? — попита Чик.

Майрън погледна часовника си.

— Още пет минути.

— Тогава най-добре да наглася лаптопа.

Седяха на огромния мраморен бар в „Ла Сирена“, италианския ресторант в прочутия хотел „Меритайм“ в Челси. Вътре беше едновременно лъскаво и уютно, модерно, но с отчетлива шестдесетарска нотка. Границата между закритата и откритата част на ресторанта беше почти неразличима. Майрън си отбеляза наум незабавно да доведе Териса тук.

На стената нямаше телевизор — мястото не беше такова, — затова Чик беше донесъл лаптоп, на който да могат да гледат на живо интервюто по Си Ен Ен.

— Точно днес не можeх да си остана вкъщи — каза Чик. Кожата на лицето му все така лъщеше, сякаш току-що му бяха направили някаква терапия с нагорещен парафин. Може би бяха. — Двамата с Брук просто седим, вперили поглед един в друг, и чакаме. Сякаш всичко се случва наново, представяш ли си?

Майрън кимна.

— Не мога да ти опиша колко трудно е всичко това. Сякаш през тези десет години сме живели в някакво чистилище. Трябва да се разсейваш с нещо, иначе просто ще се побъркаш. Затова тази сутрин реших да отида в офиса. После се срещнах с адвокатите си, за да видя какво бихме могли да направим.

— Да направите за кое? — попита Майрън.

— За отказа на Патрик да говори. Опитвах се да намеря някаква законова причина. Сещаш се, за да го накарам да сътрудничи.

Чик вдигна поглед от екрана на лаптопа.

— А ти защо искаше да се срещнем?

Майрън все още не беше сигурен как точно да повдигне въпроса за съобщенията с Нанси Мур. Дали да кара направо, или да вмъкне въпроса внимателно?

— Задръж — каза Чик. — Всеки момент ще започне.

Модерната ера. В „Ла Сирена“ имаше доволно многообразие от дейци на изкуството, хипстъри и господари на фондовата борса. Ресторантът беше оживен заради пристигащите за обяд, а тук, на бара, двама мъже седяха надвесени над един лаптоп и гледаха новините. Никой не им обърна внимание.

— Чакай малко, къде са? — попита Чик.

Майрън разпозна помещението.

— Това е дневната на семейство Мур.

— Няма да са в студиото?

— Явно не.

На екрана Андерсън Купър беше седнал в луксозно кожено кресло. Нанси и Хънтър бяха седнали срещу него на един диван. Хънтър беше облечен с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Нанси беше облечена със светлосиня рокля — стилна, но скромна.

— Къде е Патрик? — попита Чик. — Майрън?

— Не знам. Хайде да гледаме, става ли?

Интервюто започна без Патрик. Андерсън първо разказа малко предистория — за отвличането, предаването на откупа, напрежението от неизвестността, дългото очакване на този ден. Той спомена развода на Нанси и Хънтър, сякаш беше очевидна последица от случилото се. Но нито Нанси, нито Хънтър се хванаха на кукичката.

— Двамата споделяме попечителството на прекрасната ни дъщеря — обясни Нанси.

— Отгледахме я заедно — добави Хънтър.

Няколко минути по-късно Чик поклати глава и каза:

— Просто невероятно. Нищо не му разказват.

Беше вярно. Андерсън не ги притискаше с въпросите си, което беше разбираемо предвид обстоятелствата. Те не бяха политици, които се надпреварват преди избори. Те бяха родители, които бяха преживели огромни страдания и сега се опитваха да осмислят неочаквания си… Можеше ли да се нарече късмет?

Говореше предимно Нанси. Тя обясни на Андерсън колко са благодарни, че Патрик отново си е вкъщи.

— Синът ни е преминал през ужасно изпитание — каза тя и прехапа долната си устна. Когато Андерсън се опита да научи малко подробности, те отклониха въпроса с това, че трябва да уважат личното пространство на Патрик и да му осигурят „време да се възстанови и да се приспособи“.

Казваха, общо взето, едно и също по различни начини: моля, уважете личното пространство на Патрик и семейство Мур, докато се възстановят от това ужасно изпитание. Използваха фразата „ужасно изпитание“ толкова много пъти, че Майрън се зачуди дали някой не ги е накарал да я заучат предварително.

Андерсън ги притисна още веднъж. Попита ги за отвличането и дали са по-близо до залавяне на извършителите. Семейство Мур не отговориха директно и настояха, че всички въпроси „относно евентуалното залавяне“ трябва да бъдат насочени към „властите“.

Когато Андерсън спомена онзи „ужасен ден“, Нанси каза:

— Беше много отдавна. Не забравяйте, че тогава беше едва шестгодишен.

— Какво си спомня?

— Почти нищо. През годините Патрик е бил преместван на различни места.

— Какво имате предвид под „преместван“?

Очите й се напълниха със сълзи. Майрън очакваше Хънтър да вземе ръката й в своята. Не го направи.

— Синът ни беше намушкан и едва не умря.

— Това се случи, когато беше спасен в Лондон, нали така?

— Да.

— Колко дълго е живял в Лондон?

— Не знаем. Но е преминал — този път Майрън оформи думите с устни заедно с нея — през ужасно изпитание.

Майрън наблюдаваше Нанси и Хънтър на екрана и търсеше някакви улики, които езикът на тялото им би могъл да издаде… Какво точно? Измама? Допускаше ли, че лъжат? Защо? Ако да, какво точно биха криели? Крадешком хвърляше по някой и друг поглед и към Чик, сякаш можеше да узнае нещо и от него. Как реагираше Чик на думите на Нанси? Долавяше ли Майрън някакво усещане — и отново, какво? — за копнеж, съжаление, вина?

Извод: изучаването на езика на тялото е изключително надценявано.

Толкова много пъти Майрън беше чувал за хора, осъдени (или оправдани) погрешка, защото съдебните заседатели усещали, че могат да „прочетат“ истината по поведението на извършителите; защото не показвали достатъчно (или показвали прекалено много) разкаяние, или пък реакциите им не били такива, каквито съдебните заседатели считали за нормални. Сякаш всички хора са еднакви. Сякаш всички реагираме по един и същи начин в мъчителни или стресови ситуации.

Всички си мислим, че можем да хванем, когато някой лъже, а в същото време се заблуждаваме, че никой не може да хване нас.

Най-сетне Андерсън зададе въпроса:

— Какво можете да кажете за другото отвлечено момче?

Чик се изправи на стола.

— Успя ли синът ви да каже нещо за Рийс Болдуин, който все още не е намерен?

— Към момента откриването на Рийс е най-важният ни приоритет — каза Нанси.

Чик измърмори нещо под носа си.

— Всичко това няма да приключи — продължи тя, — докато не узнаем какво се е случило с Рийс.

Хънтър започна енергично да кима в знак на съгласие.

— Съдействаме по всички възможни начини на силите на реда…

Чик се облегна в стола си.

— Представяш ли си какво се опитват да ни пробутат?

— …но за съжаление, Патрик не знае почти нищо, което би могло да помогне.

— Съдействат? Това ли се опитват да пробутат?

Чик беше побеснял.

— Трябва и аз да свикам една пресконференция.

Сякаш от това щеше да има някаква полза.

Към края на интервюто Нанси и Хънтър станаха на крака и се обърнаха надясно. Чик притихна, когато камерата се отдръпна назад. Появи се жена на около двайсет години.

— Това е нашата дъщеря, Франческа — каза Нанси.

Франческа кимна неловко на водещия. После отмести поглед от камерата и промълви думите: „Всичко е наред“. Изминаха три секунди.

Когато се появи в кадър, Патрик държеше сестра си за ръка.

— И нашият син, Патрик — каза Нанси.

Беше същото момче, което Майрън беше спасил — същото момче, което беше видял свито на пода, в ъгъла на детската му стая. Носеше бейзболна шапка на „Янките“, синя памучна блуза с качулка и джинси. Камерата показа лицето му съвсем отблизо. Погледът му остана сведен към пода. Нанси и Хънтър застанаха отстрани на двете си деца. За момент изглеждаше, сякаш позират, макар и не особено сполучливо, за снимка на семейството. Хънтър и Нанси се опитваха да изглеждат силни и непоколебими. Франческа изглеждаше силно развълнувана и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Патрик не отмести поглед от пода.

След това Андерсън им благодари, че са ги „приели в дома си“, и после започна реклама.

Чик остана неподвижен в продължение на няколко секунди, вперил поглед в екрана.

— Какво, по дяволите, беше това?

Майрън не отговори.

— Какво става тук, Майрън? Защо не искат да ни помогнат?

— Не съм сигурен, че могат.

— И ти ли? Не виждаш ли какво се опитват да ни пробутат?

— Мисля, че не виждам, Чик.

— Нали ти казах, че днес се срещнах с адвокатите си?

— Каза ми.

— И ги попитах какво бихме могли да направим. Нали знаеш. За да накараме хлапето да проговори.

— Те какво предложиха?

— Нищо! Казват, че нищо не може да се направи. Представяш ли си? Патрик не е длъжен да казва абсолютно нищо. Просто не можеш да го принудиш да говори. Дори ако знае нещо съществено. По дяволите, дори ако знае къде се намира Рийс в момента. Сбъркана работа.

Чик направи знак на бармана и той му наля „Джони Уокър“ с черен етикет. Барманът погледна към Майрън. Майрън поклати глава. Не и толкова рано през деня.

Чик взе питието и обгърна чашата с ръце, сякаш от нея струеше топлина.

— Оценявам помощта ти — каза той, малко по-спокоен. — Колкото до Уин… знам, че Уин не ме харесва. Не се и учудвам. Двамата с него сме от различни светове. А и той си мисли, че Брук стъпва по водата. Никой не би бил достоен за нея, сещаш ли се?

Майрън кимна само защото искаше да го остави да говори.

— Но Брук и аз, ние имаме стабилен брак. Имали сме си проблеми, разбира се. Както всички други. Но се обичаме.

— Тези проблеми — каза Майрън, като съзря възможността да зададе своя въпрос. Нямаше причина да продължава да чака. — Нанси Мур беше ли един от тях?

Чик тъкмо беше поднесъл уискито към устните си. Той се поколеба дали първо да отговори, или да отпие от чашата. Реши да отпие. Сложи чашата обратно на бара и погледна Майрън.

— Какво точно означава това?

Майрън просто го гледаше, без да отговори. Искаше да види дали Чик ще продължи от само себе си.

— Е? — каза Чик.

— Знам за съобщенията.

— Аха.

Чик стана от стола, свали сакото си и внимателно го окачи на облегалката на баровия стол. После отново седна и започна да си играе със златните си ръкавели.

— И как разбра за съобщенията?

— Има ли значение?

— Всъщност няма — каза Чик и небрежно вдигна рамене. — Нищо не значат.

Майрън отново се опита да го подкани да говори само с поглед.

Чик се опитваше да звучи непринудено, но не успяваше.

— Уин знае ли?

— Още не.

— Но ти ще му кажеш?

— Да — каза Майрън.

— Дори ако те помоля да не го правиш?

— Дори ако ме помолиш.

Чик поклати глава.

— Не разбираш какво ми е на мен.

Майрън не отговори.

— Останалите, те винаги са имали всичко. Аз се трудих. Аз се борих със зъби и нокти. Нищо не съм получил наготово. Искаш ли да чуеш една новина, Майрън? — Той се приведе към него и сложи длани като фуния около устата си. — Играта винаги е в полза на богатите. Няма равен старт. В началото нямах нищо. Баща ми имаше бръснарница в Бронкс. Искаш ли да се включиш в играта на тяхното ниво? Ще трябва мъничко да хитруваш.

— Почакай, нека си запиша — Майрън се престори, че държи писалка и лист хартия. — Да хитруваш. Мъничко.

Той вдигна поглед.

— Страхотен съвет. Сега ще ми кажеш ли и това, че зад всяко голямо богатство стои по едно голямо престъпление?

— Подиграваш ли ми се?

— Може би мъничко, Чик.

— Ти какво, да не си мислиш, че живеем в меритокрация? Че всички имаме равен старт, че имаме равен шанс? Пълни глупости. В университета играех футбол. Полузащитник. Бях доста добър. Един ден осъзнах, че всеки играч, който се опитваше да ми отнеме топката, беше на стероиди. А всеки играч, който се опитваше да се пребори за позицията ми в отбора? На стероиди. И тогава пред мен се появи избор. Да започна да взимам стероиди. Или да спра да се състезавам.

— Чик?

— Какво?

— Това е доста странен начин да оправдаеш изневярата — каза Майрън.

— Не съм изневерявал на съпругата си.

Той се приведе към него.

— Но искам да кажа, че каквото и да правиш, няма повече да се ровиш в това.

— Чик, това заплаха ли е?

— Онези съобщения нямат нищо общо със сина ми. Но аз разбирам какъв ти е мотивът.

— Мотивът ми е да открия сина ти.

— Да бе, да. Искаш ли да ти кажа нещо, което ме преследва и до ден-днешен? Брук искаше да се обади на Уин веднага щом отвлякоха Рийс. Още на първия ден. Но аз я разубедих. Мислех си, че полицията ще се справи. Искаше ми се — което е иронично, като се има предвид онова, което ти казах преди малко, — искаше ми се да играя по правилата. Като по учебник. Иронично, нали? И сега ми се налага да живея с това.

— Това, което казваш, няма много смисъл, Чик.

Той се наведе още по-напред. Майрън подушваше уискито.

— Каквото и да се е случило между мен и Нанси — каза той през зъби, — няма нищо общо със сина ми. Чуваш ли ме? Трябва да престанеш да се навираш, преди някой сериозно да пострада.

Телефонът на Майрън иззвъня. Той погледна номера на екрана и видя, че се обажда Брук Болдуин. Показа го на Чик и после доближи телефона до ухото си.

— Моля?

— Чик ми каза, че ще се виждате — каза Брук. — С теб ли е сега?

Майрън погледна Чик. Чик кимна и се наведе към телефона.

— Тук съм, скъпа.

— Гледахте ли Си Ен Ен?

— Да — каза Майрън.

— Аз го записах — каза Брук. — Гледам записа кадър по кадър.

Чик каза:

— И?

— И не съм убедена, че това момче е Патрик Мур.