Дом

Глава 21

Името на отбора се изписа на екрана точно в момента, в който Майрън отбеляза, че братовчедка ми Брук ще се ядоса, защото отново й спестявам информация.

РАЙСКИ ТРИП.

— Мога да го понеса — казвам му аз, вече напълно разсеяно. Време е да затварям. — Майрън, приключихме ли?

— Мисля, че да — казва Майрън.

— Добре, трябва да затварям.

Прекъсвам връзката, преди Майрън да отговори. Отново съм в същата онази задна стаичка с Карло, Ренато и Джузепе. Те отново са облечени в пълна екипировка, но днес изглеждат по-сериозни и вглъбени, защото битката за ‚Дулото на гнева“ е започнала. Целта ми е една: Дебелия Ганди да се покаже.

От цялата информация, която имам за него, знам, че в целия този видео-техно-какъвто-и-да-е-там свят Дебелия Ганди по същество представлява едно безскрупулно копеле, което държи да спечели на всяка цена. Най-големият му съперник е отборът на РОМАС/УЛАЦИО, които, благодарение на анонимната ми щедрост, организират това чисто ново престижно събитие. Въпросът, чийто отговор трябва да намерим: дали ако Дебелия Ганди се е покрил някъде надълбоко, дали ако си е намерил някакво временно скривалище, би решил да се покаже, ако бъде предизвикан да участва в един турнир по военна компютърна игра с големи залози и огромна награда?

Отговорът, както вече знам, е „да“.

Посочвам новопоявилото се на екрана име, РАЙСКИ ТРИП.

— Това е Дебелия Ганди — казвам.

— Няма как да знаеш — изкрещява ми Карло, без да спира да натиска копчетата на клавиатурата си. — Още не е започнал да играе.

— Но щом поиграе няколко минути, ще знаем със сигурност — добавя Ренато. — Половин час, макс. Има специфичен стил на игра. Никога не използва картечници или автоматични оръжия — само снайпер и винаги стреля в целта.

— Има си специфична система, всеки път — казва Карло.

— Както във всеки спорт, не е нужно да видиш лицата на играчите, за да ги разпознаеш — съгласява се Ренато.

— Не губете време — казвам аз. — Той е.

— Откъде си толкова сигурен?

Всъщност е много просто. „Райски Трип“ е анаграма на „Патрик Рийс“.

Планът ми в случая е очевиден. Целта на РОМАС/УЛАЦИО няма нищо общо с битката за „Дулото на гнева“. Целта им е да се преструват, че участват в шампионата, само за да установят посредством някакъв хакерски метод, който никак не ме вълнува, настоящето местоположение на Дебелия Ганди.

Реферът Джузепе казва:

— Давайте, момчета. Намерете го.

Колата ми и частният самолет са подготвени. Пилотите и един верен помощник очакват моя сигнал. В момента, в който открият местоположението на Дебелия Ганди, докато битката за „Дулото на гнева“ продължава да се води, ние ще потеглим незабавно към въпросното местоположение и ще заловим Дебелия Ганди.

Поне това е планът.

— Все още не съм сигурен, че трябва да се занимаваме с това — казва Карло.

Двамата с Ренато отново седят с лице към стената и с гръб един към друг.

— Аз също — съгласява се Ренато.

— Ние не сме ченгета.

— Чухте какво каза господин Локуд — казва Джузепе. — Този тип се занимава със сводничество на малолетни момчета.

— Как можем да сме сигурни, че казва истината? — пита Карло.

— Ами да — добавя Ренато и ме поглежда, — как можем да сме сигурни, че ти не си перверзникът?

— Сигурни сте — казвам аз, — защото вече сте го проучили.

Мълчание.

Тогава Карло казва:

— Проучихме и теб.

— Не се съмнявам в това — казвам аз.

— Богат си.

— Така е.

— И се говори, че си се побъркал. Че си се превърнал в някакъв смахнат отшелник.

Разпервам ръце.

— Приличам ли на отшелник?

— Защо тогава говорят така за теб?

— Аз пуснах слуховете.

— Защо би направил подобно нещо?

— Защото — казвам аз — едни лоши хора се опитват да ме убият.

— И какво, искал си да се покриеш?

— Нещо такова.

— А защо сега си тук?

— Спасихме едно от момчетата — казвам аз. — Имам нужда от помощта ви, за да спасим и другото.

Това, изглежда, ги удовлетворява.

— Не би трябвало да е особено трудно — казва Карло. — За да се включиш в играта, трябва да се регистрираш на нашия сървър.

— Така, чрез интернет протокол, ще узнаем местоположението на компютъра му.

— По дяволите — казва Карло, — използва виртуална частна мрежа.

— Нищо чудно — отговаря Ренато, — но ще успеем да я заобиколим, като…

Отново започват да говорят на италиански, но това не ме безпокои. Така или иначе, не говоря техничарски. Звучат шумно и ядосано. Започват да се ругаят един друг. Чувам някои от имената на играчите от „Рома“ и „Лацио“ и вече съм сигурен, че подновяват кавгата кой отбор е по-добър. Джузепе ме предупреди, че това е техният начин на работа.

— Колкото повече се ядосат — уверява ме той, — толкова по-близо са до отговора на въпроса.

Затова започвам да чакам. Изглежда, се опитват едновременно да се съсредоточат над играта и да узнаят местоположението на РАЙСКИ ТРИП.

— Прав си — казва ми Карло, без да спира да натиска бясно копчетата на клавиатурата си. — Наистина е Дебелия Ганди.

— Опитва се да не се издава — добавя Ренато.

— Да се прикрие, понеже знае, че познаваме стила му на игра — казва Карло.

Двамата отново започват да крещят на италиански. Десет минути по-късно чувам весели възгласи. Джузепе ми кимва, когато някакъв принтер започва да печата. Той се приближава до него и взима лист хартия.

— Адресът — казва Джузепе и ми го подава.

Поглеждам листа. Адресът се намира в Холандия.

— Колко време имам?

Отговаря ми Карло.

— Ако дадем всичко от себе си, ще приключим след около два часа.

Тръгвам към вратата.

— Тогава не давайте всичко от себе си — казвам му аз.

Майрън спря колата пред остарялата двуетажна къща.

В този дом беше отгледан. Е, не просто отгледан. Беше живял тук със своите родители… ами, доскоро. Всъщност, когато родителите му, Елън и Ал („Хората ни наричат „Ел Ал“ — обичаше да разказва майка му, — нали се сещаш, като израелската авиокомпания“), най-сетне решиха да продадат къщата и да прекарат старините си във Флорида, Майрън я беше откупил от тях.

Едно време — всеки път когато докарваха Майрън до къщи или той самият паркираше отпред — майка му изтичваше навън и го прегръщаше, сякаш току-що го бяха освободили след пет години във вражески плен. Тя си беше такава.

Това, разбира се, го беше засрамвало много пъти. И в същото време — също толкова силно, разбира се — това му беше доставяло неимоверно удоволствие. Когато си млад, просто не можеш да разбереш какво велико изживяване е да бъдеш обичан безрезервно.

Сега, когато входната врата се отвори, майка му бавно тътреше крака по земята. Баща му й помагаше, като я придържаше за лакътя. Майка му, тази неизменна яростна феминистка, беше паднала в жертва на безпощадната болест на Паркинсон. Майрън почака малко в седалката си, докато тя успее да се приближи до колата. Най-сетне тя дръпна ръката си от опората на баща му и той разбра, че го прави, защото не иска синът й да разбере, че е остаряла и немощна.

Майрън слезе от колата, когато майка му се приближи съвсем. Тя отново го прегърна, сякаш току-що го бяха освободили от плен. Той също я прегърна. Баща му я последва. Майрън го целуна по бузата. Така поздравяваше баща си. С целувка. Винаги.

— Изглеждаш уморен — каза мама.

— Добре съм.

— Ал, не ти ли изглежда уморен?

— Остави го на мира, Ел. Изглежда нормално. Изглежда здрав.

— Здрав — повтори тя и се обърна към съпруга си. — Ти какво, да не си станал лекар?

— Просто отбелязвам.

— Трябва да се храни повече. Влез вътре. Ще поръчам още храна.

Елън Болитар не готвеше. Никога. Когато Майрън беше в гимназията, тя си беше пробвала късмета с някакво месно руло със сос рагу. Миризмата не изчезна, докато не пребоядисаха кухнята.

Майрън й подаде ръка. Майка му го изгледа на кръв.

— И ти ли? Нищо ми няма.

Тя се запъти обратно към къщата, като видимо накуцваше. Майрън погледна баща си, който просто леко поклати глава. Тръгнаха след нея.

— Ще се обадя в „Неро“ да изпратят още едно телешко с пармезан. Той трябва да се храни. А и племенникът ти се храни така, все едно има тения.

Тя ги отпъди с ръка.

— Хайде, момчета, отивайте да гледате телевизия по мъжки или да правите каквото там правите, за да се сближавате.

Тя се хвана за парапета и се отправи към кухнята. Баща му кимна на Майрън да го последва. Майрън постоя неподвижно за момент и се остави на познатото усещане да го завладее.

Той обичаше родителите си.

Да, с всички ни е така, но рядко се случва чувството да е толкова просто. Нямаше объркване, нямаше съжаление, нямаше потискан гняв, нямаше обвинения. Той ги обичаше. Обичаше ги без условности и възражения. В неговите очи те бяха безгрешни. Някои хора твърдяха, че ги вижда през розови очила, че е склонен да изпада в носталгични настроения и да възхвалява семейната си история.

Тези хора грешаха.

Майрън и баща му се разположиха пред телевизора, на тяхното си място, точно където бяха седели повече години, отколкото Майрън можеше да си спомни. Когато Майрън беше млад, специалистите предупреждаваха за опасностите от прекомерното гледане на телевизия, което може би беше вярно, а може би не, но точно тези баща и син бяха изградили връзката между себе си тъкмо в тази стая, докато бяха гледали любимите и на двамата телевизионни предавания. Най-гледаното време беше между осем и единайсет вечерта и по онова време, преди всички да започнат да си избират какво да гледат, когато си пожелаят, или просто да гледат онлайн, един баща и един син сядаха и се смееха пред някой глупав комедиен сериал или обсъждаха колко са клиширани детективските сериали. Гледаха и бяха заедно, в една и съща стая, и това беше начинът — независимо какво си мислят хората, — по който те споиха връзката помежду си. Сега родители и деца си имат отделни собствени стаи. Всички гледат втренчено в някакви малки екрани — лаптопи, смартфони, таблети — и гледат точно каквото си пожелаят. Преживяването в момента е напълно самостоятелно — и според Майрън, това беше просто ужасно.

Баща му взе дистанционното, но не включи телевизора.

— Мики прибра ли се вече? — попита Майрън.

Родителите му бяха дошли да останат с Мики, докато неговите родители се върнат от почивката си.

— Трябва всеки момент да си дойде — каза татко. — Ще доведе Ема за вечеря. Познаваш ли я?

— Ема? Ами, да.

— Винаги е облечена в черно — каза татко.

Мама се провикна от другата стая:

— Много жени го правят, Ал.

— Не и по този начин.

Мама:

— Черното те прави да изглеждаш по-слаб.

— Нищо не искам да кажа.

Мама:

— Напротив.

— Не е вярно!

— Искаш да кажеш, че тя е пълна.

— Ти си тази, която започна да говори как черното се носи, за да изглеждаш по-слаб, не аз.

Той се обърна към Майрън:

— Ема си слага черен лак на ноктите. Черно червило. Черна спирала за очи. Косата й е черна. Неестествено черна. Имам предвид, че е черна като мастило. Не го разбирам.

Мама:

— И защо трябва точно ти да го разбираш?

— Само отбелязвам.

— Я го вижте, господин Висша Мода. Ти какво, да не си станал изведнъж Ив Сен Лоран, че да раздаваш модни съвети?

— Нали щеше да се обаждаш да поръчваш още храна?

— Даваше заето.

— Набери ги пак.

— Да, господарю. Незабавно.

Баща му въздъхна и сви рамене. Те просто си бяха такива. Майрън се облегна назад и се наслади на преживяването.

Баща му се приведе към него и тихо каза:

— И къде е Териса сега?

— В Джаксън Хол. На интервю за работа.

— Като водеща на новинарска емисия?

— Нещо такова.

— Помня, когато я даваха по телевизията. Преди вие двамата да…

Той събра ръцете, после ги раздалечи и накрая отново ги събра.

— Двамата с майка ти много бихме искали да имаме възможност да я опознаем малко по-добре.

— Ще имате.

Той се наведе още по-наблизо.

— Майка ти се тревожи — каза той.

— За кое?

Баща му не беше човек, който ще таи нещо в себе си, и този път също не го направи.

— Тревожи се, че забелязва някаква тъга.

— У Териса — Майрън кимна. — Ами ти? Ти тревожиш ли се?

— Аз не се меся.

— И все пак?

— Аз също виждам тъгата — каза баща му. — Но също така виждам и силата. Тя е преживяла много, нали?

— Да.

— Загубила е дете?

— Много отдавна, докато не е живяла в страната, да.

Баща му поклати глава.

— Извинявай, че повдигнах темата.

— Няма нищо.

— Но все още не можеш да ми кажеш защо е живяла в Африка толкова дълго?

— Не мога — каза Майрън. — Не е редно аз да говоря за това.

— Разбирам — каза баща му. После се усмихна. — Териса сигурно е била на някаква секретна мисия.

— Нещо такова.

— Някаква секретна мисия — каза баща му, — като твоята в Лондон?

Майрън не отговори.

— Какво, да не си мислеше, че не знаем? Ще ми кажеш ли защо точно си бил там?

Майка му от другата стая:

— Заради онова дете, на семейство Мур, което току-що откриха.

Баща му обърна глава към кухнята.

— От колко време ни подслушваш?

— Тъкмо започнах — каза майка му. — Не чух нищичко за цялата история с тъжната годеница и как си изми ръцете с мен.

Входната врата гръмко се отвори, точно както би направил един тийнейджър, когато реши да влезе вкъщи. Мики нахлу през вратата, а почти веднага след него влезе и Ема. Той погледна Майрън.

— Хей, какво правиш тук?

Мики беше ужасен актьор.

— И аз се радвам да те видя — каза Майрън. — Здрасти, Ема.

— Здрасти, Майрън.

Ема — момичето, което баща му беше описал с черния цвят — имаше външен вид от онези, които едно време наричаха „готик“ или „емо“ (оттам и прякора й), но Майрън не беше достатъчно в крак с младежката терминология, за да знае как точно се казва сега. Наистина всичко по нея беше черно, в контраст с възможно най-бялата кожа, която човек може да постигне. Мики и Ема първоначално бяха приятели, даже най-добри приятели, но по някое време, докато бяха изграждали връзката помежду си, според Майрън може би бяха направили и следващата крачка.

Мики целуна дядо си по бузата. После се обърна към баба си и каза:

— Много си красива, бабо.

— Не ме наричай така.

— Как?

— Бабо. Казала съм ти. Твърде млада съм, за да ти бъда баба. Наричай ме Елън. И ако някой те попита, кажи, че съм втората, много по-млада съпруга на дядо ти, за която се е оженил, за да се фука.

— Ясно.

— А сега дай на Елън една целувка.

Той прескочи стъпалото към кухнята. Когато Мики се движеше, къщата се тресеше. Той я целуна и я прегърна. Майрън ги гледаше и преглъщаше. После Мики се обърна към Майрън.

— Да не плачеш? — попита Мики.

— Не — каза Майрън.

— Той защо плаче? — попита баба си Мики. — Защо винаги плаче?

— Винаги е бил емоционално момче. Не му обръщай внимание.

— Не плача — каза Майрън и се огледа за нещо, с което да се разсее, но не успя. — Нещо ми влезе в окото.

— Имам нужда някой да ми помогне да сложа масата — каза майка му.

Мики каза:

— Заемам се.

— Не — каза баба му. — Искам Ема да ми помогне.

— С удоволствие, госпожо Болитар.

— Елън — поправи я тя. — Кажи сега, вие с Мики вече двойка ли сте? Как му викат сега децата? Излизате ли? Гаджета ли сте?

Мики беше потресен.

— Бабо!

— Добре, Ема, забрави, реакцията му показва предостатъчно. Не са ли сладки, като се изчервят така?

Ема, която изглеждаше също толкова потресена, бавно тръгна към кухнята. Бащата на Майрън каза:

— По-добре да отида при тях. За всеки случай.

Майрън и Мики останаха сами.

— Получих съобщението ти — каза Мики.

— Предположих. Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш?

— Да. Мисля, че и Ема ще може да помогне.

— Как?

— Имаме план — каза Мики.