Дом

Глава 5

— „Хампстед Хийт“ — каза Уин, когато Майрън се върна в колата. — Знаменито.

— В какъв смисъл?

— Кийтс се е разхождал по тези алеи. Кингсли Еймис, Джон Констабъл, Алфред Тенисън, Иън Флеминг — всички те са живели наоколо. Но паркът не е най-прочут с това.

— Ами?

— Спомняш ли си, като арестуваха Джордж Майкъл заради секс в обществена тоалетна?

— Разбира се. Тук ли е било?

— „Хампстед Хийт“, точно така. Винаги си е било местенце за гей свалки, но доколкото ми е известно, там почти няма проституция. Основната цел все пак е да се кашираш.

— Да се кашираш?

— Господи, колко си наивен. Да се кашираш. Анонимен секс между мъже в храстите, в някоя обществена тоалетна, такива работи. Почти никога няма размяна на пари. И все пак младоците в бизнеса може да се пробват да се котират наоколо, евентуално да си намерят някой богат чичко или да си изградят клиентела. Бих те посъветвал, като влезеш в парка, да свиеш наляво към обществените тоалетни. После да продължиш по алеята надолу, покрай езерцата. Изглежда, там се намира въпросното място.

— Доста си осведомен по въпроса.

— Осведомен съм по всички въпроси.

Това беше вярно.

— Също така използвам и една новост, наречена Гугъл.

Уин вдигна своя смартфон.

— Трябва да го пробваш някой път. Тези ще ти трябват ли?

Уин подаде на Майрън снимките от компютърните симулации за външния вид на Патрик и Рийс. Също така описа с изумителни подробности как е изглеждал вчерашният Патрик и с какво е бил облечен.

Майрън огледа лицата им.

— На каква възраст биха били Патрик и Рийс сега?

— И двамата — на по шестнайсет години. Случайно — или пък не — това е възрастта, след която се разрешава секс по взаимно съгласие във Великобритания.

Майрън направи снимки на снимките и ги върна на Уин. Протегна ръка да отвори вратата и се спря.

— Нещо ни убягва, Уин.

— Вероятно.

— И ти ли го усещаш?

— И аз.

— Дали е капан?

— Възможно е — каза Уин и отново събра върховете на пръстите си. — Но единственият начин да разберем, е като продължим по план.

Колата беше спряла на ъгъла на „Мъртън“ и „Милфийлд“.

— Готов ли си?

— Напред — каза Майрън и излезе от колата.

В „Хампстед Хийт“ беше тучно и зелено, и прекрасно. Майрън закрачи по уречената алея, но от Патрик и Рийс нямаше и следа. Имаше мъже, много мъже на възраст между осемнайсет (или по-малки, каза си той) и осемдесет години, предимно невзрачно облечени, но какво друго беше очаквал Майрън? Не забеляза наоколо да се случва нищо сексуално, но това беше така, предположи той, защото встрани от пътеката имаше обществена тоалетна и доста храсти.

След като повървя петнайсет минути, Майрън доближи телефона до ухото си.

— Нищо — каза той.

— Някой да те сваля?

— Не.

— Ох.

— Знам — каза Майрън. — Мислиш ли, че с тези панталони изглеждам дебел?

— А продължаваме да се шегуваме — каза Уин.

— Моля?

— Вярваме в безусловното равенство и се ядосваме, когато някой прояви каквито и да било предразсъдъци — каза Уин.

— А въпреки това продължаваме да се шегуваме — довърши вместо него Майрън.

— Точно.

Точно тогава Майрън забеляза нещо, което го накара да замълчи.

— Задръж за секунда — каза Майрън.

— Слушам те.

— Когато описа, ъъ, вчерашната случка, ти спомена за други двама, излезли да поработят на улицата.

— Съвсем вярно.

— Каза, че единият бил с обръсната глава и носел нашийник.

— Отново съвсем вярно.

Майрън отмести телефона така, че камерата да сочи към един младеж в кожени одежди, който стоеше до езерцето.

— Е?

— Той е — каза Уин.

Майрън пъхна телефона обратно в джоба си и прекоси алеята. Кожения беше пъхнал ръце толкова надълбоко в джобовете си, че изглеждаше, сякаш търси нещо, което страшно много го е ядосало. Раменете му бяха прегърбени. Имаше татуировка на врата — Майрън не можеше да види точно каква — и дърпаше от цигарата си така, сякаш искаше да я довърши наведнъж.

— Хей — каза Майрън.

Искаше да привлече вниманието му, но и внимаваше гласът му да не изплаши… момчето? Мъжа? Младежа? Хлапето?

Кожения се завъртя към Майрън, като даваше всичко от себе си да изглежда страховито. Зад пресилената напереност обикновено се крие определена боязън. Майрън я долови и при него. Обикновено се срещаше при хора, които първо са били пребивани твърде много пъти, откъдето идва въпросната боязън, а след това са разбрали по трудния начин, че ако се покажеш слаб, побоят ще е още по-ужасен, откъдето идва и пресилената напереност. Пораженията — които в неговия случай бяха тежки — сякаш се излъчваха на талази от това момче.

— Имаш ли огънче? — попита той.

Майрън щеше да отговори, че не пуши и не носи в себе си запалка, но може би този конкретен въпрос беше някакъв код, затова се приближи.

— Може ли да поговорим за секунда? — попита Майрън.

Погледът на Кожения се стрелна наоколо като птичка, която скача от клон на клон.

— Знам едно местенце.

Майрън не отговори. Замисли се за живота на момчето — за това как е започнал, по кой ли път е поел и кога ли нещата са се объркали. Дали е пропадал бавно — заради тормоз в детството му или нещо подобно? Дали момчето е избягало от къщи? Има ли си майка или баща? Дали са го били, или му е било скучно, или причината са наркотици? Дали е затъвал малко по малко, или е стигнал до дъното изведнъж — рязко, с писък, с един-единствен помитащ удар?

— Е? — каза хлапето.

Майрън огледа това хилаво хлапе с бледите му, тънки като вейки ръце и нос, разбиван не един или два пъти, с обиците по ушите, очната линия и този проклет нашийник, и се замисли за Патрик и Рийс — двете момчета, израснали в лоното на охолния живот и изтръгнати оттам без предупреждение.

Дали сега приличаха на това момче?

— Хайде — каза Майрън, като се опитваше да не звучи твърде печално, — готов съм.

— Върви след мен.

Кожения тръгна нагоре по хълма, към пътечката между двете езерца. Майрън не беше сигурен дали трябва да избърза и да върви рамо до рамо с момчето — предполагаше, че е някъде между осемнайсет и двайсетгодишен, така че можеше да го нарича така, — или да продължи да ходи зад него. Младежът вървеше стремглаво напред, затова Майрън реши да го следва зад гърба му.

Все още не му беше поискал пари. Това донякъде притесняваше Майрън, така че държеше всичко наоколо под око. Вървяха все така нагоре, към по-гъстите храсти. Наоколо вече имаше по-малко мъже. Майрън насочи вниманието си към Кожения. Когато минаха покрай някакъв мъж, обут с камуфлажни панталони, Майрън видя как двамата си кимнаха, почти незабележимо.

Опа.

Майрън искаше по някакъв начин да предупреди Уин.

— Кой е този? — попита Майрън.

— Ъ?

— Мъжа, на когото кимна току-що. Мъжът с камуфлажните панталони.

— Не знам за какво говориш — каза момчето.

После добави:

— Ти си американец.

— Да.

Хлапето сви покрай един храст. Вече не се виждаха отникъде. Майрън мерна на земята един използван презерватив.

— По какво си падаш? — попита хлапето.

— По разговорите.

— Моля?

Майрън беше едър мъж, почти два метра, бивш шампион от колежанското баскетболно първенство. Докато играеше, тежеше 97 килограма. Оттогава беше качил още пет. Застана така, че Кожения да не може да избяга. Майрън не знаеше дали би използвал сила, за да му попречи, но също така не искаше и да го улеснява.

— Бил си там вчера — каза Майрън.

— Ъ?

— По време на онази… случка. Видял си всичко.

— Ти какво… чакай малко, да не си ченге?

— Не.

— Тогава защо някакъв американец…?

Гласът му притихна и очите му се разшириха.

— Чакай, виж, нищо не знам.

Майрън се зачуди дали Уин е казал нещо и дали Кожения не е навързал нещата така: един американец убива трима души — а друг американец намира свидетеля.

— Случилото се не ме интересува — каза Майрън. — Търся момчето, което беше там. Което избяга.

Хлапето го изгледа недоверчиво.

— Виж, не искам да правя нищо лошо нито на теб, нито на някой друг.

Опита се да покаже на Кожения най-миловидното си изражение, но за разлика от проститутката от близкото минало, това хлапе сигурно не беше виждало такова. Хората в живота му или го тормозеха, или той използваше тях.

— Свали си панталоните — каза хлапето.

— Моля?

— Нали за това дойдохме?

— Не, чуй ме, ще ти дам пари. Ще ти дам много пари.

Това го накара да се замисли.

— За?

— Познаваш ли момчето, което избяга?

— И какво, ако го познавам?

— Ще ти дам петстотин лири, ако ме заведеш при него.

Погледът на момчето отново се стрелна наоколо.

— Петстотин?

— Да.

— Имаш толкова в себе си?

Опа. Но щом вече си започнал…

— Да, имам.

— Значи, сигурно имаш повече.

Сякаш по поръчка, двама мъже се показаха иззад храстите. Единият беше онзи с камуфлажните панталони, когото Майрън беше забелязал по-рано. Другият беше едър бияч, пристегнат в свръхтясна черна тениска, с чело на кроманьонец и ръце като свински джолани. Биячът дъвчеше тютюн подобно преживяща крава, вживял се напълно в образа си; даже тъкмо изпукваше кокалчетата на ръцете си.

— Сега ще ни дадеш всичките си пари — каза господин Камуфлажни Панталони, — или другарчето Декс ще те натупа едно хубаво.

Майрън погледна Декс.

— Ти наистина ли си пукаш кокалчетата?

— Я пак?

— В смисъл, разбирам те. Здравеняк си. Но да си пукаш кокалчетата? Малко е прекалено.

Това обърка Декс. Той се намръщи. Майрън познаваше този тип мъже. Биячи по баровете. Занимават се с по-слабите то тях. Никога не са се били с някой, който всъщност умее да го прави.

Декс застана пред лицето на Майрън.

— Да не си някакъв отракан тип?

— Колко типа има всъщност?

— Уха, уха, уха — каза Декс, като даже потърка ръце. — Колко яко ще бъде само.

— Не го убивай, Декс.

Декс се усмихна с малките си остри зъби — като морски хищник, който обикаля около някоя декоративна гупа. Нямаше причина да чака. Майрън събра пръстите си като копие, изви леко шепата си и с острото на пръстите порази Декс право в гърлото. Ударът попадна в целта като стрела.

Декс се хвана с две ръце за гърлото и тялото му остана напълно незащитено. Майрън не беше в настроение да му нанесе някаква сериозна телесна травма. Направи му бърза подсечка и го повали на земята. После насочи вниманието си към господин Камуфлажни Панталони, но той нямаше никакво намерение да участва. Може би защото видя как помитат бияча му. Може би защото знаеше какво е направил вчера Уин с изтупаните му по последна мода побратими. Той побягна.

Така направи и Кожения.

По дяволите.

Майрън беше бърз, но когато се обърна, почувства как старата травма пристяга коляното му. Може би заради всичкото това седене и в самолета, и в колата. Трябваше да се раздвижи по-добре, докато вървеше насам.

В същото време хлапето търчеше като заек. Майрън предположи, че често му се е налагало да бяга, но макар да му съчувстваше, нямаше никакво намерение да го остави да се изплъзне.

Не трябваше да позволява на хлапето да натрупа твърде много преднина.

Ако стигнеше твърде далеч — ако се озовеше сред хора и цивилизация, — Кожения щеше да се спаси от онова, което Майрън искаше, честно казано, да му причини. А можеше и да извика за помощ. Места като тези си имаха своите методи да се грижат за безопасността на обитателите си. От друга страна, дали един крадец, който тъкмо се е опитал да преджоби някого в парка, би искал да привлича внимание върху себе си?

Може би нямаше значение. Майрън вече също тичаше по пътеката, но хлапето беше натрупало значителна преднина, която продължаваше да се увеличава. Ако Майрън го изпуснеше, това щеше да бъде поредната пропусната възможност. Следата към онова, което беше видял Уин вчера — следата към Патрик и Рийс, — и без това беше едва доловима. Ако хлапето се измъкнеше, това можеше да сложи край на играта.

Кожения сви покрай една улична лампа и изчезна от поглед. По дяволите. Никакъв шанс, каза си Майрън. Никакъв шанс да го настигне.

И в този момент Кожения полетя. Краката му се озоваха високо във въздуха, а тялото му — водоравно над земята. Някой беше сторил най-простичкото нещо на света.

Някой беше протегнал крак и го беше спънал.

Уин.

Кожения лежеше проснат по корем. Майрън зави след него. Уин едва погледна към него, преди да потъне в сенките на парка. Майрън бързо изтича напред и възседна Кожения. После го завъртя по гръб. Кожения закри лицето си с ръце и зачака ударите.

Гласът му беше жален:

— Недей…

— Няма да те нараня — каза Майрън. — Само се успокой. Всичко ще бъде наред.

Хлапето се поколеба няколко секунди, преди да отмести ръце от лицето си. В очите му вече имаше сълзи.

— Обещавам — каза Майрън, — няма да те нараня. Окей?

Момчето кимна през сълзи, но беше ясно, че не вярва на нито една дума от казаното. Майрън пое риска да се отмести от него. Помогна му да се надигне от земята и да седне.

— Хайде да пробваме още веднъж — каза Майрън. — Познаваш ли момчето, което избяга вчера — онова, заради което се караха?

— Другият американец — каза хлапето. — Той приятел ли ти е?

— Има ли значение?

— Уби ги и тримата, сякаш беше излязъл да се поразходи. Наряза ги на парчета, без да му мигне окото.

Майрън пробва да тръгне в друга посока.

— Ти познаваше ли тези мъже?

— Много ясно. Терънс, Мат и Питър. Спукваха ме от бой, и тримата. Ако имах една лира в джоба си, искаха да им дам две.

Вдигна поглед към Майрън.

— Ако имаш нещо общо с това, ами… просто искам да те поздравя.

— Нямам — каза Майрън.

— Просто търсиш онова момче, което тормозеха?

— Да.

— Защо?

— Дълга история. В беда е.

Кожения се намръщи.

— Познаваш ли го — да или не?

— Е, да — каза хлапето. — Много ясно, че го познавам.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

В погледа на момчето се върна част от предишната му враждебна пресметливост.

— Още ли имаш онези петстотин лири?

— Да.

— Дай ми ги сега.

— Откъде да знам, че няма пак да тръгнеш да бягаш?

— Няма, понеже видях какво направи твоят приятел. Ако избягам, ще ме убиете.

Майрън искаше да му каже, че това не е вярно, но може би нямаше нищо лошо в това, да го държи леко уплашен. Кожения протегна ръка. Майрън му даде петстотинте лири. Хлапето ги натъпка в обувката си.

— Нали няма да казваш на никой, че си ми ги дал?

— Няма.

— Идвай, тогава. Ще те заведа при него.