Дом

Глава 2

Две минути преди обаждането на Уин Майрън Болитар беше гол, проснат в леглото с една зашеметяващо красива жена до себе си. Двамата зяпаха изящната ламперия на тавана и дишаха тежко, погълнати от въздействието на онова блаженство, което идва само след, ами, блаженството.

— Уха — каза Териса.

— Да, нали?

— Това беше…

— Да, нали?

Майрън беше истински майстор на интимните разговори.

Териса преметна крака извън леглото, изправи се и се отдалечи към прозореца. Майрън гледаше. Харесваше му как се движи гола, като пантера, така гъвкава, стегната и уверена. Апартаментът се извисяваше над Сентръл Парк откъм западната част. Териса погледна през прозореца към езерото и моста „Боу“. Ако някога сте гледали филм за Ню Йорк, в който двама влюбени тичат един към друг по пешеходен мост, то значи сте виждали моста „Боу“.

— Господи, каква гледка — каза Териса.

— Тъкмо си мислех същото.

— Задника ми ли зяпаш?

— Предпочитам да мисля за това като наблюдение. Закрила.

— Като един вид пазител, така ли?

— Би било непрофесионално от моя страна да отместя погледа си.

— Е, не бихме искали да изглеждаш като непрофесионалист.

— Благодаря ти.

После, все така с гръб към него, годеницата му каза:

— Майрън?

— Да, любов моя.

— Щастлива съм.

— Аз също.

— Малко е страшно.

— Ужасяващо е — съгласи се Майрън. — Върни се в леглото.

— Наистина ли?

— Аха.

— Не прави обещания, които не можеш да спазиш.

— О, аз мога да ги спазя — каза Майрън.

После добави:

— Някъде наблизо доставят ли стриди и витамин Е?

Тя се обърна, дари го с най-прекрасната си усмивка и бууум, сърцето му избухна на милиони парченца. Териса Колинс отново беше тук. След всичките тези години на раздяла, изпълнени с терзания и несигурност, най-накрая щяха да се оженят. Беше невероятно. Беше прекрасно. Беше крехко.

И тогава телефонът звънна.

И двамата се сепнаха, сякаш го бяха почувствали. Когато всичко е толкова хубаво, сякаш задържаш дъха си, защото искаш това да продължи. Не че искаш да спреш времето или пък да го забавиш, а по-скоро ти се иска да продължиш да се носиш в сапунения си мехур.

Този телефонен звън беше от онези — за да продължим с тази долнокачествена метафора, — които пукат въпросния мехур.

Майрън погледна да види кой се обажда, но номерът беше скрит. Намираха се в Манхатън, в изисканата сграда на име „Дакота“. Когато Уин беше изчезнал преди година, беше оставил апартамента на името на Майрън. През по-голямата част от тази година Майрън беше предпочел да живее в родния си дом край Ливингстън, Ню Джързи, и да се опитва да отглежда по най-добрия начин своя племенник в тийнейджърска възраст — Мики. Но сега брат му, бащата на Мики, се беше върнал, Майрън им беше предоставил къщата и се беше върнал в града.

Телефонът звънна втори път. Териса се извърна, сякаш звукът я беше зашлевил през лицето. Той видя белега от куршум на врата й. Добре познатото чувство, необходимостта да я предпази, започна да се надига в него.

За момент Майрън обмисли дали да остави обаждането да се препрати към гласовата поща, но тогава Териса затвори очи и кимна с глава, само веднъж. Ако не отговори, знаеха и двамата, просто ще забави неизбежното.

Майрън отговори на третото позвъняване.

— Моля?

Последва странно колебание и тишина и тогава гласът, който не беше чувал толкова отдавна, каза:

— Нямаш ли предвид „Съобщете“?

Майрън се беше опитал да се подготви, но въпреки това рязко си пое дъх.

— Уин? За бога, къде беше през…?

— Видях го.

— Кого?

— Мисли.

Майрън си го беше помислил, но не беше посмял да го изрече.

— Чакай малко, и двамата ли?

— Само Патрик.

— Еха.

— Майрън?

— Да?

— Хвани следващия полет за Лондон. Нуждая се от помощта ти.

Майрън погледна Териса. Тревогата се беше върнала в погледа й. Тази тревога не я беше напускала, откакто избягаха заедно преди години, но не я беше забелязвал, откакто Териса се беше върнала. Той протегна ръка към нея. Тя я хвана.

— Животът е малко сложен в момента — каза Майрън.

— Териса се е върнала — каза Уин.

Не питаше. Знаеше.

— Да.

— И най-накрая ще се ожените.

Отново не питаше.

— Да.

— Купи ли й пръстен?

— Да.

— От „Норман“ на 47-а улица?

— Разбира се.

— Повече от два карата?

— Уин…

— Радвам се за вас.

— Благодаря ти.

— Но не можеш да се ожениш — каза Уин — без кума си.

— Вече помолих брат й.

— Той ще отстъпи мястото си. Самолетът излита от „Титърбъро“. Колата те чака.

Уин затвори.

Териса го погледна.

— Трябва да отидеш.

Не беше сигурен дали го пита, или му казва.

— Уин не моли току-така — каза Майрън.

— Да — съгласи се тя. — Не го прави.

— Няма да отнеме много време. Ще се върна и ще се оженим. Обещавам.

Териса седна на леглото.

— Можеш ли да ми кажеш за какво става дума?

— Какво успя да чуеш?

— Само няколко думи.

Добави:

— Пръстенът повече от два карата ли е?

— Да.

— Добре. Сега ми кажи.

— Помниш ли онзи случай с двойното отвличане в Алпайн отпреди десет години?

Териса кимна.

— Разбира се. Отразихме го в репортаж.

Доста години беше работила като телевизионна водеща в един от онези канали, които излъчват основно новини.

— Едно от похитените момчета, Рийс Болдуин, има роднинска връзка с Уин.

— Никога не си ми казвал това.

Майрън сви рамене.

— Аз така и почти не работих по случая. Когато се включихме, разследването беше позатихнало. Почти бях забравил за него.

— Но не и Уин.

— Уин никога нищо не забравя.

— И сега има нова следа?

— Нещо повече. Казва, че е видял Патрик Мур.

— Тогава защо не се обади в полицията?

— Не знам.

— Но не го попита.

— Доверявам се на преценката му.

— И сега той се нуждае от помощта ти?

— Да.

Териса кимна.

— Тогава най-добре започвай да си стягаш багажа.

— Добре ли си?

— Той беше прав.

— За?

Тя се изправи.

— Не можеш да се ожениш без кума си.

Уин беше изпратил черна лимузина. Колата чакаше под входната арка на жилищната сграда. Лимузината го откара на летище „Титърбъро“ в северната част на Ню Джързи, което се намираше на около половин час път. Самолетът на Уин, реактивен „Боинг“, бизнес класа, чакаше на пистата. Лимузината го остави точно до стъпалата. Стюардесата, една прекрасна млада жена от азиатски произход, поздрави Майрън, облечена в класическа вталена униформа с блуза с къдрички и кръгла шапчица.

— Радвам се да ви видя, господин Болитар.

— И аз теб, Мии.

В случай че не сте се досетили: Уин беше богат.

Истинското му име беше Уиндзор Хорн Локуд III, като „Лок-Хорн Инвестиции и Сигурност“ и като сградата „Лок-Хорн“ на Парк Авеню. Целият му род беше заможен — толкова заможен, че когато са слезли от борда на „Мейфлауър“, са били облечени в спортни розови ризи, тъкмо навреме за една игра на голф.

Майрън промъкна почти двуметровото си тяло през вратата на самолета. Вътре имаше кожени седалки, дървена ламперия, канапе, луксозен зелен мокет и тапети със зеброва щампа — предишният собственик на самолета беше някакъв рапър и Уин беше решил да не го преобзавежда, защото така се чувствал „готин“ — с огромния телевизор, широкия диван и голямата спалня в стаята отзад.

Майрън беше сам в самолета и се чувстваше леко неловко, но щеше да му мине. Седна и си закопча колана. Самолетът започна да се придвижва към пистата. Мии демонстрира правилата за безопасност. Кръглата шапчица все още беше на главата й. Майрън знаеше, че Уин харесва тази шапчица.

Две минути по-късно вече бяха във въздуха.

Мии се приближи и каза:

— Имате ли нужда от нещо?

— Виждала ли си го? — попита Майрън. — Къде е бил?

— Не ми е позволено да ви отговоря — каза Мии.

— Защо не?

— Уин поръча да се погрижа за вашето удобство. Разполагаме с любимата ви напитка.

Носеше му шоколадово мляко в картонена кутийка.

— Да, само че ги спрях — каза Майрън.

— Наистина ли?

— Да.

— Жалко. Какво ще кажете за един коняк?

— Не точно сега. Какво можеш да ми кажеш, Мии?

Ми, Мии. Майрън се зачуди дали това е истинското й име. Това име допадаше на Уин. Водеше я в задната част на самолета и пускаше по някоя мазна шегичка от сорта на „Падна ли Мии?“, „Как обичам да си в ръцете Мии“ и „Я да ти видя шапчицата. Става ли Мии?“.

Уин.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита отново Майрън.

Мии каза:

— Прогнозата за Лондон е краткотрайни валежи.

— Господи, каква изненада. Имах предвид какво можеш да ми кажеш за Уин?

— Добър въпрос — каза тя. — Какво можете да Мии — тя посочи себе си, — кажете за Уин?

— Недей така.

Тя му се усмихна.

— Ако ви се гледа, мога да пусна пряко предаване от мача на „Никс“.

— Вече не гледам баскетбол.

Мии го изгледа с такова съжаление, че му се прииска да погледне на другата страна.

— Гледах документалния филм за вас по И Ес Пи Ен — каза тя.

— Причината не е тази — каза Майрън.

Тя кимна в знак на съгласие, но не му повярва.

— Щом мачът не ви е интересен — каза Мии, — мога да ви пусна едно видео.

— Какво видео?

— Уин поръча да ви го пусна.

— Нали не е, ммм…?

Уин обичаше да заснема своите, ммм, плътски преживявания и да си пуска записите, докато медитира.

Мии поклати глава.

— Господин Болитар, Уин пази тези записи само за лични прожекции. Знаете това. Договорката е включена в писмените ни споразумения.

— Писмени споразумения? — Майрън вдигна ръка, преди тя да успее да му отговори. — Забрави, не искам да знам.

— Ето дистанционното, заповядайте — подаде му го Мии. — Сигурен ли сте, че към момента нямате нужда от нищо?

— Добре съм, благодаря.

Майрън се обърна към телевизора на стената и го включи. Беше готов на екрана да се появи съобщение от Уин в стил „Мисията невъзможна“, но не, вместо това започна едно от онези телевизионни предавания, които отразяват реални престъпления. Темата, разбира се, беше отвличанията, като ретроспекция как момчетата са в неизвестност вече десет години.

Майрън се облегна и започна да гледа. Филмът му помогна да си освежи паметта. В общи линии, това беше:

Преди десет години бяха завели шестгодишния Патрик Мур на „среща с другарче“ в имението на неговия съученик Рийс Болдуин, което се намираше в „шикозното“ — в медиите винаги използваха тази дума — предградие Алпайн, щата Ню Джързи, недалеч от остров Манхатън. Колко шикозно? Средната цена на къщите в Алпайн за последното тримесечие надхвърляше четири милиона долара.

Двете деца били поверени на грижите на Вада Лина, осемнайсетгодишна студентка на разменни начала от Финландия, която работела като бавачка на семейството. Когато майката на Патрик, Нанси Мур, дошла да вземе сина си и почукала на вратата, никой не й отворил. Това не я разтревожило особено. Нанси Мур си казала, че младата Вада е завела момчетата на разходка или за сладолед, или нещо такова.

Два часа по-късно, Нанси Мур се върнала и отново почукала на входната врата. Все така никой не й отворил. Съвсем леко разтревожена, Нанси позвънила на майката на Рийс, Брук. Брук позвънила на мобилния телефон на Вада, но обаждането автоматично се прехвърлило към гласовата поща.

В този момент от историята Брук Локуд Болдуин, първата братовчедка на Уин, се втурнала към дома си. Отключила входната врата. Двете жени започнали да викат. Първоначално никой не отговорил. После чули шум откъм реновираното подземие, понастоящем превърнато в просторна стая за игри на децата.

Там открили Вада Лина, със запушена уста и завързана за един стол. Младата бавачка била ритнала една лампа на земята, за да привлече вниманието им. Била уплашена, но като цяло невредима.

Но двете момчета, Патрик и Рийс, ги нямало никъде.

По думите на Вада, докато приготвяла в кухнята нещо за хапване за момчетата, през плъзгащите стъклени врати нахлули двама въоръжени мъже. Носели ски маски и черни блузи с поло яки.

Завлекли Вада в подземието и я завързали.

Нанси и Брук веднага позвънили на полицията. И двамата бащи, Хънтър Мур, лекар, и Чик Болдуин, ръководител на инвестиционен фонд, били повикани от работните им места. Няколко часа нямали никаква информация — нито контакт, нито улики, нито следи. След това на работната електронна поща на Чик Болдуин се появило писмо от анонимен адрес. Писмото започвало с предупреждение да не уведомяват властите, ако отново искат да видят децата си живи.

Било твърде късно за това.

В писмото се искало родителите на двете деца да съберат два милиона долара — „по един на дете“ — и да чакат до ново нареждане. Те събрали парите и зачакали. Изминали три мъчителни дни, преди похитителите отново да им пишат с искането Чик Болдуин — и никой друг освен Чик Болдуин — да отиде сам с колата си до парк „Оувърпек“ и да остави парите на едно точно определено място на пристанището.

Чик Болдуин направил каквото поискали.

ФБР, разбира се, държало под наблюдение целия парк, всеки вход и всеки изход. Били сложили и проследяващо устройство в чантата, което преди десет години не било толкова усъвършенствано, каквито са днес.

До този момент властите успели да запазят отвличането в тайна. Нито една медия не знаела за него. По настояване на ФБР не били уведомени никакви роднини и приятели, включително и Уин. Дори останалите деца на семействата Болдуин и Мур били в неведение.

Чик Болдуин оставил парите и потеглил. Минал един час. После два. По време на третия час някой минал и взе чантата, но се оказал съвестен гражданин, излязъл да потича, който възнамерявал да занесе чантата в бюро „Изгубени вещи“.

Никой друг не дошъл да вземе парите за откупа.

Семействата се скупчили около компютъра на Чик Болдуин и зачакали да пристигне ново писмо. Междувременно ФБР се заело да разследва няколко работни версии. Първо се насочили към Вада Лина, младата бавачка от Финландия, но не открили нищо. Била пристигнала в страната преди два месеца и едва говорела английски език. Имала само една приятелка. Претърсили обстойно имейлите й, съобщенията в телефона й, историята на посещенията й в интернет, но не открили нищо подозрително.

ФБР се заело да провери и четиримата родители. Единственият, на когото сякаш си струвало да обърнат повече внимание, бил бащата на Рийс, Чик Болдуин. Писмото с искане за откуп било изпратено до Чик, но освен това сякаш нещо около самия Чик намирисвало. Срещу него имало две заведени дела за борсова търговия с вътрешна информация и няколко дела за незаконно присвояване на средства. Някои твърдели, че инвестиционният му фонд е пирамида. Клиентите му — някои от които доста влиятелни хора — били недоволни.

Но дали били достатъчно недоволни, за да направят нещо подобно?

Затова решили да изчакат похитителите да се свържат с тях. Изминал още един ден. После два. После три, четири. Нито дума. Изминала седмица.

После месец. Година.

Десет години.

И нищо. Нито вест от някое от децата.

До този момент.

Майрън се облегна, докато течаха финалните надписи. Мии се приближи, без да бърза, и го погледна отвисоко.

— Мисля да пробвам този коняк — каза той.

— Веднага.

Когато се върна, Майрън й каза:

— Седни, Мии.

— По-добре не.

— Кога за последен път видя Уин?

— Плащат ми да бъда дискретна.

Майрън стисна зъби, за да не каже нещо остроумно.

— Носят се слухове — каза той. — За Уин, имам предвид. Тревожа се.

Тя наведе глава.

— Нямате ли му доверие?

— Бих му доверил живота си.

— Значи, следва да уважите правото му на уединение.

— Това и правих, през последната година.

— Какво са тогава още няколко часа?

Тя имаше право, разбира се.

— Липсва ви — каза Мии.

— Разбира се.

— Той ви обича, нали знаете.

Майрън не отговори.

— По-добре се опитайте да поспите.

Тя отново имаше право. Той затвори очи, но знаеше, че сънят няма да го навести. Близък приятел наскоро беше убедил Майрън да се запише на курс по трансцендентална медитация и макар да не беше съвсем сигурен, че вярва в тези неща, простотата и лекотата на метода му се сториха идеални за моментите, когато сънят му се изплъзваше. Нагласи приложението за медитация на телефона си — да, имаше такова — да отброи двайсет минути, затвори очи и започна да се отпуска.

Хората си мислят, че медитацията прочиства ума. Това са пълни глупости. Умът не може да се прочисти. Колкото повече се опитваш да не мислиш за нещо, толкова повече ще мислиш за него. Ако искаш да се отпуснеш, трябва да позволиш на мислите си да се движат свободно. Да се научиш да ги наблюдаваш, без да ги оценяваш или да реагираш на тях. Точно това направи Майрън сега.

Замисли се за предстоящата среща с Уин, за Есперанца и Голямата Синди, за майка си и баща си във Флорида. Замисли се за брат си Брад и племенника си Мики, и за промените, които бяха настъпили в живота и на двамата. Замисли се за Териса, която най-сетне отново беше станала част от живота му, за предстоящата им сватба, за началото на новия живот заедно с нея, за внезапната, осезаема възможност да бъдат щастливи.

Замисли се колко невероятно крехко му се струваше всичко това.

В крайна сметка самолетът се приземи и плавно забави ход. Когато спря напълно, Мии дръпна ръчката и отвори вратата. Усмихна му се широко.

— Късмет, Майрън.

— И на теб, Мии.

— Много поздрави на Уин.