Дом

Епилог

Вероятно се надявате на неочакван обрат или щастлив край.

Мислите си, че вероятно е станала някаква грешка, че тялото не е принадлежало на Рийс Болдуин, че Брук и Чик някак са успели да си върнат детето.

Но понякога обрат няма. А често няма и щастлив край.

Днес обаче е щастлив ден.

Две седмици по-рано устроих на Майрън вероятно най-легендарното ергенско парти на всички времена. Колко легендарно? Да кажем, че обиколихме четири континента. Майрън, разбира се, беше много послушно момче. Той винаги си е такъв. Аз, за ваша радост, бях непослушен и за двамата. Есперанца и Голямата Синди също.

Моля, ще кажете, жени на ергенско парти?

Времената се менят, приятели.

Днес съм облечен с фрак, като кум на Майрън. Странно е. Майрън винаги си е мечтал за този ден, да се ожени за любовта на живота си, да се устрои и да създаде семейство. Боговете, уви, имаха други планове за него. Аз, от своя страна, никога не съм окуражавал подобно мислене. Не схващам напълно цялата тази история с „любовта“.

Или поне досега не я схващах.

Майрън не е просто най-добрият ми приятел. Младежите го наричат „бромантика“ и може би са прави. Аз обичам Майрън. Аз искам — не, аз имам нужда — той да бъде щастлив. Липсваше ми през изминалата година, макар често да бях по-близо до него, отколкото той подозираше. Онази вечер, когато гледа мюзикъла „Хамилтън“? Седях три реда по-назад. Когато откри брат си, Брад, в онова ужасно място, аз отново бях недалеч.

За всеки случай.

Аз го обичам. И искам да бъде щастлив.

Той е обичал и други жени, най-значимата от които се казва Джесика. Но Териса е различна. Личи си, когато си с тях. Те са двете части на едно цяло. Те са нещо напълно и изключително различно, и изключително великолепно, когато са заедно. Простичко казано, ако всичко е химична реакция — а аз вярвам, че е, — тези две съставки заедно образуват едно възхитително цяло.

Почуквам на вратата. Териса казва:

— Влез.

Влизам.

— Е — казва тя и се завърта към мен.

Виждали ли сте прекрасна, щастлива булка в бяла рокля? Значи знаете.

— Еха — казвам.

— Звучиш като Майрън.

Вземам ръката й и я целувам.

— Просто исках да ти пожелая всичко най-хубаво — казвам й аз. — Искам да знаеш, че без значение дали ти харесва, или не, аз винаги ще бъда до теб.

Тя кимва.

— Знам.

— И ако му разбиеш сърцето, ще ти разбия главата.

— И това знам.

Целувам я по бузата и излизам от стаята.

Вероятно се питате какви са били последиците от намирането на тялото на Рийс. Позволете ми да ви разкажа. Както видяхте в новините, цялата истина излезе наяве. Никой, разбира се, не повдигна обвинения срещу Патрик. Както Брук каза, когато стоеше на ръба на онази пропаст, той беше просто едно дете.

Семейство Болдуин — Брук, Чик и Кларк — се справят толкова добре, колкото може да се очаква. Майрън обича да казва, че дори най-грозната истина е за предпочитане пред най-красивата лъжа. Не знам дали това важи за всяка една ситуация, но в този случай изглежда така. Те вече знаят. Брук погреба Рийс във фамилното ни гробище край Филаделфия. Те скърбят и продължават да скърбят.

Но също така продължават напред.

Кларк е все така близък приятел и съквартирант в университета с Франческа. Тя узнала истината чак когато Патрик се е завърнал. Нанси Мур смятала, че дъщеря й вече е достатъчно силна и зряла, за да я понесе.

Тя, разбира се, е грешала.

Като цяло, Хънтър Мур се възстанови от раните си. Срещу него ще бъдат повдигнати обвинения във връзка предимно с половинчатото отвличане на Вада Лина. Не знам какъв ще бъде резултатът от делото. Предстои да разберем.

Колкото до Нанси Мур, служителите на реда се опитват да я открият, макар да се съмнявам това да е от първостепенна важност за тях. След като онази вечер я освободиха под гаранция, Нанси Мур сякаш взе пример от сина си и изчезна безследно. Служителите на реда твърдят, че няма да се откажат, докато не я открият.

Майрън ме попита дали ние също ще започнем да я търсим — дали ще помогнем Нанси Мур да си получи заслуженото.

Не, казах му аз. Направихме всичко това за Брук. Щом за нея е приключило, значи е приключило и за нас.

Но достатъчно по тази тема.

Днес Майрън се жени. Стоя пред олтара заедно с него. Когато бъдещата му булка се появява, когато зърва за първи път Териса, облечена в булчинската си рокля, чувам как Майрън прошепва:

— Еха.

Усмихвам се и казвам:

— Съгласен съм.

Родителите на Териса са починали, затова бащата на Майрън, Ал, я води към олтара. Оглеждам гостите наоколо. Всички са тук. Голямата Синди е кума. Есперанца се появява иззад завесата. Тя всеки момент ще води брачната церемония. О, може би се питате какво стана с историята около Малката Покахонтас и Вожда-Майка? И двете решиха да пенсионират въпросните си персонажи. Някои може би ще скърбят за тях. Не и Есперанца.

— Малко повече уважение към нечие културно наследство — каза ми Есперанца — не би навредило никому.

Времената се менят, приятели.

Майрън си поема дълбоко дъх. Виждам сълзите в очите му. Слагам ръка на рамото му, за да влея сили и на двама ни. Той протяга ръка и стисва моята, в знак на благодарност. Изчакваме бащата на Майрън да доведе Териса до олтара.

По-голямата част от церемонията ми се губи.

Когато Есперанца ми дава сигнал, аз подавам пръстена на Майрън.

Ние сме най-добри приятели и аз го обичам.

Но, съжалявам, понякога най-красивата лъжа е за предпочитане пред истината.

Затова никога няма да кажа на Майрън. Въпреки че се чудя дали самият той не подозира.

На сутринта, след като откриха тялото на Рийс, той ми се обади по телефона.

— Къде е пистолетът? — попита.

— Моля?

— Пистолетът на Патрик.

— О — излъгах аз. — Полицаите го конфискуваха.

Последва колебание — може би с една секунда повече от обичайното — и после той каза:

— Добре.

Може би мислите, че аз съм прибрал пистолета. Не е така.

Ако си спомняте, Брук беше онази, която взе пистолета от Патрик.

Телефонният разговор, който проведох, когато се върнахме в апартамента? Обади ми се Брук. Върнах се и й помогнах да разчистим. Дори след десет години полицията откри достатъчно тленни останки, за да установи самоличността на моя братовчед, Рийс.

Но това никога няма да се случи с Нанси Мур.

Никой никога няма да открие дори най-малката следа.

О, постоянно ще я забелязват. Някой анонимно ще съобщи по телефона, че я е видял на плажа във Фиджи. Някой друг ще каже, че тя живее в манастир сред хълмовете на Тоскана. Или може би някой ще я забележи в Лондон, където понастоящем Зора е на гости на един конкретен закръглен педофил.

Нанси Мур винаги ще бъде в неизвестност, една мистерия.

Церемонията приключва. Гледам как Майрън повдига воала на Териса. И спира, защото — разбирате ли, аз го познавам — иска да се наслади на мига. Осъзнава колко редки са миговете като този и иска да спре и да го оцени.

Той просто иска този миг да не свършва.

Майрън умее тези неща.

Не съм сигурен дали одобрявам стореното от Брук и дали аз бих постъпил така на нейно място. Но не ми е мястото да поставям нейната преценка под съмнение. Нанси Мур не просто й отне сина, но я лиши и от възможността да скърби за него. Нанесе неизмерими щети на Чик и Кларк. Отне живота на Брук. Отне детето на Брук, нейното момченце, и го захвърли в пропастта, сякаш е някакъв боклук.

Вие ми кажете каква е цената за това.

Признавам също, че вероятно се държа като сексист. Ако Нанси Мур беше мъж — ако Хънтър Мур беше открил тялото през въпросния ден и беше изхвърлил като отпадък едно шестгодишно дете и заедно с това беше съсипал живота на всички тези хора, на братовчедка ми, нейния съпруг, нейното по-малко дете, дали щях да потърся отплата?

Тема за размисъл.

Брук и аз си приличаме. Свързани сме. Вероятно това, че сме свързани, невинаги се оказва за добро. Дали Брук се поддаде на напълно разбираем, моментен майчин гняв? Дали Брук би постъпила по същия начин, ако беше имала малко повече време, за да го обмисли?

Не знам.

Но също така размишлявам и над решенията на Нанси Мур като майка. Дали Нанси Мур се е страхувала първоначално да се обади в полицията, защото са щели да повдигнат обвинения срещу нея, или защото синът й е щял завинаги да остане белязан, или защото някои от съмнителните бизнес партньори на Чик са щели да й причинят нещо лошо?

А дали Нанси Мур не е осъзнавала, че най-опасният гняв е онзи на една майка, загубила детето си?

Но сега гледам как Майрън настъпва чашата. Всички скачат на крака и викат одобрително. Майрън Болитар, женен мъж, тича навън, хванал за ръка прекрасната си булка.

Ще ви спестя сълзите и прегръдките, и поздравленията.

Ще прескоча направо на първата песен за вечерта. Тя е, ами, страшно сладникава, напълно типично за Майрън. Водещият кани Майрън и майка му, Елън, на традиционния танц на сина и неговата майка. Елън Болитар трепери от болестта на Паркинсон, но Майрън взима ръката на майка си и я повежда към дансинга.

Никой не помръдва.

Музиката започва. Изборът на Елън е песен на Брус Спрингстийн. Слушам как легендата от Ню Джързи подобаващо напява:

И ако изостана,

Ти ме почакай.

Всички ги наблюдаваме как танцуват. Хвърлям поглед из стаята и оглеждам лицата им. Голямата Синди плаче истерично. По никакъв начин не прикрива жалните си вопли. Прекрасно е. Сестрата на Майрън е долетяла от Сиатъл. Брат му, Брад и неговата съпруга, Кити, отново са тук. Стоят до Мики и Ема. Мики и Ема се държат за ръце. Опитвам се да ги зяпам.

Водещият казва:

— Моля всички да се присъединят към Майрън и неговата майка, Елън, на дансинга.

Бащата на Майрън, Ал, придружава Териса до дансинга. Младият Мики заема мястото на Майрън и започва да танцува с баба си по начин, на който само един тийнейджър е способен. Есперанца открива Майрън. Тези двамата, най-близките ми приятели, танцуват заедно.

Присъединяват се и други, дансингът се изпълва. Доставя ми наслада да ги гледам.

Това, приятели мои, е животът.

Хей, и аз нямам нищо против някой сладникав момент от време на време.

Усещам, че застава до мен, преди да заговори.

— Ти си Уин, нали?

Обръщам се към Ема.

— Аз съм.

— Майка ми каза да те поздравя.

Успявам да кимна.

— Поздрави и Анджелика от мен.

Тя гледа към мен една дълга секунда. После казва:

— Искаш ли да танцуваме?

Няма представа какво означава това за мен. А може би има? Мислех, че майка й никога няма да й каже. Дали го е направила? А дали е възможно самата Ема да е толкова невероятно схватлива и прозорлива?

В гените й е.

Затруднявам се да кажа нещо в отговор, но накрая успявам да промълвя:

— Много бих се радвал.

Отиваме на дансинга. Заставаме един срещу друг. Тя слага едната си ръка на рамото ми и хваща моята с другата. Започваме да танцуваме. В някакъв момент Ема пристъпва по-близо до мен. Обляга глава на рамото ми.

Едва помръдвам. Едва дишам.

Просто искам този миг да не свършва.