Дом

Глава 4

Когато колата мина покрай гарата, Майрън прочете табелата и каза:

— „Кингс Крос“. Това не е ли от „Хари Потър“?

— Е.

Майрън отново погледна навън.

— По-чисто е, отколкото си го представях.

— Защото все по-заможни хора идват да живеят в района — каза Уин. — Но никога не можеш да се отървеш напълно от мръсотията. Можеш единствено да я заметеш в тъмните ъгълчета.

— И ти знаеш къде са тези тъмни ъгълчета, нали?

— Казаха ми в имейла.

Автомобилът спря.

— Не можем да се приближим повече, без да рискуваме да ни забележат. Вземи това.

Уин му подаде един смартфон.

— Имам си телефон — каза Майрън.

— Такъв нямаш. Снабден е с пълна система за проследяване. Мога да проследя местоположението ти посредством сателитна навигационна система. Мога да подслушвам разговорите ти посредством микрофони. Мога да виждам всичко, което и ти, посредством камерата на телефона.

— Ключовата дума — каза Майрън — е „посредством“.

— Много смешно. Като говорим за ключова дума, ще ни трябва някакъв сигнал, ако изпаднеш в беда.

— Какво ще кажеш за „помощ“?

Уин го изгледа безизразно.

— Твоят. Хумор. Ми. Липсваше.

— Помниш ли още като започвахме?

Майрън не се сдържа и се усмихна.

— Звънях ти по един от онези стари мобилни телефони и ти подслушваше.

— Помня.

— Мислехме си, че сме много напред с технологиите.

— Бяхме — каза Уин.

— Съобщете — каза Майрън.

— Моля?

— Ако изпадна в беда, ще кажа „съобщете“.

Майрън слезе от колата и тръгна покрай гарата. Осъзна, че докато върви, си подсвирква мелодийката от мюзикъла „Погребален дом“. Някои биха счели това за странно. Ситуацията беше преди всичко ужасна и сериозна, и смъртоносно опасна, но той просто би залъгвал себе си, ако не си признаеше, че възможността отново да работи редом до Уин не го изпълваше с възторг. През повечето време Майрън беше онзи, който даваше начало на налудничавите им спасителни операции. Всъщност като се замисли, винаги беше Майрън. Уин беше играл ролята на предпазливия, на помощника, който просто му прави компания, който участва предимно заради забавлението, а не за да бъде в услуга на справедливостта.

Поне така твърдеше Уин.

— Ти — казваше му Уин — имаш комплекс да се изявяваш като герой. Мислиш си, че можеш да направиш света едно по-добро място. Ти си Дон Кихот, който се сражава с вятърни мелници.

— Ами ти?

— Аз крася сцената за пред дамите.

Уин.

Все още беше светло, но само наивниците вярват, че подобни сделки се случват само под прикритието на нощта. Въпреки това, когато Майрън пристигна на мястото, откъдето Уин беше огледал ситуацията предния ден, и погледна надолу, осъзна, че няма да бъде лесно.

Полицията беше пристигнала.

Там, където Уин вероятно беше видял Патрик, имаше двама униформени полицаи и двама, които приличаха на съдебни следователи. Разплисканата кръв, дори отвисоко, все още изглеждаше мокра върху асфалта. Беше много. Изглеждаше, сякаш някой е пуснал от много високо няколко кутии боя.

Труповете ги нямаше. Нямаше, съвсем естествено, и никакви жрици на любовта — бяха наясно, че е по-добре да избягват подобни сцени. Задънена улица, каза си Майрън. Време беше за нов план.

Той се обърна, за да се върне към мястото, където беше слязъл от автомобила, но нещо привлече погледа му. Майрън спря. Там, в „тъмното ъгълче“, както се беше изразил Уин, в края на улица „Рейлуей“, той забеляза една жена, която видимо очакваше клиенти.

Беше облечена в стил „американска проститутка от седемдесетте“ — мрежести чорапи до бедрата, високи ботуши (двете сякаш си противоречаха), пола, която спокойно би могла да бъде наречена колан, и лилав потник, впит като обвивката на някоя наденица.

Майрън тръгна към нея. Когато наближи, жената се обърна и го погледна. Майрън й помаха.

— Компания ли си търсиш? — попита го тя.

— Ъъ, не. Не точно.

— Май не ти е съвсем ясно как се правят тези неща, а?

— Явно не, съжалявам.

— Дай пак да пробваме: Компания ли си търсиш?

— И още как.

Жената се усмихна. Майрън се беше подготвил за някакъв зъболекарски кошмар, но устата й беше пълна с красиво подредени бели зъби. Предположи, че трябва да е на около петдесет, но може би все още беше на четиридесет, просто животът й е бил суров. Беше едра и пищна, и напращяла, и плътта й се разливаше отвсякъде, а усмивката й придаваше на всичко това един доста чаровен вид.

— Ти си американец — каза тя.

— Да.

— Много от клиентите ми са американци.

— Май нямаш много голяма конкуренция.

— Не, напоследък нямам. Знаеш ли, в днешно време момичетата гледат много-много да не излизат на улицата. Правят всичко през компютър или някое мобилно приложение.

— Но не и ти.

— Нее, не е за мен това, нали се сещаш? Толкова е безлично, този „Тиндър“ и разните му там подобни. Много жалко. Къде отиде човешкият контакт? Какво стана с личното отношение?

— Аха — каза Майрън, защото не знаеше какво друго да каже.

— Аз обичам улицата. Затова и моят бизнес модел трябва да допринася с нещо автентично. Аз давам на хората — как му викаха?

Тя се замисли и след секунда щракна с пръсти.

— Носталгия! Нали? В смисъл, човек излиза в отпуск. И отива на „Кингс Крос“ да си намери някоя проститутка, а не се хваща да си човърка в телефона. Сещаш ли се?

— Аха.

— Хората искат цялостно преживяване. Тази улица, тези дрехи, как се държа, как говоря — разбираш ли, аз предлагам онова, на което му казват нишов пазар.

— Хубаво е да можеш да удовлетвориш търсенето.

— Едно време бях в порното.

Тя зачака.

— О, може би не ме разпозна. Снимала съм се само в три филма, още отдавна — е, момичетата все пак имат нужда и от малко потайност. Най-известната ми роля беше на слугинчето в една сцена с още две момичета и онзи, известния италианец, Роки или Роко някой си. Но дълги години бях страшна загрявка. Нали знаеш какво е това? Загрявка?

— Май се сещам.

— Повечето мъже, да си кажем правичката, покрай всички тези камери, светлини и хора, които ги зяпат, ами, не им е особено лесно да се поддържат, нали се сещаш, надървени. О, каква сладка работа. С години се занимавах с това, владеех всички номерца, всичко мога да ти разкажа.

— Не се съмнявам в това.

— Но после се появи онази виагра, а при всички положения едно хапче излиза много по-евтино от едно момиче. Много жалко. Изчезнаха вече загревките. Като динозаврите и видеокасетите. И затова съм тук, обратно на улицата. Не че се оплаквам, нали не ти изглеждам така?

— Изглеждаш прекрасно.

— Като стана дума, времето ти тече.

— Няма проблем.

— Някои момичета продават телата си. Не и аз. Аз продавам времето си. Като консултант или юрист. Какво ще правиш с времето си — а както вече казах, то си тече — зависи от теб. И така, за какво си дошъл, красавецо?

— Ами, за едно младо момче.

Това накара усмивката й да се изпари.

— Слушам те.

— Момчето е тийнейджър.

— А, не — тя махна яростно с ръка. — Да не си някой харибо?

— Да не съм какво?

— Харибо. Педофил. Само не ми казвай, че си някой педофил.

— О, не. Не съм. Просто го издирвам. Нищо лошо няма да му направя.

Тя сложи ръце на хълбоците си и впери поглед в него. След малко каза:

— Защо ли ти вярвам?

Майрън се насили да покаже най-очарователната си усмивка.

— Заради усмивката ми.

— Не е това, но все пак в лицето ти има нещо искрено. Усмивката ти е просто мазна.

— Трябваше да е очарователна.

— Не е.

— Просто се опитвам да му помогна — каза Майрън. — Намира се в сериозна опасност.

— Защо си мислиш, че аз мога да ти помогна?

— Вчера е бил тук. Да работи.

— Аха.

— Какво?

— Вчера.

— Да.

— Значи ти си онзи, който закла ония гъзове?

— Не.

— Жалко — каза тя. — Бих ти пуснала безплатно, ако беше ти.

— Това момче. Наистина е в опасност.

— Вече спомена.

Тя се поколеба. Майрън извади портфейла си. Тя му махна с ръка да си го прибере.

— Не искам парите ти. В смисъл, искам ги. Но не за това.

Тя сякаш се колебаеше какво да направи.

Майрън посочи с пръст към себе си.

— Нещо искрено в лицето ми, нали така?

— Скоро няма да се върне никое от момчетата. Не и с всичките тези ченгета наоколо. Ще отидат на другото си място.

— И къде е то?

— Парка „Хампстед Хийт“. Обикновено се събират в западния край на пресечката „Мъртън“.