Дом

Глава 10

Уин не отиде с тях в болницата. Струваше му се, че засега е по-добре да стои настрана от всичко, което може да има общо със силите на реда. Обсъдиха възможността Майрън също да запази дистанция — полицаите определено не бяха доволни от обяснението, което Майрън им предостави за случилото се в „Страната на приключенията“ — но в крайна сметка решиха, че ще е добре да бъде наблизо, в случай че им потрябва.

Брук говори по телефона през цялото време, докато се возиха в таксито. Обади се на съпруга си Чик и му каза да я чака в болницата. Проведе още няколко разговора и се разтревожи още повече.

— Какво има? — попита Майрън.

— Казват, че все още не може да видим Патрик.

— Кой?

— Полицаите.

Майрън се замисли за това.

— Решението тяхно ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, кой решава, че не можеш да го видиш? От полицията ли зависи? Родителите могат ли да пренебрегнат решението им?

— Все още не знам дали Нанси и Хънтър имат законови права.

— Предполагам, че имаш телефонните им номера.

— Само на Нанси.

— Набери го.

Тя го направи. Никой не вдигна. Изпрати съобщение. Никой не отговори.

Когато колата спря пред входа на болницата, Чик пушеше и крачеше нервно. Чик яростно метна цигарата си на земята и театрално я смачка с крак. После намръщено отвори вратата на таксито. Брук слезе. Майрън я последва.

Когато видя Майрън, Чик се намръщи още повече.

— Ти си приятелят на Уин. Баскетболистът. Какво правиш тук?

Уин не харесваше Чик, а това беше всичко, което Майрън имаше нужда да знае за него.

Чик се обърна към Брук:

— Какво прави той тук?

— Той спаси Патрик.

Чик отново обърна намръщеното си лице към Майрън.

— Ти си бил там?

— Да.

— Тогава как така не си спасил и моето дете?

Моето дете, отбеляза си Майрън. Не нашето.

— Опитал се е, Чик — каза Брук.

— Какво, той не може ли сам да говори?

— Опитах се, Чик.

Чик направи крачка към него. Все така намръщен. Майрън започна да се чуди дали наистина беше намръщен, или просто така си изглеждаше през цялото време.

— На хитрец ли ми се правиш? А?

Майрън не отстъпи назад. Не сви ръка в юмрук, а как само му се искаше да го направи. Въпреки че съпругата му го беше повикала неочаквано, Чик беше облечен с лъскав копринен костюм, а вратовръзката му беше вързана толкова перфектно, че изглеждаше сякаш е купена така. Обувките му лъщяха неестествено, все едно бяха повече от нови, а черната му коса, прошарена по възможно най-правилния начин, беше пригладена назад и малко прекалено дълга. Кожата на лицето му сияеше, все едно скоро беше почиствана от професионалист или той самият използваше висококачествени козметични продукти, а думите „поддържан мъж“ струяха от всяко движение на Чик.

Брук каза:

— Нямаме време за това.

Чик направи онзи номер, където поглеждаш човека в едното око, после в другото и после пак в първото. Майрън просто стоеше неподвижно и го чакаше да приключи. Не преценяваш един мъж по външния му вид. Уин беше живото доказателство за това. А и този мъж страдаше. И това му личеше. Може и да беше зализано самовлюбено копеле, но преди десет години някой беше отвлякъл сина му. Това сякаш беше изписано на лицето на Чик, въпреки всичките му опити да го прикрие.

За това, от една страна, Майрън изпитваше съжаление към този човек.

От друга страна, Майрън не забравяше, че Уин не го харесва.

— Дадох всичко от себе си — отговори му Майрън. — Измъкна се. Съжалявам.

Чик се поколеба и после кимна.

— Аз също съжалявам. Всичко това…

— Няма нищо.

Брук меко се обади:

— Чик?

Чик стисна рамото на Майрън в знак на извинение и се обърна към съпругата си.

— Нека влезем вътре, искаш ли? — каза Брук.

Чик кимна и застана до нея.

Брук засенчи очи с дясната си ръка.

— Майрън?

Той огледа наоколо и забеляза едно кафене „Коста“ на отсрещния тротоар.

— Ще чакам там. Пиши, ако имаш нужда от мен.

Чик и Брук влязоха в болницата. Майрън пресече улицата и се отправи надясно към кафенето „Коста“. Кафенето беше част от веригата „Коста“ и по всичко приличаше на кафене от голяма верига. Сменяш тъмночервения декор със зелен и все едно си в „Старбъкс“. Майрън не се съмняваше, че страстните защитници и на двете компании щяха да се засегнат от това твърдение, но реши да не се тормози от този факт.

Той си поръча кафе и след като осъзна, че стомахът му ръмжи, разгледа предложенията за хранене. По тази линия — с храната — „Коста“ сякаш предлагаше по-голямо разнообразие от своя американски съперник. Поръча си „Тости с английско сирене и шунка“. „Тости“, каква сладка дума. Майрън не я беше чувал преди, но заключи, съвсем вярно, както се оказа впоследствие, че „тости“ вероятно представлява сандвич, запечен на тостер.

Има хора, които благоговеят пред дедуктивните способности на Майрън Болитар.

Пристигна съобщение от Брук: „Не ни позволяват да го видим. Казаха да чакаме“.

Майрън отговори: „Искаш ли да дойда при вас?“.

Брук: „Не. Ще те държа в течение“.

Майрън седна на една маса и започна да яде своето тости. Не беше лошо. Изгълта го твърде набързо и се зачуди дали да не вземе още едно. Кога се беше хранил за последно? Той се облегна на стола, отпи от кафето си и се зае да чете статиите, които беше запазил в смартфона си. Времето течеше. Мястото беше някак прекалено тихо. Майрън огледа измъчените лица, които го заобикаляха. Вероятно си въобразяваше, но почти можеше да почувства как страданието се носи във въздуха. На отсрещния тротоар, разбира се, имаше болница — може би затова четеше по лицата страдание и тревога; бяха лица, които копнеят за новини; лица, които се боят от новините; лица, дошли тук в опит да се спасят сред утешителното еднообразие на всекидневието в едно кафене от голяма верига.

Телефонът му избръмча. Друго съобщение, този път от Териса: „Имам интервю за работа в Джаксън Хол. Като говорител в основната новинарска емисия“.

Това бяха страхотни новини. Майрън отговори: „Еха, това е жестоко“.

Териса: „Утре летя към ранчото на собственика с частния му самолет“.

Майрън: „Страхотно. Много се радвам за теб“.

Териса: „Работата все още не е моя“.

Майрън: „Ще му видиш сметката на това интервю“.

Териса: „Той е склонен да пуска ръце“.

Майрън: „А аз съм склонен да му видя сметката на него“.

Териса: „Обичам те, нали знаеш“.

Майрън: „И аз те обичам. Но говоря съвсем сериозно, че ще му видя сметката, ако ти пусне ръка“.

Териса: „Винаги знаеш точно какво да кажеш“.

Майрън се усмихваше. Тъкмо щеше да й напише отговор, когато нещо привлече вниманието му.

Или някой.

Нанси Мур, майката на Патрик, току-що беше влязла в кафенето. Той написа набързо: „Трябва да тръгвам“ и го изпрати.

Докато Брук Болдуин беше олицетворение на силата и решителността, то Нанси Мур изглеждаше слаба и изтощена. Русата й коса беше набързо вързана на опашка, а сивите кичури в нея стърчаха разрошени. Беше облечена в широка спортна блуза с качулка с надпис „Лондон“, като буквата „Л“ беше изобразена като комбинация от старовремна телефонна кабина и автобус на два етажа. Вероятно беше бързала да си събере багажа и след пристигането си я беше купила от някой туристически магазин за сувенири.

Нанси Мур тихо каза нещо на момчето зад бара, което сложи ръка до ухото си в знак, че не я е чуло. Тя повтори поръчката и започна да рови в дамската си чанта за дребни пари.

Майрън се изправи.

— Госпожа Мур?

Гласът му я стресна. Монетите се изплъзнаха от ръката й и паднаха на пода. Майрън се наведе да ги вдигне. Нанси се опита да направи същото, но сякаш това не беше по силите й. Майрън се изправи и пусна монетите в ръката й.

— Благодаря ви.

Нанси Мур се загледа в лицето му за миг. Някакво особено изражение премина през лицето й. Разпозна ли го? Изненада ли се? Може би и двете?

— Вие сте Майрън Болитар — каза тя.

— Да.

— Срещали сме се и друг път, нали?

— Веднъж — каза Майрън.

— В….

Тя замълча. Бяха се срещали в дома на семейство Болдуин, на мястото на ужасната случка, около месец след отвличането. Бяха повикали Уин и Майрън твърде късно.

— Вие сте приятелят на Уин.

— Да.

— И вие… вие сте онзи, който…

Тя примигна и сведе поглед.

— Как бих могла да ви се отблагодаря за това, че спасихте момчето ми?

Майрън не отговори.

— Как е Патрик?

— Ще се оправи, поне физически.

Момчето зад бара се върна с две картонени чаши кафе за навън. Постави ги пред нея.

— Вие спасихте живота му — каза тя. В гласа й се долавяше страхопочитание. — Вие спасихте живота на сина ми.

— Радвам се, че ще се оправи — отговори Майрън. — Чух, че е в съзнание?

Нанси Мур не отговори веднага. Когато го направи, тя каза:

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Колко си спомняте от живота си, преди да навършите шест години?

Той знаеше накъде върви разговорът, но въпреки това реши да продължи.

— Не много.

— А от живота си между шест и шестнайсет години?

Този път Майрън запази мълчание.

— Всичко, нали? Начално училище, прогимназия, почти до края на гимназията. В този период се оформяме като личности. В този период се изграждаме цялостно.

Служителят на бара й съобщи сметката. Нанси Мур му подаде монетите. Той й върна няколко, заедно с хартиен плик за навън.

— Не искам да ви притеснявам — каза Майрън. — Но дали Патрик е споменал нещо за онова, което му се е случило, и къде би могъл да бъде Рийс?

Нанси Мур постави парите обратно в дамската си чанта, прекалено внимателно.

— Нищо, което би било от полза — каза тя.

— Какво означава това?

Тя просто поклати глава.

— Какво е казал? — попита Майрън. — Патрик, имам предвид. Кой ги е отвлякъл? Къде са били през цялото това време?

Погледът й вече изглеждаше студен.

— Нали не мислите, че не се тревожа за Рийс?

— Не, в никакъв случай. Сигурен съм, че се тревожите.

— Нали не мислите, че не знам какво преживяват Брук и Чик в момента?

— Тъкмо обратното — каза Майрън. — Не мисля, че някой знае това по-добре от вас.

Тя затвори очи.

— Съжалявам. Просто…

Майрън зачака.

— Патрик почти не може да говори. Той… не е никак добре. Психически, имам предвид. Все още почти нищо не е казал.

— Не бих искал да прозвуча коравосърдечно — каза Майрън, — но сигурна ли сте, че това е Патрик?

— Да.

Без колебание. Без съмнение.

— Направихте ли ДНК тест?

— Не, но ако се наложи, ще направим. Той ни разпозна, поне така мисля. В частност мен. Но това е Патрик. Това е моят син. Знам, че звучи като безсмислено клише, но една майка винаги знае.

Може и да е клише. Може и да не е. От друга страна, за да се възползваме напълно от клишетата, виждаме онова, което ни се иска — особено когато става въпрос за отчаяна майка, която копнее да сложи край на едно болезнено десетилетие.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Някакъв ненормалник го е намушкал. Момчето ми. Вие сте го открили. Вие сте го спасили. Осъзнавате ли това? Щял е да умре от кръвозагуба. Така казаха лекарите. Вие…

— Нанси?

Гласът се разнесе зад гърба му. Майрън се обърна и разпозна Хънтър Мур, бившият съпруг на Нанси и баща на Патрик.

— Хайде — каза мъжът. — Трябва да тръгваме.

Той пусна дръжката на вратата и изчезна някъде вляво.

Хънтър Мур може и да беше разпознал Майрън, но не го показа. От друга страна, нямаше почти никаква причина да го познае. Никога преди не се бяха срещали — той не беше в дома на семейство Болдуин през въпросния ден — и изглеждаше, сякаш просто иска да накара бившата си съпруга да побърза.

Нанси взе хартиения плик и чашите с кафе. Обърна се към Майрън.

— Чувствам се толкова неудобно да ви благодаря отново. Мисълта, че след всички тези години, след намирането на Патрик жив, той просто е щял да бъде убит, ако не се бяхте появили…

— Всичко е наред.

— Вечно ще ви бъда задължена.

После тя излезе бързо през вратата и тръгна наляво, след бившия си съпруг. За момент Майрън остана неподвижен. Момчето зад бара каза:

— Искате ли да ви долея кафе?

— Не, благодаря.

Майрън остана все така неподвижен.

— Всичко наред ли е, приятелю? — попита момчето.

— Всичко е наред.

Той продължи да гледа към вратата. И тогава го осени една интересна мисъл. Болницата се намираше вдясно. А Нанси и Хънтър Мур бяха тръгнали наляво.

Означаваше ли нещо това?

Не. Не и само по себе си. Може би бяха отишли да купят нещо от аптеката или просто да се разходят на чист въздух, или пък…

Майрън закрачи към вратата. Излезе на улицата и погледна наляво. Нанси Мур се качваше в черен микробус.

— Почакайте — каза Майрън.

Но тя беше твърде далече, а на улицата беше твърде шумно. Вратата на микробуса се плъзна и се затвори, а Майрън се затича.

— Почакайте малко! — извика той.

Но микробусът вече беше потеглил. Майрън видя как се насочва надолу по улицата и изчезва зад ъгъла. Той спря и извади смартфона си. Вероятно нямаше причина за тревога. Може би полицаите ги водеха някъде за разпит. Може би, след като бяха стояли часове наред неотлъчно до сина си, имаха нужда от малко почивка.

И двамата?

Не, невъзможно. Приличаше ли Нанси Мур на майка, която би искала да си почине от грижите за детето, което не беше виждала от десет години? В никакъв случай. По-скоро не би искала за нищо на света да се отделя от него, по-скоро не би посмяла да откъсне поглед от него дори за секунда.

Майрън извади телефона си и натисна бутон едно за бързо набиране. Не се тревожеше, че може да проследят обаждането. Сигналът щеше да премине през няколко различни клетки и чак тогава да се свърже с някой телефон за еднократна употреба.

— Съобщете — каза Уин.

— Мисля, че имаме проблем.

— Слушам те.

Той му разказа за Нанси и Хънтър Мур и за черния микробус. Прекоси улицата и се отправи към входа на болницата. Каза на Уин всичко, което знаеше, и затвори. После набра номера на Брук. Без отговор.

В болницата Майрън видя табела — няколко табели, след като се огледа, — на които пиеше „Забранена употребата на мобилни телефони“. Хората го зяпаха. Майрън прибра телефона си, сви извинително рамене и се отправи към гише „Информация“.

— Искам да посетя един пациент.

— Името на пациента?

— Патрик Мур.

— А вашето име?

— Майрън Болитар.

— Един момент, моля.

Майрън огледа внимателно помещението. Видя Брук и Чик, които седяха до един прозорец в чакалнята. Брук вдигна очи, видя го и се изправи. Той забърза към нея.

— Какво се е случило? — попита Брук.

— Какво ви казаха полицаите?

— Нищо. Все още не ни позволяват да го видим.

— Знаеш ли номера на стаята му?

— Да, Нанси ми го каза вчера. 322.

Майрън се обърна.

— Да тръгваме.

— Какво е станало?

Той бързо зави зад ъгъла. Там стоеше охранител.

— Пропуск, моля.

— Не — каза Майрън.

Това обърка охранителя.

— Моля?

На табелката с името му пишеше „ЛЕМИ“.

Майрън беше едър — 1,95, 102 килограма. И знаеше кога да направи така, че да изглежда още по-едър. Например сега.

— Трябва да се кача на третия етаж и да видя един пациент.

— Тогава донесете пропуск.

— Можем да го направим по два начина, ъъ, Леми. Мога да ти сритам задника и да се изложиш пред всички, а и кой знае какви биха били последиците от това. Може и да си по-як, отколкото изглеждаш, и в такъв случай ще ми се наложи да те нараня. Вероятно дори повече, отколкото би ми се искало. Или може да се качиш с мен по стълбите и да се увериш, че просто искам да проверя състоянието на един пациент, така че да бъда сигурен, че всичко с него е наред, и после отново да слезем долу.

— Господине, настоявам да…

— Както кажеш.

Майрън не даде време на пазача да реагира. Той се втурна покрай него и затича нагоре по стълбите. Охранителят побягна след него, но не беше особено пъргав.

— Спрете! Охрана иска подкрепление! Нарушител по стълбището.

Майрън не си направи труда да забави крачка. Тичаше нагоре по стълбите. Коляното му — онова, което беше сложило край на кариерата му преди толкова много време — го наболяваше, но това не го забави. Не знаеше дали Брук и Чик са след него. Това нямаше особено голямо значение. Охранителят щеше да повика подкрепление. Или щяха да се качат, или не. Или щяха да го арестуват, или не. Но така или иначе, нямаше да успеят да го настигнат навреме.

Той блъсна вратата на третия етаж, за да се отвори. Пред него се намираше стая номер 302. Той се обърна надясно и се втурна покрай стая 304. Зад гърба си чу някой да крещи: „Спрете! Спрете веднага!“.

Не му обърна внимание.

Продължи да тича, докато стигна до стая 322. Отвори вратата и като влезе вътре, чу да се приближават още стъпки. Не помръдна. Стоеше и чакаше нещо да се случи, но всичко беше точно така, както беше подозирал.

Леглото — и самата стая — бяха празни.