Дом

Глава 20

Само при вида на името на Териса, изписано на екрана на мобилния му телефон, напрежението в мускулите на раменете на Майрън се изпари. Той вдигна на път към колата си и без встъпителни думи каза:

— Толкова много те обичам.

— Не че искам да обиждам Уин — отговори Териса, — но това е много по-готин начин да започнеш разговор по телефона от „Съобщете“.

— Мисля, че няма да го използвам всеки път — каза Майрън.

— А защо не? Може да зарадваш някого.

— Къде си?

— В хотелската ми стая — каза Териса. — Хей, помниш ли последния път, когато бяхме заедно в хотелска стая?

Майрън не се сдържа и се ухили.

— Колко пъти ни звъняха, да се оплачат от шума?

— Ами, Майрън, ти наистина беше ужасно гръмогласен.

Майрън премести телефона до другото си ухо.

— Пръстите на краката ми бяха изтръпнали цяла седмица.

— Май не схванах шегата.

— И аз, но ми се стори уместна.

— Беше — съгласи се тя. — Липсваш ми.

— И ти на мен.

— Тази работа.

— Да?

— Ако я получа — а това е едно голямо „ако“, — но ако я получа, може да поискат да се преместя в Атланта или Вашингтон.

— Добре — каза Майрън.

— Би ли се преместил?

— Разбира се.

— Просто така?

— Просто така.

— Иначе в началото бих могла да пътувам — каза тя.

— Няма да пътуваш. Местим се.

— Господи, колко си секси, като си толкова категоричен.

— А и когато не съм.

— По-полека — каза Териса. — Сигурен ли си? Мога да откажа. Ще имам и други предложения за работа.

Майрън беше прекарал тук целия си живот. Беше роден тук, беше израснал тук, беше учил четири години в Северна Каролина и отново се беше върнал тук. Беше толкова привързан към всичко тук, че дори беше купил родната си къща, само и само да не се налага да се откъсва от миналото си.

— Сигурен съм — каза Майрън. — Искам да постигнеш всичко в кариерата си, което искаш.

— Ох, недей да звучиш толкова политически коректно.

— Също така искам съпругата ми да ме издържа.

— В такъв случай ще трябва да бъдеш в готовност по всяко време да задоволяваш сексуалните ми нужди — каза Териса.

Майрън въздъхна.

— Все давам ли, давам.

Тя се засмя. Териса не се смееше често. Той обожаваше да го чува.

— Трябва да се приготвя — каза тя. — Второто интервю е след час.

— Успех.

— Ти къде отиваш? — попита тя.

— След този разговор? Да си взема един студен душ. После ще отида да видя родителите ми и Мики.

— Гледах интервюто по телевизията.

— Какво мислиш?

— Каквото каза ти.

— Кое по-точно?

— Че нещо ви убягва.

Те приключиха разговора с минимално количество сантименталности. Майрън подкара колата към родния си град. Би ли могъл наистина да го направи? Би ли могъл да живее на място, различно от онова, което винаги беше наричал свой дом?

Отговорът, за първи път в живота му, беше твърдо „да“.

Докато шофираше, се обади Уин.

— Ало?

— Разкажи ми всичко.

— Гледа ли интервюто на семейство Мур? — попита Майрън.

— Гледах го.

Освен гласа му, Майрън чуваше в слушалката и гласовете на други хора, които викаха на някакъв чужд език.

— Къде точно се намираш?

— Рим.

— Италия?

— Не. Рим, щата Уайоминг.

— Няма причина да си саркастичен.

— Кому е нужда причина?

— Брук не е убедена, че това момче е Патрик — каза Майрън.

— Да, тя ми го написа в съобщение.

— Обадих се на моя човек във ФБР. Той има една приятелка, която може би ще успее да ни помогне. Занимава се със съдебни лицеви реконструкции или нещо такова.

— Аз също направих бегла справка — каза Уин. — Сравних кадър от днешното интервю със снимката на шестгодишния Патрик, както и с компютърно генерираните снимки.

— Някакво заключение?

— Не — каза Уин. — Но си задавам два въпроса. Ако това не е Патрик, тогава кой е? Ако това не е Патрик, защо Хънтър и Нанси биха лъгали, че е?

Майрън се замисли.

— Не знам.

— Един ДНК тест би ни помогнал.

— Би — съгласи се Майрън. — И все пак да предположим, че се окаже, че това не е Патрик. Какво би означавало това? Имаш ли минутка?

— Имам.

— Нека огледаме ситуацията от всички възможни ъгли, дори от най-безумните.

— Например? — каза Уин.

— Например да предположим, че Нанси и Хънтър са убили двете момчета и са скрили телата им. Да, знам, безумно е, но нека в името на хипотезата да предположим, че е възможно.

— Добре.

— Може би, за да отклонят подозренията от себе си, те решават да върнат някакъв фалшив Патрик. Намират тийнейджър, който е на подходяща възраст и изглежда по подходящия начин. Изпращат ти онези имейли, с които те насочват в желаната посока. Ти откриваш тийнейджъра на „Кингс Крос“ или където там решат. Следиш ли ми мисълта?

— Не съвсем — каза Уин.

— Именно, защото дори в най-безумната хипотеза няма никаква логика. Точно това искам да кажа. Че не е имало никакви заподозрени — дори след всичките тези години. Никой не ги е заподозрял. Ако са убили момчетата — отново казвам, че само си приказвам, не мисля, че това се е случило наистина, — те нямаше да постигнат нищо с това да се престорят, че Патрик е бил намерен.

— Така е — каза Уин.

После добави:

— Разбира се, може да е съвсем друга измама.

— Каква например?

— Да кажем, че момчето не е Патрик.

— Добре.

— Нека също да кажем — продължи Уин, — че някой иска да натопи Нанси и Хънтър. Този някой прави така, че фалшивият Патрик да бъде намерен. Този някой знае, че Нанси и Хънтър толкова силно искат това да е техният син, че лесно ще се заблудят.

— Желанието всичко да приключи — каза Майрън.

— Точно. Може да те заслепи.

— И пак: какъв е мотивът? Този фалшив Патрик ще краде пари или какво?

Уин се замисли.

— Не, не мисля, че е това.

— А и раните на момчето бяха истински. Бил е намушкан. Имахме късмет, че не умря.

— От ръката на Дебелия Ганди — каза Уин. — Майрън?

— Да.

— Отново го правим.

— Правим кое?

— Пренебрегваме аксиомата на Шерлок. Имаме нужда от още информация.

Уин имаше право. Често цитираха любимия литературен герой на сър Артър Конан Дойл, Шерлок Холмс. „Основна грешка е, когато човек теоретизира, преди да е запознат с всички доказателства. Така неусетно започва да извърта фактите, за да паснат на теорията, вместо теорията да пасне на фактите.“

— Майрън?

— Да.

— Какво друго не е наред?

Майрън въздъхна дълбоко.

— Няма да ти хареса.

— О, тогава настоявам да започнеш да увърташ и да го захаросаш малко, преди да ми кажеш.

— Още сарказъм?

— Още увъртания?

Майрън не чака втора покана, а разказа на Уин всичко за срещата си с Нийл Хюбър и за съобщенията между Чик Болдуин и Нанси Мур. Когато приключи, Уин замълча за момент. Майрън все още чуваше в слушалката виковете на чужд — предположи, че е италиански — език.

— Защо си в Рим? — попита Майрън.

— Скоро ще открия Дебелия Ганди.

— В Италия ли е?

— Съмнявам се.

После:

— Вярваш ли на твърденията на Чик, че съобщенията са били напълно безобидни?

— Не — каза Майрън. — Но това не означава, че имат нещо общо с отвличанията.

— Така е — каза Уин.

— Искаш ли да поговоря с Нанси? Да я попитам направо за съобщенията?

— Искам, да.

— Ами Брук?

— Какво за нея?

— Да й кажа ли за съобщенията? — попита Майрън.

— Още не.

Майрън си спомни реакцията й в Лондон, когато разбра, че Уин не й беше казал за имейлите, които е получил.

— Ще се ядоса, че отново й спестяваш информация.

— Мога да го понеса — каза Уин. Последва пауза. — Майрън, приключихме ли?

— Мисля, че да.

— Добре, трябва да затварям.