Дом

Глава 11

Имаше малко разправии с охранителите, но нищо сериозно.

Майрън излезе от стаята и тръгна към изхода, с вдигнати ръце. Пазачите не знаеха какво точно да направят с нарушителя. Мъжът беше нахлул в празна стая. Беше ли това достатъчна причина да го задържат? Майрън им обясни, че, така или иначе, няма намерение да ходи никъде, и това като че ли им беше достатъчно.

Чик побесня, особено когато полицаите реагираха напълно спокойно на случилото се: не можели да задържат Патрик; той бил жертва, а не престъпник, и искал да се прибере вкъщи с родителите си.

— Попитахте ли го какво знае за сина ми? — закрещя Чик.

Разбира се, че го били попитали, отговориха му те с равен глас. Патрик и родителите му твърдели, че той няма никаква полезна информация и че е твърде травмиран, за да говори за случилото се.

Чик:

— И вие просто ги оставихте да се измъкнат?

Полицаите въздъхнаха учтиво и свиха рамене. Не ги били оставили да се измъкнат. Но в крайна сметка не можели да накарат един травмиран и ранен тийнейджър насила да говори с тях. Момчето явно искало да се върне в Съединените щати с родителите си. Лекарите се съгласили, че може би така би било най-добре. Нямало законова причина да го задържат против волята му.

Разговорът продължи в този дух, но без никакъв резултат.

И сега, два часа след като бяха разбрали, че семейство Мур се прибира в Съединените щати с частен самолет, Брук и Чик Болдуин свикаха пресконференцията в балната зала на „Гросвенър Хаус“ на „Парк Лейн“.

Майрън и Уин гледаха от дъното на залата.

— Не прилича на скърбяща майка, нали? — каза Уин.

Говореше за Брук.

— Това не означава, че не е.

— Не, но й казах да се разплаче за пред камерата.

Майрън кимна.

— Би било добре.

— Не съм сигурен, че ще може. Казах й, че хората имат нужда да видят болката. Ако ли не, ще решат, че в никакъв случай не страдаш.

— Помня, когато момчетата изчезнаха първия път — каза Майрън. — Всички онези коментари за „поведението“… — Майрън направи с ръце кавички във въздуха —…на братовчедка ти.

— Дори тогава тя не успя да изглежда достатъчно изтерзана за пред камерите — каза Уин.

— Така беше. И тогава някакъв журналист започна да развива теории в колонката си как самата тя е замесена. Как това била нейната къща, нейната бавачка — и на всичко отгоре, как почти не показвала, че изпитва тъга.

— Жалка история — каза Уин.

— Именно. Ако Брук беше хлипала през цялото време и се беше сринала психически, светът щеше да хлипа заедно с нея. Вместо това я използваха.

— Помня. Оттам започна и целият дебат на тема „Майки домакини“. Брук пренебрегвала семейството си. Била разглезена — просто поредната богаташка, която наела бавачка, защото не искала да се грижи за собствените си деца.

— Никой не обича да мисли, че може да се случи на него самия — каза Майрън.

— И затова си търсят виновник — каза Уин. — Човешко е.

Горе на подиума говореха предимно полицаите. Брук стоеше неподвижно, загледана сякаш в нищото. Въпреки инструкциите на Уин не се разплака. Чик, в своя спретнат костюм, също не изглеждаше достоен за съжаление, но човек поне можеше да прочете покрусата на лицето му.

Майрън се наведе към своя приятел.

— Хубаво е, че отново си тук, Уин.

— Да — каза Уин. — Така е.

От полицията разказаха за случилото се с възможно най-малко подробности. Едно от изчезналите преди десет години американски момчета, Патрик Мур, е било спасено в Лондон. Без обяснения как. Заслугата не била на полицията. И не казаха, че заслугата е на Майрън.

Който нямаше нищо против.

Полицията вярвала, че другият изчезнал тийнейджър, Рийс Болдуин, синът на тези така изтерзани родители, може би е наблизо. Един репортер се провикна от мястото си:

— Откъде знаете това?

Полицаите не му отговориха. Когато показаха една стара снимка на Рийс, като шестгодишен, заедно с няколко компютърно генерирани актуални снимки, Майрън за пръв път видя фасадата на Брук да се пропуква.

Но тя не заплака.

— Когато това приключи, си заминават обратно вкъщи — каза Уин.

— Няма да останат?

Уин поклати глава.

— Искат да се приберат у дома си. Знаят, че в Лондон няма какво да направят. Ти трябва да отидеш с тях. Трябва да намериш начин да разговаряш с Патрик. Трябва да се върнеш отначало и да тръгнеш към мен.

— Имаш предвид първоначалното местопрестъпление?

— Да.

— Мислиш, че трябва да се върнем толкова назад?

— Историята може и да приключва тук — но е започнала в онази къща.

— Какво мислиш за това, как семейство Мур тихомълком заведоха Патрик обратно вкъщи?

— Нищо хубаво — каза Уин.

— Може би просто е твърде травмиран, за да говори.

— Може би.

— Каква друга би могла да бъде причината?

— Онова, което каза по-рано — отговори Уин.

— Кое точно?

— Че нещо ни убягва.

Полицаите показаха снимка на Дебелия Ганди, обявиха, че името му е Крис Алън Уикс, и уточниха, че не е заподозрян, а лице, представляващо интерес за разследването. Мъжът на снимката беше с коса и изглеждаш с поне двайсет килограма по-слаб от мъжа, с когото Майрън се беше срещнал.

— Полицията ли предпочитаме да го открие — попита Уин, — или аз?

— Има ли значение?

Уин го погледна.

— Какво ще се случи, ако го открие полицията?

— Ако Рийс е с него, значи сме готови. Случаят е приключен.

— Не е много вероятно това да се случи — каза Уин. — Той е предпазлив. Или ще убие Рийс — което няма смисъл да обсъждаме, защото няма да ни доведе доникъде, — или закръгленият ти приятел ще го скрие на някое сигурно място. Някъде, където никой няма да се усъмни в него.

— Така е.

— Затова те питам отново: какво ще се случи, ако го открие полицията?

— Първо ще го приберат за разпит.

— Така.

Майрън видя накъде биеше Уин.

— Ще си намери адвокат. Няма да имат никакви улики срещу него. Цялата си информация пазеше на сигурно място в някакъв заключен облак. Хлапетата няма да свидетелстват срещу него. Бил е внимателен. Ще разполагат с моите показания относно намушкването, но другите ще кажат, че е било тъмно и че е невъзможно да твърдя със сигурност, че съм видял точно него, което е напълно вярно.

Уин кимна.

— Мислиш ли, че ще признае нещо?

— Ако мога да те цитирам: „Не е много вероятно това да се случи“.

— Но ако го открия аз… — каза Уин.

Майрън насочи вниманието си обратно към пресконференцията.

— Май не одобряваш — каза Уин.

— Знаеш, че е така.

— При все че познаваш и мен, и методите ми.

— И това може и да е било, не знам, приемливо — преди, в миналото. При някои конкретни обстоятелства.

— Но не и в този красив нов свят, в който живеем сега?

— Наистина ли одобряваш правителството да изтезава хора, за да изкопчи информация?

— Не, за бога — каза Уин.

— Само ако ти го правиш?

— Да, точно така. Доверявам се на преценката и мотивите си. Не се доверявам на правителството.

— За теб правилата са различни?

— Да, разбира се.

Уин наклони глава.

— Това обърква ли те?

Майрън поклати глава.

— Само още нещо.

— Какво е то?

— Нямаше те доста дълго време.

Уин не отговори.

— Ако замина — каза Майрън, — не искам отново да те загубя.

— Чу какво каза Брук.

— Чух.

— Оплесках нещата. Трябва да открия сина й, каквото и да ми струва това.

Час по-късно, точно докато се качваха на борда на самолета на Уин, Брук получи съобщение. Тя го прочете и спря. Майрън и Чик спряха зад нея.

— Какво има? — каза Чик.

— От Нанси е.

Тя подаде на Чик телефона. Той зачете на глас: „Правя най-доброто за моя син. За твоя също. Довери ми се. Скоро ще се свържа с теб“.

Чик беше все така намръщен, когато попита:

— Какво, по дяволите, означава това?

Брук си взе обратно телефона. Отново се опита да се обади на Нанси, но тя не отговори. Изпрати й съобщение с молба за някакво обяснение или подробности. Отново не последва отговор.

— Никога не ни е харесвала — каза Чик. — Обвиняваше ни за случилото се, въпреки че нашето дете също изчезна.

Той приведе глава и влезе в самолета. Вътре стоеше Мии, облечена в своята прилепнала униформа на стюардеса. Усмихна им се леко, както подобаваше на ситуацията, и взе връхните им дрехи.

— Държи се така, сякаш ние сме виновни — Чик каза на съпругата си. — Знаеш, казвал съм ти го и преди.

— Да, знам, Чик. Много пъти.

— Дори преди да се случи всичко това. Да, знам, че Хънтър се пропи впоследствие, но той винаги си е бил непрокопсаник. Винаги всичко му се е предлагало на поднос. Адски скучен тип. Все едно говориш със стената. Не разбирам обаче какво точно цели Нанси в момента?

И двамата не му отговориха.

Чик се обърна към Мии:

— Някой използва ли спалнята в момента?

— На ваше разположение е, сър.

— Чудесно. Ще ми донесеш ли малко вода?

— Незабавно, сър.

Чик извади от джоба си шишенце с хапчета. Изтръска две хапчета от него и после, като се замисли, изтръска още едно. Мии му подаде чашата с вода. Той глътна и трите и направи знак с ръка към стаята в дъното на самолета.

— Имате ли нещо против да…?

— Действай — каза Брук.

Три минути по-късно вече чуваха хъркането му. Мии затвори вратата на спалнята и шумът изчезна. Самолетът се втурна по пистата и се издигна във въздуха. Майрън и Брук седнаха един до друг.

— И какъв е планът на Уин? — попита тя.

— Иска да хване Дебелия Ганди, преди полицията да го направи.

Брук кимна.

— Това би било добре. Мислиш ли, че има шанс да успее?

— Ако Уин беше тук, според мен щеше да каже: „Ще се престоря, че не си попитала това“.

Това я накара да се усмихне.

— Той ни обича.

— Знам.

— Не са много онези, които обича — каза тя. — Но ако те обича, любовта му е едновременно свирепа и покровителствена.

— Спасявал е живота ми повече пъти, отколкото мога да преброя.

— И ти — неговия — каза тя. — Казвал ми е. Запознали сте се в „Дюк“, нали?

— Да.

— Кога?

— В първи курс.

— Разкажи ми какво беше първото ти впечатление за него?

Майрън отмести поглед и се опита да не се усмихне.

— Баща ми ме закара до „Дюк“. Бях нервен, точно като първокурсник. Той се опитваше да ме разведри, да ме разсее. Помня как ми помогна да се нанеса в общежитието. Влачихме всичкия ми багаж цели четири етажа нагоре. През цялото време настоявах, че мога и сам. Тревожех се, защото баща ми никак не беше във форма…

Майрън поклати глава и продължи:

— Както и да е, в общежитието имаше едно от онези табла със снимки на всички първокурсници. Помниш ли ги?

— О, да — каза Брук и устните й се извиха в тъжна усмивка. — Ние ги разглеждахме и слагахме оценки на момчетата от едно до десет.

— Господи, Брук, колко си повърхностна.

— Такава съм си.

— И както и да е, баща ми и аз решихме да си починем и се хванахме да го разглеждаме. Няма да забравя как видях снимката на Уин — с русата му коса и тези сини очи, изглеждаше сякаш позира за корицата на списание „Надут Префърцунен Задник“. С онова високомерно изражение на лицето. Знаеш за кое говоря.

Брук го изимитира безпогрешно.

— Да, точно.

— Сякаш е най-висшето Божие творение.

— Именно. Пишеше и името на снобарското частно училище, което е посещавал, както и пълното му име. Та прочитам аз — Уиндзор Хорн Локуд III — и започвам да се смея, показвам го на баща ми и той също започва да се смее. И аз си казах: „Този не само че никога няма да ми бъде приятел, а няма дори да го срещна през следващите четири години“.

Брук се усмихна.

— О, да, представям си.

— Запознахме се още на същата вечер. Оттогава е най-добрият ми приятел.

— Значи, разбираш какво имам предвид.

— Разбира се. Хората го виждат и веднага започват да го мразят. Виждат го и си казват, че е самонадеян префърцунен богаташки лигльо, който не може да удари и муха.

— Лесна плячка — каза Брук.

— Да. А и първоначално Уин успя донякъде да се прикрие. Но да, веднага долових, че в него има нещо мрачно. Още на първата опознавателна среща с останалите първокурсници.

— Може би точно това те е привлякло у него.

— Кое, мрака?

— Да. Ти си ян, той е твоят ин.

— Може би — съгласи се Майрън.

— А кога разбра всичко? — попита тя. — За неговите, как да кажа, таланти? Спомняш ли си?

Спомняше си. Твърде ясно.

— Първи курс, някъде около месец след началото на учебната година, няколко играчи от отбора по американски футбол бяха решили да обръснат главата на Уин. Знаеш как е. Бяха решили, че косата му изглежда твърде перфектно, с този равен път, толкова ярко руса, сещаш се.

— Да.

— И една вечер тези яки футболисти нахълтват в стаята, докато Уин спи. Петима, мисля. Четирима да го държат за ръцете и краката и един, за да му обръсне главата до кожа.

— Олеле — каза Брук.

— Да.

— И как им се отрази случката?

— Нека кажем само — отговори Майрън, — че отборът по американски футбол се представи ужасно през целия сезон. Имаше твърде много контузени играчи.

Брук поклати глава.

— Хубаво е, че е на наша страна — каза тя.

— Да, така е.

— А какъв е твоят план, Майрън?

— Онова, което каза Уин. Каквото и ужасно нещо да се е случило на двете момчета, то ги е довело в Лондон, но е започнало в дома ти. Той е в единия край на случилото се. Ние ще се заемем с другия. Ще се върнем в началото. Ще разберем какво точно се е случило.

Брук помисли над думите му.

— Не съм сигурна, че виждам някакъв смисъл в това. Връщали сме се към местопрестъплението един милион пъти.

— Да, но сега ще го погледнем с нови очи. Ще можем да погледнем малко по-напред. Като пътуване с кола, без да знаеш накъде отиваш. Миналата седмица знаехме само началната точка. Сега знаем къде е била колата преди три дни. Затова можем да опитаме отново.

— Нека пробваме, няма да навреди — съгласи се Брук.

— Нещо повече, ще трябва да накараме Патрик да говори с нас.

— Да.

— Съобщението от Нанси, преди да се качим на самолета — какво мислиш за това?

— Не съм сигурна.

— Сякаш Чик й няма доверие. Ами ти?

Брук се замисли.

— Тя е майка.

— В смисъл?

— В смисъл, че в крайна сметка тя ще направи най-доброто за своето дете. Не за моето.

Мии поднесе чаши с вода и затоплени ядки. Сложи ги пред тях и се отдалечи.

— Не мислиш, че иска да помогне? — попита Майрън.

— Не, Нанси знае колко силна е болката. Вероятно го знае по-добре от всеки друг. Но личният интерес е мощен стимул. Както и грижата на една майка за своето дете. Тя сама го каза в съобщението си: „Правя най-доброто за моя син. За твоя също“. Не написа: „Правя най-доброто за синовете ни“. Разбираш ли?

— Да.

— Тогава какво ще направим ние?

— Ще направим най-доброто за твоя син — каза Майрън. — И за нейния.