Дом

Глава 33

Шофирам с Брук по моста „Дингмънс“.

Зора не тръгна с нас. Мога сам да се справя с това. Той трябва да се погрижи за други неща.

Поглеждам братовчедка си. Вперила е поглед право напред. Сещам се за един семеен празник по времето, когато и двамата бяхме тийнейджъри. Бяхме отседнали в имението на дядо ни на остров Фишърс. Островът е петнайсет километра дълъг и километър и половина широк. Намира се точно до брега на Кънектикът, но се води част от Ню Йорк. Вие вероятно не сте ходили. Не е място, на което непознатите са добре дошли.

Една вечер Брук и аз се напушихме и напихме на плажа. Рядко съм се напушвал. Майрън не одобрява, а хората, пред които съм склонен да се отпусна до такава степен, са малко. В някакъв момент Брук предложи да се повозим с кану.

Така и направихме.

Вече беше станало късно, сигурно наближаваше полунощ. Гребахме малко и после се понесохме по течението. И двамата легнахме по гръб. Говорихме си за живота. Дори сега мога да си припомня всяка дума. Бях зареял поглед в небето. Звездите светеха с пълна сила.

Величествена гледка.

Не знам дали защото бяхме напушени, или защото се бяхме отнесли в приказки, а може да е било и заради красотата на небето, но бяхме изпаднали в транс. Изведнъж чухме нещо да връхлита върху нас. И двамата мигом седнахме изправени и видяхме как последният за деня ферибот идва право насреща ни. Фериботът е голям — достатъчно голям, че да превозва както пътниците, така и превозните им средства от континента до нашия остров.

Наближаваше. Не, почти ни беше връхлетял.

Нямаше да имаме време да се отместим от пътя му с гребане.

Брук скочи първа. После ме хвана и ме събори заедно със себе си във водата. Започнахме бясно да плуваме, а фериботът все повече се приближаваше. Дори сега, докато седя в тази кола, усещам как носът на кораба преминава над гърба ми. Много пъти съм се приближавал до смъртта. Но тогава, приятели мои, бях най-близо.

Аз не реагирах навреме. Брук го направи.

Брук е вперила поглед през предното стъкло.

— Рийс е мъртъв, нали?

— Не знам.

Тя ме поглежда.

— Мисля, че да — казвам аз, — но все още не съм се отказал.

— Всичко започва да ми се изяснява. Синът ми е мъртъв. Мисля, че винаги съм го знаела. Винаги съм го чувствала. Но никога не бих се осланяла на майчината интуиция. Доверявам се на фактите, не на чувствата. Спрях да чувствам преди десет години, когато синът ми изчезна.

— Ти беше добра майка на Кларк.

Тя почти се усмихва.

— Нали?

— Най-добрата.

— Той е добро момче — казва тя. — Толкова много страда през всичките тези години. Спомняш ли си погребението на баща ми?

— Разбира се.

— Бях на единайсет. Ти беше на дванайсет. Така и не видях тялото му. Сърдечният удар беше толкова неочакван. Майка ми пожела затворен ковчег. Нямаше смисъл да го виждам така. Това ми казваха всички. Но… имах една приятелка, която служеше в армията. Тя ми каза, че причината да правят всичко по силите си, за да върнат обратно телата на загиналите войници, дори с риск за живота си, е, за да могат семействата им да скърбят за тях. Каза, че имат нужда от нещо осезаемо, за да могат да продължат с живота си. Всеки от нас има нужда да се сбогува, Уин. Всеки от нас трябва да го приеме, колкото и ужасно да е то, а след това да продължи да живее. Знаех, че Рийс е мъртъв още преди Патрик да ми го каже. И въпреки това, макар да знам, че никога няма да видя отново сина си, аз все още се надявам.

Не казвам нищо.

— А аз мразя да се надявам — казва Брук.

Стигаме до езерото Чармейн. Някой е сложил табелата обратно на място, като е омотал веригата около някакъв прът. Просто минавам с колата през нея. Веригата поддава лесно. Пикапът на Хънтър все още е препречил пътя към алеята за коли. Отново проверявам местоположението на колата под наем на екрана на навигационната система. Намира се на същото място, което означава, че колата все още е пред къщата му. Изваждам револвера си, „Смит и Уесън 460“, и поглеждам Брук.

— Бих ли могъл да те помоля да останеш тук, докато аз поогледам наоколо?

В отговор тя отваря вратата на колата и слиза от нея. Предполагах, че няма особено голям смисъл да го правя, но човек винаги трябва поне да се опита. Тръгваме нагоре по алеята за коли точно както бяхме направили с Майрън. Хънтър седи в същото онова дървено кресло. Ловджийската пушка е в скута му.

Приближаваме и Хънтър ни забелязва. Понечва да се изправи и насочва пушката към нас.

— Не го убивай — казва Брук.

Прострелвам го в крака. Той пада на коляно. Прострелвам го в рамото. Ловджийската пушка отлетява настрани. Приближавам се до него. Брук върви точно след мен.

Хънтър поглежда мен, после и Брук. Плаче.

— Толкова съжалявам — казва той.

— Къде е тя? — питам.

— Толкова съжалявам.

Навеждам се, намирам дупката от куршум в рамото му и стискам силно.

Той изкрещява.

— Къде е тя?

Входната врата на къщата изведнъж се отваря. Излиза млада жена с дълга коса.

Брук хваща ръката ми и кимва.

— Това е Вада — казва тя.