Дом

Глава 9

Изминаха три дни.

Полицаите зададоха много въпроси на Майрън. На много от тях отговори половинчато, а и като лицензиран адвокат, можеше да се позове на задълженията си спрямо своя клиент, припознати и от Обединеното кралство, и така успя да запази името на Уин в тайна. Да, беше пристигнал в страната със самолет, собственост на компанията „Лок-Хорн“, по молба на свой клиент. Не, не можеше да каже дали се е срещал с въпросния клиент, или не. Да, беше занесъл пари за откуп, с надеждата да спомогне за освобождаването на Патрик Мур и Рийс Болдуин. Не, нямаше никаква представа какво се е случило със стената. Не, каза им Майрън, той нямаше никаква представа кой е намушкал в гърлото един двайсет и шест годишен мъж с множество провинения на име Скот Тейлър и го е убил. Не, не знаеше нищо за трима мъже, убити недалеч от гара „Кингс Крос“ преди няколко дни. По това време той все пак е бил в Ню Йорк.

Нямаше и следа от Дебелия Ганди. Нямаше и следа от Рийс.

Полицаите нямаха право да го задържат повече. Нямаха доказателства, че наистина е престъпил закона. Някой (Уин) беше изпратил един млад адвокат на име Марк Уелс, който да представлява Майрън. Уелс свърши работа.

И така, те неохотно пуснаха Майрън на свобода. Вече беше обяд и той отново беше седнал на същия баров стол в „Короната“. Уин влезе и седна на стола до него. Барманът донесе две халби светла бира.

— Господин Локуд — каза той. — Не сте идвали от месеци. Прекрасно е да ви видя отново.

— Теб също, Найджъл.

Майрън погледна бармана, после Уин и повдигна въпросително едната си вежда.

— Точно днес пристигнах от Съединените щати, веднага щом чух новината — каза Уин.

Барманът погледна Майрън. Майрън погледна бармана, после Уин и каза:

— Аха.

Барманът се отдалечи.

— На границата няма ли данни, че си влязъл в страната по-рано?

Уин се усмихна.

— Разбира се, че не — каза Майрън. — Между другото, благодаря за адвоката, Уелс.

— Юрист.

— Моля?

— Във Великобритания се нарича юрист. В Америка се нарича адвокат.

— Във Великобритания те наричам задник. В Щатите те наричам гъ….

— Да, ясно, разбирам накъде биеш. Като говорим за юристи, моят в момента разговаря с полицаите. Той ще потвърди, че тъкмо аз съм твоят клиент и че ти, като друг мой юрист, си защитавал интересите ми.

Майрън каза:

— Споменах им за това, че имам задължение да не разкривам самоличността на клиентите си.

— И аз ще го потвърдя. Също така ще им предадем и анонимния имейл, изпратен лично на мен, с който започна всичко. Може би Скотланд Ярд ще успеят да намерят подателя, за разлика от мен.

— Така ли мислиш?

— В никакъв случай. Преструвах се на скромен.

— Не ти отива — каза Майрън. — И как го направи?

— Казах ти, че огледахме внимателно залата за игри. Но не само отвътре.

Майрън кимна.

— Значи, си разбрал къде е тайната стаичка.

— Да. После свързахме към нея едно мощно подслушващо устройство. Само го допираш до някоя стена и можеш да чуеш всичко. И зачакахме да кажеш ключовата дума.

— А после?

— Ползвахме РПГ-29.

— Колко дискретно.

— Това ми е силната черта.

— Благодаря ти — каза Майрън.

Уин се престори, че не го е чул.

— А как е Партик? — попита Майрън. — Полицаите не ми казаха нищо. Прочетох във вестника, че родителите му са пристигнали, но все още никой не може дори да потвърди дали това е той.

— Почакай.

— Моля?

— Скоро ще получим повече информация по въпроса от достоверен източник.

— Кой?

Уин поклати глава.

— Вероятно се питаш защо полицаите не те разпитваха по-обстойно за прободната рана в гърлото.

— Всъщност не — каза Майрън.

— Не?

— В объркването никой не е видял какво се случва. Реших, че просто си взел ножа със себе си, за да не остане нищо, което да води към мен.

— Не точно. А и полицаите конфискуваха дрехите ти.

— Много си харесвах панталоните.

— Да, наистина те правеха да изглеждаш по-слаб. Но така или иначе, те ще вземат проба от кръвта по тях. И тя, разбира се, ще съвпадне с кръвта на жертвата.

Майрън най-сетне се предаде и отпи една глътка.

— Проблем ли е това?

— Не мисля. Спомняш ли си чернокожия си другар с мачетето?

— Чернокожия ми другар?

— Да, вярно, това е най-подходящият момент да внимаваме да се изразяваме коректно. „Англо-африкански произход“ ли се казва сега? Трябва да се консултирам с наръчника.

— Прости ми. Какво за него?

— Казва се Лестър Конър.

— Добре.

— Когато полицаите пристигнали на местопрестъплението, Лестър бил в безсъзнание и — о, чудо — държал окървавения нож в ръката си. Той, разбира се, казал, че някой друг го е сложил там.

— Разбира се.

— Но ти би могъл да кажеш, че си видял как Лестър намушква Скот Тейлър в гърлото.

— Несъмнено бих могъл.

— Но?

— Но няма да го направя — каза Майрън.

— Защото?

— Защото не би било вярно.

— Господин Конър се е опитал да те убие.

— Е, да, но ако бъдем честни, аз му счупих лаптопа.

— Логическа заблуда — каза Уин.

— По-добре от заблуда в показанията.

— Туше.

— Ако ме попитат, ще кажа, че някой го е наръгал и той е паднал върху мен. В объркването нито съм видял кой, нито съм забелязал, че се е случило.

— Това трябва да свърши работа — каза Уин.

— Има ли някакви следи, които водят към Рийс?

— Спомни си какво ти казах за достоверния източник — каза Уин.

— Какво за него?

— Какво за нея? — Уин поклати глава. — За бога, Майрън, такъв си сексист. Ето я и нея.

Уин погледна към вратата. Майрън направи същото и веднага разпозна жената, която беше влязла. Беше Брук Болдуин, братовчедката на Уин — и още по-важно, майката на все така изчезналия Рийс.

Майрън не беше виждал Брук от… пет години, пресметна той.

Между Майрън и Уин се появи един баров стол. И двамата се поместиха встрани, за да направят място. Брук се приближи непоколебимо към тях, взе бирата, която Найджъл вече беше сложил пред нея, и започна да пие. Остави чашата наполовина празна. Найджъл кимна одобрително.

— Имах нужда от това — каза Брук.

Майрън беше виждал твърде много родители/съпрузи/роднини на изчезнали хора. Повечето изглеждаха изтощени и посърнали, което сякаш беше нормално и уместно. При Брук нещата стояха по-скоро обратно. Имаше хубав тен, изглеждаше несломима и здрава, сякаш заредена с енергия, след като току-що беше приключила със сутрешното си плуване в някой басейн с олимпийски размери или беше изкарала няколко рунда с треньора си по бокс. Дребното й тяло беше жилаво и мускулесто. Първата дума, която идваше наум при вида на тази заможна майка от скъпите предградия, понесла един от най-жестоките удари на живота: безмилостна.

Брук Локуд Болдуин може и да беше израснала сред каменни имения и елитни гимназии, но изглеждаше точно на мястото си в пъб като този. Като нищо би могла да предизвика някого на игра на дартс или да помете със замах чашите от бара, за да го срази на канадска борба.

Брук се обърна към Майрън и дори без едно здрасти, нареди:

— Кажи ми какво точно се случи.

Той го направи. Разказа й всичко от пристигането си в Лондон до разпита в полицията. Тя го гледаше внимателно с яркозелените си очи.

Когато приключи, Брук каза:

— Значи, си държал Рийс за глезена.

— Така мисля, да.

Гласът й вече омекна:

— Докоснал си го.

Думите задълго увиснаха във въздуха.

— Съжалявам — каза Майрън. — Опитах се да го задържа.

— Не те виня. Видя ли лицето му?

— Не.

— Значи, не знаем със сигурност дали е бил Рийс.

— Не мога да кажа със сигурност, да — отговори Майрън.

Брук погледна Уин. Уин не каза нищо. Тя се обърна отново към Майрън.

— От друга страна, нямаме причина да вярваме, че не е бил моят син, нали така?

Уин проговори за първи път.

— Зависи.

— От?

— Знаем ли със сигурност, че другото момче е Патрик?

— Да — каза Брук. — Поне Нанси твърди, че това е Патрик.

— Сигурна ли е? — попита Майрън.

— Така твърдят и тя, и Хънтър. Вече са разведени, нали знаеш. Хънтър и Нанси. Разделиха се малко след това.

Тя не каза след кое. Не беше нужно.

— Бяхме заедно по време на полета. И четиримата. Отново заедно. Дори не помня последния път, когато сме си говорили. Все още сме съседи. Предполагам, че трябваше да се преместим, но… тя винаги ме е обвинявала. Нанси, имам предвид.

— Струва ми се нечестно — каза Майрън.

— Майрън?

— Да?

— Без снизхождение, става ли?

— Не исках да прозвучи така.

— Момчетата бяха в моя дом. С моята бавачка. Трябваше аз да бъда вкъщи и да ги гледам. Ако местата ни бяха разменени… както и да е; беше много отдавна.

Уин попита:

— Знаем ли от независим източник, че момчето е Патрик?

— Например какъв?

— Например ДНК.

— Споменах им за това. Предполагам, че в някакъв момент ще направят сравнителен анализ, но към момента има някакви чисто законови пречки. Патрик — искам да кажа, да предположим, че това е Патрик — е непълнолетен, затова им трябва съгласие от родител.

Уин кимна.

— И точно затова няма ясно доказателство, че Нанси и Хънтър са негови родители.

— Иронично, нали?

— А какво казва Патрик? — попита Майрън. — Къде са били? Кой ги е отвлякъл?

Брук вдигна халбата си, загледа се за миг в течността вътре и после я изпи. Майрън и Уин гледаха и чакаха.

— Патрик все още не е казал нищо.

Миг мълчание.

— Толкова ли е пострадал?

— Явно. Не че биха ме пуснали да го видя. В болничната стая се допускат само роднини.

— Колко сериозни са нараняванията?

— Нанси каза, че ще оживее, но в момента е в безсъзнание. Говори ми за ирония. Десет години, без никаква следа от Рийс. Нищо. Сега изведнъж има някой, който може да ми даде някакви отговори, а аз дори не мога да говоря с него.

Брук затвори очи и ги разтърка с палец и показалец. Майрън протегна ръка да я докосне по рамото. Уин го спря с поклащане на главата.

— Както и да е — каза тя, като отвори очи. — Днес следобед ще направим пресконференция. Както знаете, медиите знаят някаква част от историята. Време е да разкажем всичко.

— Минаха три дни — каза Майрън. — Защо изчакахте?

Брук стана от стола и се обърна, за да се облегне с гръб на бара.

— Значи, на първия ден двама детективи, или както там ги наричат в Скотланд Ярд, седнаха да разговарят с Чик и с мен.

— „Двоумим се — казаха те. — Ако съобщим на медиите и покажем навсякъде настоящата снимка на Рийс от компютърните симулации, може да се случат две неща. Едно… — Брук вдигна показалец — създаваме напрежение и намираме Рийс. Две… — средният пръст застана до показалеца — създаваме напрежение и онзи, който държи Рийс, го убива и се отървава от трупа.“

— Те ли ти казаха това? — попита Майрън.

— Точно по този начин. Посъветваха ни да им дадем малко време, за да видят дали ще могат да намерят някакви следи без много шум.

— Предполагам, че не са могли.

— Точно така. Рийс, както изглежда, е изчезнал безследно. Отново.

Отново.

И тя отново затвори очи. И Майрън отново протегна ръка. И Уин отново го спря, като поклати глава. Уин не беше коравосърдечен. Той просто все още не искаше тя да се срине. Майрън разбра това.

— Значи, следователите — каза Уин — са променили препоръката си?

— Не — каза Брук, — аз го направих. Аз реших. Аз избрах. Разкриваме всичко. Ще помогне ли това да открием сина ми, или ще го убие? Не знам. Страхотно, нали?

— Това е правилният ход — каза Уин. — Това е единственият ход.

— Така ли мислиш?

— Да.

Майрън видя как Брук свива ръката си в юмрук. Лицето й внезапно почервеня и в този момент Брук неочаквано заприлича на своя братовчед Уин, или човек поне можеше да забележи роднинската прилика. Когато Брук заговори отново, тонът й беше остър:

— Значи, вече мислиш, че мнението ми за това, какво ще се случи със сина ми, има някакво значение?

Уин не отговори.

— Получил си анонимен имейл — каза Брук.

— Да.

— Отишъл си и си убил трима души.

— Малко по-високо — каза Уин. — Мисля, че онези господа в ъгъла не успяха да те чуят.

Но Брук никак не се впечатли от това.

— Защо не ми каза за имейла?

— Беше анонимен. Реших, че няма да доведе до нищо.

— Глупости — каза Брук. — Сторил ти се е достатъчно достоверен, за да провериш какво става.

— Да.

— Тогава защо не ми каза, Уин?

Не последва отговор.

— Защото си решил, че ще рухна? Защото не си искал да започна отново да се надявам?

Мълчание.

— Уин?

Той се обърна с лице към нея.

— Да — каза той. — Точно затова.

— Нямаше право да взимаш това решение.

Той разпери ръце.

— И въпреки това го взех.

— Защото мислеше, че няма да мога да го понеса? Искаше да ме опазиш от още болка?

— Нещо такова.

— Не знаеш нищо за моята болка.

Брук се наведе към него.

— Как смееш? Как смееш да решаваш вместо мен?

Тя го гледаше неумолимо. Уин не отговори.

— Уин?

— Права си — каза той. — Трябваше да ти кажа.

— Това не ми върши работа.

— Ще се наложи, Брук.

— Не, съжалявам, няма да се измъкнеш толкова лесно. Може би ако ми беше казал за имейла, щях да дойда. Може би щях да успея да помогна по някакъв начин. Може би — не, със сигурност — нещата щяха да се развият по друг начин.

Уин не каза нищо.

— Вместо това — каза Брук и посочи към прозореца на пъба — момчето ми все още е някъде там. Самӝ. Оплеска нещата, Уин. Яко оплеска нещата.

— Нека забавим малко темпото — каза Майрън. — Не знаем дали това щеше да промени…

Брук стрелна поглед към Майрън и го прекъсна:

— Рийс тук ли е, Майрън?

Сега Майрън беше този, който не каза нищо.

— В крайна сметка: той тук ли е?

Тя отново се обърна към своя братовчед.

— Това беше първата ни истинска следа за последните десет години. Десет ужасни, отвратителни години. А сега…

— Брук?

Беше Уин.

— Разбирам те — каза той. — Ядосана си.

— Господи, колко си прозорлив.

— Освен това, се опитваш и да ме мотивираш — каза Уин. — Няма нужда. Знаеш това.

Погледите им се срещнаха. Ако някой беше преминал между тях, вероятно щеше да бъде прерязан като с лазер.

Телефонът й звънна.

— Намери го, Уин.

— Ще го направя.

И двамата примигнаха. Брук извади телефона си и го доближи до ухото си.

— Ало?

Тя затвори след няколко секунди.

— Обадиха се от полицията.

— Какво казаха?

— Патрик. Буден е.