Дом

Глава 24

Майрън седна на стола на баща си пред телевизора.

Баща му го попита:

— Ще стоиш буден, докато се прибере Мики?

Когато Майрън беше тийнейджър, баща му стоеше буден вечер, седнал на своя стол, и чакаше децата му да се приберат. Никога не определи вечерен час на Майрън — „Имам ти доверие“ — и никога не каза на Майрън, че стои буден, за да го чака. Когато Майрън влезеше в къщата, баща му или се преструваше на заспал, или вече беше успял да се промъкне на горния етаж.

— Да.

После с усмивка каза:

— Мислиш си, че не знаех?

— Какво не си знаел?

— Че ме чакаше буден, докато се прибера вкъщи.

— Не можех да заспя, докато не се уверя, че си в безопасност — сви рамене баща му. — Но знаех, че знаеш.

— Откъде?

— Никога не ти определих вечерен час, помниш ли? Казах, че ти имам доверие.

— Точно така.

— Но когато ти разбра, че те чакам буден, започна да се прибираш вкъщи по-рано. За да не се налага да стоя и да се тревожа до късно.

Баща му го погледна и вдигна едната си вежда.

— Съответно ти всъщност се прибираше по-рано, отколкото ако ти бях определил вечерен час.

— Какъв пъклен план — каза Майрън.

— Просто се възползвах от онова, което вече знаех.

— Което е?

— Че си добро момче — каза баща му.

Мълчание. Мълчание, което беше нарушено от майка му, която се провикна от кухнята.

— Какъв прочувствен момент между баща и син. Сега може ли да си лягаме?

Баща му се подсмихна.

— Идвам. Ще ходим ли на мача на Мики утре? Домакини са.

— Сутринта ще дойда да те взема — каза Майрън.

Майка му подаде глава от кухнята.

— Лека нощ, Майрън.

— Защо ти никога не стоя будна да ме чакаш, докато се прибера? — попита я Майрън.

— Жената се нуждае от разкрасителен сън. Какво, да не мислиш, че си оставам толкова съблазнителна по някаква случайност?

— Това е добър урок в брака — каза баща му.

— Кое?

— Балансът. Аз стоях буден вечерта. Майка ти спеше като бебе. Това не означава, че не се е тревожела. Но нашите силни и слаби черти се допълват една друга. Ние сме двойка. Разбираш ли? Това беше моят принос. Нощната смяна.

— Но освен това ти винаги ставаше пръв сутрин — каза Майрън.

— Е, да, така е.

— Тогава мама в какво е била добра?

Майка му от кухнята:

— Не искаш да знаеш.

— Елън! — извика баща му.

— О, успокой се, Ал. Такъв си сухар.

Майрън вече беше пъхнал пръсти в ушите си. Започна да повтаря „Ла, ла, ла, не мога да ви чуя“ и баща му бавно се запъти към кухнята. Той извади пръстите си едва когато и двамата се бяха качили на горния етаж. Облегна се на стола и погледна през прозореца. Столът беше нагласен толкова прецизно, че от него да се вижда както телевизора, така и всяка кола, която се приближи към къщата.

Пъклен план, наистина.

Беше почти един часът сутринта, когато Майрън видя колата на Мики. Зачуди се дали не трябва и той да се престори на заспал, но нямаше да успее да заблуди Мики. Майрън беше останал буден по три причини. Първо: обикновена загриженост. Второ: за да не се налага да будува баща му. И трето — най-очевидното: за да узнае какво се е случило, след като Майрън остави Мики и Ема в къщата на семейство Мур.

Майрън стоеше в мрака и чакаше. Изминаха пет минути. Майрън погледна навън. Колата все още беше там. Нищо не светеше. Нищо не помръдваше. Майрън се намръщи. Той взе мобилния си телефон и изпрати съобщение на Мики: „Всичко наред ли е?“.

Никакъв отговор. Измина още една минута. Нищо. Майрън отново погледна телефона си дали няма отговор. Nada. Започна да го обзема неприятно чувство. Набра телефония номер на Мики. Автоматично се включи гласова поща.

Какво, по дяволите…?

Той стана от стола на баща си и тръгна към входната врата. Не, това би било твърде явно. Той се запъти към кухнята и излезе през вратата към задния двор. Навън беше съвсем тъмно, затова Майрън използва фенерчето на мобилния си телефон. Той заобиколи къщата и стигна до алеята за автомобили, която беше достатъчно осветена от уличните лампи. Отново нищо.

Майрън се сниши и започна да се промъква откъм задната част на колата. Баща му беше полял моравата неотдавна. Пантофите на Майрън бързо подгизнаха. Страхотно. Намираше се на около двайсет метра от багажника на колата. После на десет. Накрая вече стоеше приклекнал до задната броня.

Изреди наум всички възможни варианти, за които можеше да се сети, за да си обясни защо все още никой не беше излязъл от колата. И тъкмо когато Майрън се втурна и грабна дръжката на шофьорската врата, отговорът го осени…

…с една секунда закъснение.

Ема изкрещя.

Мики извика:

— Какво, по дяволите, Майрън?

Двама тийнейджъри. В кола. Късно вечерта.

Майрън за миг си спомни как неговият собствен баща беше влязъл в стаята му, докато двамата с някогашната му възлюбена, Джесика, се бяха отдали на интимности. Баща му просто беше стоял на вратата, стъписан — и в онзи момент Майрън просто не можа да разбере защо баща му не се извини веднага и не затвори вратата.

Сега разбра.

— О — каза Майрън.

После добави:

— О.

— Какво ти става? — сопна се Мики.

— О — каза отново Майрън.

И двамата бяха, както Майрън с радост установи, облечени. По косите, дрехите и грима имаше известни смущения. Но бяха облечени.

Майрън посочи с палец назад през рамото си.

— Може би е най-добре да чакам в къщата.

— Мислиш ли?

— Да, добре. Разбрах.

— Тръгвай! — извика Мики.

Майрън се обърна и се повлече към къщата. Преди да стигне до вратата, Ема и Мики вече бяха излезли от колата и се заеха да пооправят дрехите си, докато вървяха след него. Когато Майрън отвори вратата и всички влязоха в къщата, вътре стоеше баща му, облечен в пижамата с Хоумър Симсън, която Майрън му беше купил за миналия Ден на бащата.

Баща му погледна Майрън. После погледна Мики и Ема.

— Излязъл си навън? — обърна се той към Майрън.

— Да.

— Никога ли не си бил тийнейджър? — Баща му поклати глава и се опита да сдържи усмивката си. — Знаех си, че не трябва да ти поверявам нощната смяна. Лека ви нощ.

Баща му се качи на втория етаж. Майрън и Мики стояха и гледаха в пода. Ема въздъхна и каза:

— Дръжте се като големи хора. И двамата.

Тримата си взеха по нещо студено за пиене и седнаха около кухненската маса.

— И така — попита Майрън, — какво впечатление ви направи Патрик? Искам да кажа, ако това наистина е Патрик.

— Нормално хлапе — каза Мики.

— Твърде нормално — добави Ема.

— Какво имаш предвид?

Ема сложи ръце върху масата. Освен че се обличаше в черно и носеше черен грим, Ема имаше и многобройни татуировки по целите си ръце. Носеше сребърни бижута, включително два пръстена с черепи.

— Знаеше най-новите филми — каза тя.

— Беше в час с най-модерните видеоигри — каза Мики.

— Знаеше за всички съвременни мобилни приложения.

— Както и за всички социални мрежи.

Майрън помисли над това.

— Не мисля, че през цялото това време са го държали зад решетки. Особено през последните, не знам, години. Все пак е работил на улицата. Живял е под зала за игри. Въпросният тип, който го е държал в Лондон, е много запален по компютърните игри. Не е ли възможно това да е причината?

— Възможно е — каза Мики.

— Но не ти се вярва?

Мики сви рамене.

— Какво?

— Не мисля, че е този, за който се представя — каза Мики.

Майрън погледна Ема. Ема кимна.

— Ръцете му — каза тя.

— Какво за тях?

— Гладки са.

— Все пак не се е занимавал с тежък физически труд — изтъкна Майрън.

— Знам — каза Ема, — но и не изглеждат като ръцете на човек, работил на улицата. И не е само това, зъбите му също. Равни са; бели са. Може би има невероятни гени, но по-скоро залагам на това, че е имал достъп до професионални зъболекарски грижи и е носил шини.

— Трудно е да се обясни — каза Мики, — но Патрик не звучи, ами, като да е работил на улицата. Не изглежда да е бил жертва на тормоз, освен, сещаш се, съвсем наскоро. Искам да каже, че, ъъ, дори някой да го е „държал“ някъде, то… ами…

— А споменахте ли отвличането? — попита Майрън.

— Опитахме се — каза Ема. — Но той винаги отклоняваше темата.

— Франческа му помагаше — каза Мики.

— Как по-точно?

— Някак го закриляше — каза Ема. — Което е напълно разбираемо, мисля.

— И всеки път, щом се опитвахме да повдигнем темата за случилото се…

— Или дори да споменем името на Рийс…

— Тя прекъсваше разговора и веднага започваше да плаче или да го прегръща — каза Мики. — Всъщност Патрик изглеждаше съвсем нормален, но сестра му беше малко особена.

— Не съм сигурна, че бих употребила думата „особена“ — каза Ема. — Брат й се прибира вкъщи след десет години. Мисля, че би било странно, ако Франческа не беше толкова развълнувана.

— Да, може би да — каза Мики. Но не го каза с особено голям ентусиазъм.

— Опитахме се да повдигнем отново темата за отвличането, когато тя излезе с Кларк.

— Момент — каза Майрън. — Кларк Болдуин? Братът на Рийс?

— Да.

— Бил е там?

— Дойде да вземе Франческа — каза Мики.

— И двамата учат в Колумбийския университет — каза Ема. — Дойде, за да я закара обратно към общежитията.

Майрън замълча.

— Това важно ли е? — попита Ема.

— Не знам — продължи да размишлява Майрън. — Странно е; нищо повече. Може би, не знам, мислите ли, че имат някаква романтична връзка?

Мики завъртя очи към тавана, както само един тийнейджър е способен да го направи.

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— Старите хора — каза Ема, като се обърна към Мики и поклати глава. — За тях да си гей е нещо, което се случва само по филмите.

— Кларк е гей?

— Да. А и какво значение би имало, ако имат връзка? Когато се е случило всичко онова, те не са ли били, не знам, десетгодишни?

Нещо човъркаше в мозъка на Майрън, но той все още не можеше да разбере точно какво. Той се върна към настоящия разговор.

— Значи, след като Франческа е излязла, вие сте опитали отново да повдигнете темата за отвличането?

— Да, но Патрик съвсем се умълча.

— Напълно се затвори.

— Малко след това си тръгнахме.

Майрън се облегна назад.

— Как ви звучеше?

— Звучеше?

— Намерихме го в Лондон — каза Майрън. — Нямаме представа колко време е прекарал там. Доловихте ли някаква особеност в акцента му?

— Това е добър въпрос — каза Ема. — Акцентът му като цяло беше американски, но…

Тя се обърна към Мики. Той кимна.

— Сякаш имаше и още нещо — каза Мики. — Не мога да определя точно какво. Не звучеше, като да е израснал наоколо. Но и не звучеше, като да е израснал в Англия.

Майрън обмисли всичко това, но нищо не му хрумна. После продължи:

— И какво правихте през цялото време?

— Ядохме пица — каза Ема.

— Гледахме филм — добави Мики.

— Играхме на видеоигри.

— Говорихме си.

— А, да, Патрик каза, че си имал приятелка — каза Ема. — Но живеела другаде.

— Приятелка? — каза Майрън.

— Да, но после веднага млъкна. Каза го, не знам, като хлапе, което иска да се изфука с нещо.

— Сещаш се — каза Мики. — Както когато някое момче се премести да живее в нов град и разказва как си има приятелка в Канада или някакво друго далечно място.

— Не ни разбирай погрешно — каза Ема. — Беше доста мил. Всички на неговата възраст говорят такива неща. Просто беше… не знам. Беше съвсем нормален.

Мики кимна.

— Благодаря ви. Бяхте много полезни.

— О, не сме свършили — каза Ема.

Майрън ги погледна.

— Сложих му хак на компютъра — каза Мики.

— В смисъл, че…

— В смисъл, че можем да видим всичко, което пише през клавиатурата си. Имейли, социални медии, без значение.

— Еха — каза Майрън. — Кой го наблюдава?

— Спун.

Спун беше другият близък приятел на Мики — ако все още се смяташе, че и с Ема бяха просто „приятели“ — и беше от онези хлапета, на които добронамерено казваха (нищо чудно все още да им казват така) — леко смотани зубъри. Освен това Спун беше и невероятно смел.

— Как е той?

Мики се усмихна.

— Отново може да ходи.

— И да тормози всички останали — каза Ема. — Както и да е, той ще ни каже, ако се появи нещо важно.

Майрън не беше сигурен какво точно трябва да каже. Не му харесваше, че са прекрачили точно тази морална граница, но не беше в настроение да им чете лекции на тема лично пространство, а и най-важното, също така не искаше да пропусне евентуалната възможност да открие истината. Но границата си беше тънка. Патрик може и да не е Патрик. Патрик може би разполага с разковничето, което ще им помогне да открият другото изчезнало момче. От друга страна, беше ли оправдано да се шпионира един тийнейджър? Изобщо беше ли законно?

Майрън смяташе, че във всеки човек, който знае какво точно трябва да направи в подобна ситуация и може да прецени, без да му мигне окото, дали е редно да се шпионира, или не, има нещо донякъде съмнително.

Животът не е толкова черно-бял.

— Има още нещо — каза Ема.

— Какво?

Ема нервно погледна Мики.

— Какво? — отново каза Майрън.

Мики направи знак на Ема да продължи. Ема въздъхна и бръкна в дамската си чанта. Извади прозрачно найлоново пликче — от онези, които ти дават на летището, за да сложиш в тях тоалетните си принадлежности.

— Ето.

Ема подаде пликчето на Майрън. Той го вдигна във въздуха и го разгледа. В него имаше четка за зъби и няколко дълги косъма. Той отпусна ръка и след малко каза:

— Това да не са…?

Ема кимна.

— Взех четката за зъби от банята на Патрик — каза тя. — После се промъкнах през коридора и взех няколко косъма от четката за коса на Франческа.

Майрън запази мълчание. Просто стоеше и гледаше втренчено съдържанието на пликчето.

Мики се изправи. Ема също.

— Решихме, че може би ще искаш да им направиш ДНК тест или нещо такова — каза Мики.