Дом

Глава 35

Според приложението в телефона на Майрън пътуването с кола до езерото Чармейн, като се вземе предвид движението в момента, щеше да отнеме повече от деветдесет минути. Майрън първо се обади в шерифския участък на окръг Пайк, за да ги информира за ситуацията. Свързаха го директно с шериф Даниъл Яникос.

— Намирам се в патрулната кола — каза шерифът. — Къде е момчето?

— Изкачете се до края на пътя „Олд Оук“ край езерото Чармейн — каза Майрън. — Ако вървите четиристотин метра на юг, ще стигнете до една пропаст.

— Знам я — каза шериф Яникос.

— Името му е Патрик. В момента е там.

— Готви се да скочи? Няма да е първият.

— Не знам. Но е заплашил, че ще се самоубие.

— Добре. На осем минути съм от мястото. На колко години е Патрик?

— Шестнайсет.

Нанси се беше опитвала да се свърже с него още откакто бяха тръгнали. Отговор нямаше.

— Как са двете му имена? — попита Яникос.

— Патрик Мур.

— Защо ми звучи познато?

— Даваха го по новините.

— Спасеното хлапе?

— Преживява изключително силен стрес — каза Майрън.

— Добре, ще бъда внимателен.

— Кажете му, че майка му пътува натам.

Майрън приключи разговора и се обади на стария си приятел Джейк Кордър, друг шериф, този път от окръг Бъргън, Ню Джързи. Обясни му ситуацията и помоли за полицейски ескорт.

— Идваме — каза Джейк. — Ще те пресрещнем на Шосе 80. Просто продължавай да караш.

Двайсет минути по-късно когато шериф Яникос най-сетне се обади, Нанси Мур стисна толкова силно ръката на Майрън, че сигурно щяха да му останат синини.

— Ало?

— Патрик е жив — каза шерифът, — засега.

Майрън успя да си поеме дъх.

— Но е застанал на ръба на пропастта и е насочил пистолет към главата си.

Нанси едва не припадна.

— Господи.

— В момента е спокойно. Настоява да не го доближаваме. Така и правим.

— Казал ли е, че иска нещо?

— Просто искаше да го уверим, че майка му пътува насам. Казахме му, че пътува. Попитахме го дали иска да говори с нея. Той каза не, че просто иска да я види. Каза ни да не се приближаваме, иначе ще се застреля, което и правим. Колко сте далече?

Както бяха обещали, полицейските коли от окръг Бъргън ги настигнаха на Шосе 80, докато караха запад. Майрън настъпи газта. Полицаите му помагаха да си пробива път през натовареното движение.

— На половин час, може би четиридесет минути.

— Добре — каза шериф Яникос. — Ще се обадя, ако има някаква промяна.

Майрън приключи разговора, обади се набързо на Уин и после попита Нанси:

— Защо се върна Вада?

— Ти как мислиш?

— Видяла е по новините — каза Майрън, — че Патрик се е завърнал.

— Да.

— Искала е да си признае всичко.

— Така твърди тя. Устроихме й, ами, засада. Напълно безобидно. Просто я убедихме да дойде с нас на езерото и да го обсъдим. После й взехме ключовете от колата и я помолихме да ни даде няколко дни. За да я разубедим.

— И ако не се беше съгласила?

Нанси сви рамене.

— Иска ми се да вярвам, че щяхме да намерим начин.

— Хънтър я е чакал. Когато е пристигнала на езерото.

— Да. Отишла е половин час, след като сте си тръгнали.

— Хънтър няма да спре Уин.

— Не, не мисля, че ще го направи — каза Нанси. — Моля те, можеш ли да караш по-бързо?

— А Тамрин Роджърс?

— Гаджето на Патрик от гимназията. Мислех си, че щом се прибере вкъщи, ще се раздели с нея. Но знаеш как е с тийнейджърите. Племенникът ти се е оказал прав, нали? Децата на тази възраст са самотни. Свързал се е с нея. И да, измъкнал се е незабелязано от къщи. Нямаше да е кой знае какво, ако, разбира се, ти не го беше проследил.

Те прекосиха моста „Дингмънс“. Приложението каза, че ще пристигнат след осем минути.

— Вече всичко свърши — каза Майрън.

— Сякаш да. Но аз трябва да спася сина си. Всичко това е заради него. После… ами, после всички ще продължим с живота си, нали? Полицаите ще могат да извадят тялото на Рийс от пропастта. Ще могат да го погребат наистина. Преди да поема на това приключение, се консултирах с адвокат. Познай каква е давността на престъпление като укриване на труп?

Майрън стисна волана още по-силно.

— Десет години. Замисли се. В крайна сметка укрих един труп и потулих малко веществени доказателства. Излъгах полицията за някои неща. Хънтър се измъчва от вина. Той ще се предаде, но ще пледираме, че е невинен и ще лежи много малко време, ако изобщо се стигне до там. Така че, да, Майрън, ако успеем да спасим сина ми, всичко ще свърши.

— Доста безсърдечно — каза Майрън.

— Наложително е.

— Нищо от това не беше наложително.

— Рийс беше мъртъв. Не можех да го спася.

— И си мислиш, че си спасила Патрик? Имаш ли представа как се е отразило всичко това на едно шестгодишно момче?

— Той беше едва на шест.

— И ти просто си потулила всичко. Съпругът ти се е пропил. Дъщеря ти е трябвало да се справи със загубата на брат си. Вада… дори не мога да си представя как ли се е объркал и нейният живот. Ами Брук и Чик, и Кларк? Осъзнаваш ли какво си причинила на всички тези хора?

— Няма нужда да се оправдавам пред теб. Една майка винаги ще защити детето си. Просто така стоят нещата. А момчето ми вече се върна. Ще му помогнем. Всичко ще бъде наред. Ще го заведа обратно вкъщи. Щом си е вкъщи, вече всичко ще бъде наред.

Майрън зави по пътя „Олд Оук“. В началото на алеята бяха спрели четири полицейски коли. Шериф Яникос се представи.

— Стояхме настрана. Иска да види майка си.

— Това съм аз — каза Нанси.

Тя се затича към дърветата. Майрън я последва.

— Не — каза му тя. — Стой настрана.

Тя навлезе в гората. Майрън се обърна към шериф Яникос.

— Сега не мога да ви обясня защо, но не бива да я оставяме сама. Трябва да тръгна след нея.

— И аз ще дойда — каза той.

Майрън кимна. Те забързаха след нея нагоре по хълма. В далечината изграчи птица. Продължаваха да вървят. Тичешком, Нанси погледна през рамо, но нито спря, нито им извика да не се приближават. Искаше да отиде при Патрик възможно най-бързо.

Една майка винаги ще защити детето си.

На върха на хълма Нанси рязко спря. Ръцете политнаха към лицето й, сякаш в шок. Майрън ускори крачка. Свърна вляво. Шериф Яникос го последва. Когато излязоха от горичката, видяха онова, което беше видяла и Нанси.

Патрик беше насочил пистолета към главата си. Не плачеше. Не беше в истерия.

Усмихваше се.

Нанси колебливо направи крачка към него.

— Патрик?

Гласът на Патрик се разнесе високо и ясно сред тишината на гората.

— Не се приближавай.

— Вече съм тук — каза Нанси. — Вече съм тук и ще те заведа у дома.

— Аз съм у дома — каза той.

— Не те разбирам.

— Наистина ли си мислиш, че останах в колата?

— Какво, миличък? Не знам за какво…

— Докарахте ме тук. Казахте ми да стоя в колата със затворени очи.

Патрик отново се усмихна, насочил пистолета право в слепоочието си.

— Наистина ли си мислиш, че ви послушах?

Видях всичко… бях там… те просто… просто захвърлиха тялото му в онази пропаст. Сякаш беше едно нищо. Сякаш Рийс беше едно нищо…

— Аз го убих — каза Патрик и в този момент една сълза се стече по бузата му. — А вие го изхвърлихте тук. Накарахте ме да живея с този спомен.

— Всичко е наред — каза Нанси с треперещ глас. — Всичко ще бъде наред…

— Виждам го всеки ден. Да не мислиш, че успях да го забравя? Да не мислиш, че успях да си простя? Или пък на теб?

— Патрик, моля те.

— Ти уби и мен, мамо. И мен изхвърли в пропастта. И сега двамата с теб трябва да си платим.

— Ще го направим, миличък. — Нанси се огледа отчаяно наоколо, в търсене на някакво спасение. — Виж, Патрик, полицията е тук. Те знаят всичко. Всичко ще бъде наред. Моля те, миличък, свали пистолета. Тук съм и ще те заведа у дома.

Патрик поклати глава. Гласът му, когато отново проговори, беше леденостуден.

— Не за това си тук, мамо.

Нанси падна на колене.

— Моля те, Патрик, просто свали пистолета. Нека си вървим у дома. Моля те.

— Господи — прошепна шериф Яникос, — ще го направи.

Майрън също мислеше така. Обмисли възможността да направи нещо, да се втурне към момчето, но нямаше как да стигне до него навреме.

— Тук съм си у дома — каза Патрик. — Тук трябва да бъда.

Той запъна ударника на пистолета.

Нанси изкрещя:

— Не!

— Не те повиках тук, за да ме спасиш — каза Патрик. Пръстът му се разтрепери, докато натискаше спусъка. — Повиках те тук, за да ме видиш как умира…

И тогава един друг глас — женски глас — извика:

— Спри!

За миг всичко замръзна. Майрън погледна наляво. Брук Болдуин стоеше от другата страна на горичката заедно с Уин.

Брук тръгна към момчето.

— Всичко свърши, Патрик.

Патрик все така държеше пистолета опрян в главата си.

— Госпожо Болдуин…

— Казах, че всичко свърши.

— Не се приближавайте — каза Патрик.

Брук поклати глава.

— Ти беше едва на шест години, Патрик. Беше малко момче. Беше нещастен случай. Не те виня. Чуваш ли ме, Патрик?

Тя направи още една крачка към него.

— Всичко свърши.

— Искам да умра — изплака той. — Искам да бъда с Рийс.

— Не — каза Брук. — Стига толкова смърт и разруха. Моля те, Патрик. Моля те, не увеличавай болката ми.

Тя протегна ръка.

— Погледни ме.

Патрик я погледна. Брук изчака, докато се увери, че той я гледа право в очите.

— Прощавам ти — каза тя. — Ти беше просто едно малко момче. Нямаш вина. Рийс, моят син, твоят приятел… той не би искал това, Патрик. Ако се беше случило обратното, ако Рийс беше застрелял теб, ти щеше ли да му простиш?

Пистолетът потрепери в ръката на Патрик.

— Щеше ли?

Патрик кимна.

— Моля те, Патрик. Дай ми пистолета.

Сякаш вятърът утихна. Никой не помръдваше. Никой не дишаше. Сякаш дори дърветата бяха затаили дъх. Брук бързо се приближи до него. Патрик се поколеба и за секунда Майрън си каза, че все пак ще дръпне спусъка.

Когато Брук протегна ръка и взе пистолета, Патрик се срина в ръцете й. Нададе гърлен вик и започна да ридае. Брук затвори очи и го прегърна.

— Толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам.

Брук погледна надолу към пропастта, към мястото, където синът й беше лежал през последните десет години. Тя прегърна момчето още по-силно и най-сетне Брук се пречупи и заплака заедно с него. Стояха там, двамата — майката на едно мъртво момче, прегърнала силно момчето, което го беше убило.

Нанси Мур внимателно се приближи. Брук я погледна през рамото на Патрик. Погледите им се срещнаха. Нанси каза безгласно: „Благодаря ти“, и Брук й кимна. Но не отпусна прегръдката си. Не отпусна прегръдката си, докато момчето не спря да плаче.