Дом

Глава 25

Вече сме вътре в къщата.

Само двамата сме, Дебелия Ганди и moi. Зора пази пред вратата. Спътниците на Дебелия Ганди — двама от мъжете, които Майрън беше описал като „геймъри“, след като го беше посетил, и още един младеж, за когото е напълно възможно да е непълнолетен — са при него на двора.

— Приятелят ти Зоро — започва Дебелия Ганди.

— Зора.

— Моля?

— Името му е Зора, не Зоро.

— Не исках да го обидя.

Не отговарям нищо. Просто го гледам.

— Направих чай — казва Дебелия Ганди.

Не докосвам чашата си. Вместо това се замислям за младежа — онзи, който може би е непълнолетен. Във филмите лошите често казват как това е „просто бизнес“. Аз обаче почти никога не им вярвам. Без значение дали е добър, или лош, човек се стреми към онова, което го интересува. Повечето наркопласьори например употребяват стоката си. Хората от порноиндустрията, с които съм имал възможност да се запозная, са пристрастни към дейностите в тази сфера. Онези, които се занимават със силов рекет, рядко изпитват отвращение при гледката на нечие страдание или кръв. Всъщност почти винаги изпитват удоволствие.

Между другото, осъзнавам как всичко това важи и за мен, разбира се — без капчица ирония.

Какво целя да кажа? Дебелия Ганди може да разправя колкото си иска, че за него всичко това е просто бизнес и печалба, но аз не съм сигурен, че му вярвам. Чудя се дали зад дейността, с която е избрал да се занимава, се крие някакъв личен и не особено приятен мотив.

Чудя се дали не трябва да направя нещо по въпроса.

— Не мога да ти дам братовчед ти — казва Дебелия Ганди, — защото той не е при мен.

— Колко жалко — казвам.

Той не ме поглежда в очите. Това е добре. Страхува се от Зора. Страхува се от мен. Както сам каза, не иска да прекара остатъка от живота си, като постоянно се озърта наоколо. Точно затова вярвам в мащабното и прекомерно отмъщение. Това кара следващият враг да се замисли, преди да действа.

— Къде е той? — питам.

— Не знам. Никога не е бил при мен.

— Но Патрик Мур беше.

— Така е, да. Но не поради причината, която си мислиш.

Той се навежда напред и взима своята чаша чай.

Питам:

— Колко дълго беше твой служител Патрик Мур?

— Работата е там — казва той и отпива от чашата си, — че никога не е бил.

Кръстосвам крак върху крак.

— Поясни, моля.

— Ти уби моите хора — казва той. — Трима от тях.

— Все още ли очакваш самопризнание?

— Не, разказвам ти какво се случи. Започвам от самото начало.

Аз се облягам назад и го подканям с жест да продължи. Дебелия Ганди не ползва деликатната дръжка на чашата за чай. Вместо това нежно обгръща чашата с ръце, сякаш е ранена птичка, която има нужда от закрила.

— Така и не попита моите хора защо са отишли при Патрик Мур, нали?

— Нямаше време за това — казвам.

— Може би. А може би си действал прибързано.

— Или пък те.

— Така да бъде, приятелю. Така да бъде. Но да не се отклоняваме. Ще ти разкажа какво се случи. После ти прецени как да постъпим, става ли?

Кимвам.

— Значи, това хлапе, Патрик Мур, се появява на моя територия. Разбираш от тези неща, нали, господин Локуд? Териториални вражди?

— Продължавай.

— И значи, моите хора разбират за това. Възможно е да имаш право. Може и да са действали грубичко; не знам. Не съм бил там. Но това им е работата. Научил съм, че на улицата понякога е по-добре да действаш грубичко. Прибързано.

Долавям ехото на собствените си оправдания за поведението ми. Не се трогвам ни най-малко.

— Значи, те приклещват Патрик Мур. Предполагам, че са сметнали за нужно да го използват като пример какво се случва с такива като него. Тогава се появяваш ти. Реагираш като човек, който иска да го защити. Но кажи ми, господин Локуд, какво направи тогава Патрик Мур?

— Избяга — казвам.

— Именно, приятелю мой. Избягал е. Всички са избягали. Включително и Гарт.

— Гарт?

— Младежът с нашийника.

— Аха — казвам.

— Естествено, Гарт е разказал какво се е случило. Информацията стигна до мен. Аз му се обадих. Той ми обясни как новото хлапе се е появило на наша територия и как някакъв хилав господин е ликвидирал хората ми.

Аз вдигам вежда.

— Хилав господин?

— Негови думи, не мои.

Усмихвам се. Знам, че това не е вярно, но не обръщам внимание.

— Продължавай.

— Ами, можеш да си представиш, господин Локуд, какво си помислих. Трима от моите мъже са накълцани заради нещо, което прилича на дребна териториална вражда. Не знам как стоят нещата в Америка, но тук това не се случва просто така. Стигнах до извода, че някой — ти, сър — си решил да ми обявиш война. Стигнах до извода, че появата на този младеж, Патрик Мур, както се оказа впоследствие, е била част от капана — че той работи за теб и че ти целиш да изпробваш възможностите и решителността ми. Разбираш ли?

— Да.

— Честно казано, аз не разбирах напълно. Тези улици не са чак толкова доходоносни. Поне не и когато става дума за тази конкретна търговия. Затова започнах да търся онова момче, което беше избягало. Патрик. Гарт каза, че го е чул да произнася няколко думи, и е звучал като американец. Това ме обърка още повече. Каква причина можеше да има някакви американци да поискат да ми отнемат територията? Но така или иначе, аз се заех да го издирвам.

Той оставя чашата си с чай.

— Може ли да проявя известна нескромност?

— Моля.

— Аз, общо взето, съм господарят на улиците на Лондон. Поне що се отнася до този конкретен пазар. Знам хотелите. Знам бордеите. Знам приютите и гарите на железопътния и обществения транспорт, в които се крият младежите. Знам парковете, алеите и тъмните ъгълчета. Никой не може да открие един изчезнал тийнейджър по-лесно от мен. Моите служители могат да претърсят района много по-добре от всяко звено на силите на реда.

Той отпива още една глътка от чая си, млясва с устни и поставя чашата обратно на масата.

— Така че обявих тревога, господин Локуд. И на моите хора не им отне дълго да открият момчето. Опитвал се е да се регистрира в някакъв малък хотел и е искал да плати в брой. После изпратих няколко от по-възрастните си служители — вероятно са ти направили впечатление със своите камуфлажни панталони — да го заловят. Така и сториха. И го доведоха при мен в игралната зала.

Той отново отпива от чая си.

— Патрик е бил сам, когато си го открил? — питам.

— Да.

Обмислям това.

— Някой от твоите хора познаваше ли го?

— Не.

— Продължавай — казвам.

— Моля те да разбереш, господин Локуд, че към онзи момент аз все още вярвах, че този американец цели да затрудни, а вероятно и да разгроми бизнеса ми.

Кимвам.

— Следователно си се отнесъл с него като с враг.

Усмивката на Дебелия Ганди излъчваше облекчение.

— Да, значи разбираш, нали така?

Не му помагам по никакъв начин.

— После, така да се каже, го разпитах.

— Той ти е казал кой е — обобщавам аз. — Че е бил отвлечен.

— Да.

— Ти какво направи?

— Каквото правя винаги. Да проучвам нещата.

Спомних си какво ми беше казал Майрън за индийския афоризъм на Дебелия Ганди.

— По-добре да знаеш, отколкото да питаш — казвам.

Информацията, че съм запознат с този израз, го кара да се напрегне.

— Ъъ, да.

— Какво откри?

— Историята му се потвърди, което предизвика в мен известно колебание. От една страна, можех да го предам на властите. Можеше дори да стана нещо като герой, задето съм го спасил.

Поклащам глава.

— Но това би привлякло твърде много внимание към теб.

— Именно. Героите винаги си спечелват врагове. Понякога дори в полицията.

— Затова си решил да потърсиш начин да се облагодетелстваш.

— Честно казано, не знаех какво да направя. Не се занимавам с отвличания. Също така исках да разбера по-добре каква е опасността. Все пак трима от мъжете ми бяха мъртви. И признавам пред теб, господин Локуд, че не бях сигурен как точно да постъпя.

Започвам да разбирам.

— И тогава се появява Майрън.

— Да. Той открива Гарт в парка. Карам Гарт да го доведе в игралната зала. Осъзнавам, че това е моят шанс. Мога да спечеля пари. Мога да се отърва от Патрик. Мога да отмъстя за убитите си хора.

— Другото момче, което Майрън е видял в килията — казвам аз. — Предполагам, че е било просто примамка?

— Да, беше просто едно от момчетата на сходна възраст.

— Решил си, че за две момчета можеш да вземеш повече пари, отколкото за едно.

Дебелия Ганди кимва и разперва ръце.

— Останалото го знаеш.

Така е, но имам нужда да съм сигурен.

— И никога не си виждал Рийс Болдуин.

— Не.

— И нямаш представа къде се намира?

— Никаква. А сега следва и предложението ми, в случай че искаш да го чуеш.

Облягам се назад със скръстени крака. Подканвам го с жест да продължи.

— Ти забравяш за мен. Аз забравям за теб. Продължавам да живея живота си. С изключение на едно. Разполагам с всички тези ресурси на улицата. Разполагам с контакти. Използвам ги. По същия начин, по който намерих Патрик Мур, се опитвам да намеря и Рийс Болдуин, ако може да бъде намерен.

Обмислям това. Звучи като честна сделка. Казвам му го. Това го изпълва с облекчение. Имаме сделка. Засега.

— Още един въпрос — казвам.

Той чака.

— Каза „ако може да бъде намерен“.

Лицето му леко помръква.

— Предполагам — продължавам, — че си попитал Патрик Мур за местоположението на Рийс Болдуин.

Той лекичко трепва.

— Не ме интересуваше особено — отговаря той.

— Но си го попитал.

— Попитах го, да.

— Той какво каза?

Дебелия Ганди ме поглежда право в очите.

— Каза, че Рийс е мъртъв.