Дом

Глава 8

Седяха на задната седалка в лимузината „Бентли“. Уин беше сложил парите в една особено елегантна кожена мъжка чанта. Майрън прочете етикета.

— Чанта „Суейн Адини Бриг“ за размяна на пари за откуп?

— Нямах нищо по-евтино под ръка.

— Познаваш ли района на улица „Фулъм Палас“? — попита Майрън.

— Не особено добре.

— А къде ще ме оставиш, без да ме забележат?

— Зад хотел „Кларидж“.

— Близо ли е до въпросната банка?

— Не. На около двайсет-двайсет и пет минути с кола.

— Не разбирам.

— Снощи изключих телефона ти.

— Да, това го знам.

— Когато пълничкият ни приятел от залата с игри конфискува телефона ти за кратко, той сложи в него проследяващо устройство.

— Без майтап?

— Да.

— Значи е следил местоположението ми.

— Ами, не точно твоето, разбира се. Един от хората ми занесе телефона ти в хотел „Кларидж“. Регистрира се в хотела с псевдонима Майрън Болитар.

— Дубльорът ми в апартамент „Дейвис“ ли отседна?

— Не.

— Дубльорът ми е привикнал с лукса.

— Свърши ли?

— Почти. Значи Дебелия Ганди си мисли, че съм в хотел „Кларидж“?

— Да. Ще влезеш отстрани, през служебния вход. Моят човек ще ти върне телефона. Освен това ще ти сложи две подслушвателни устройства.

— Две?

— В зависимост от това къде ще отидеш, е възможно отново да те претърсят. Вероятно няма да открият и двете.

Майрън схвана. Когато Уин поставяше проследяващи устройства на колите, той винаги слагаше едно под бронята — където може да бъде открито лесно — и едно на някое по-трудно за намиране място.

— В случай на беда използвай същата дума — каза Уин.

— „Съобщете“.

— Да, браво, че си я запомнил.

Уин се обърна и погледна Майрън право в очите.

— Използвай я дори да си мислиш, че няма да ти помогне по никакъв начин.

— А?

— Цяла вечер наблюдавахме залата за игри — каза Уин. — Пухкавият ти приятел Дебелия Ганди не е напускал сградата. Никой, който отговаря на описанието на Патрик или Рийс, не е влизал вътре.

— Хипотези?

— Може би ги държи в залата за игри. Забелязахме признаци — Уин замълча и потупа устната си с пръст, — признаци на живот откъм подземието.

— Все едно там долу има човек.

— Все едно там долу има повече от един човек.

— Използвали сте термовизионен скенер?

— Да, но стените на подземието са твърде дебели. И въпреки това…

— Какво?

Вместо да отговори, Уин поклати глава. Колата спря.

— Моят човек се намира вътре, веднага вляво. Влез, вземи телефона, изчакай да ти сложи устройствата и си хвани едно такси до въпросния адрес на улица „Фулъм Палас“.

Майрън направи точно както Уин нареди. През ума му на няколко пъти се стрелнаха спомени от последния му престой в хотела, от смъртта и разрухата, и жестокостта, която се беше разразила там, но той не им обърна внимание. Майрън не разпозна мъжа, който му помогна. Мъжът вършеше работата си мълчаливо. Най-напред постави едно подслушвателно устройство на гърдите на Майрън.

— Ау, студено — каза Майрън.

Мълчание.

Мъжът постави второто устройство в обувката на Майрън. Майрън излезе през главния вход. Портиер в униформа и цилиндър на главата каза:

— Сър, мога ли да ви помогна?

Майрън стисна чантата малко по-здраво от необходимото и едва доловимо се огледа наоколо, за да види дали някой не го наблюдава по подозрителен начин. На улицата все още нямаше никого — нямаше човек, който се е облегнал на стената и се преструва, че чете вестник, нито някой беше спрял, за да си завърже връзката на обувката.

Единствената подробност, която може би си струваше да се отбележи, беше сива кола със затъмнени прозорци, спряла малко по-надолу, от лявата страна на улицата.

— Такси, моля.

Портиерът свирна с една свирка, въпреки че едно класическо лондонско такси беше спряло на една кола разстояние от мястото, на което беше застанал Майрън. После с театрално движение отвори вратата, за да се качи Майрън. Майрън порови в джобовете си за дребни пари, но не намери и с безпомощно изражение погледна портиера и сви рамене. Портиерът остана безразличен. Майрън се плъзна на задната седалка, настани се удобно и каза на шофьора адреса на улица „Фулъм Палас“.

След три пресечки Майрън вече беше сигурен, че колата го следи. Майрън знаеше, че заради подслушвателното устройство Уин можеше да чуе всичко в този момент. Но нямаше причина все още да се възползва от това. Майрън взе телефона и го доближи до ухото си.

— Там ли си?

— Тук съм.

— Следи ме някаква сива кола — каза Майрън.

— Марка?

— Нямам представа. Не съм добре с колите. Знаеш това.

— Описание, моля.

— Емблемата прилича на разярен лъв, изправен на задните си крака.

— Сив автомобил „Пежо“. Френско производство. Ти обичаш френските неща.

— Безспорно е така.

Въпреки че беше пет сутринта, по улица „Фулъм Палас“ имаше доста движение. Таксито остави Майрън пред банка „Нат Уест“. Той плати на шофьора и слезе от колата. Таксито потегли. Майрън застана пред входа на банката, стиснал чантата с пари. Банкнотите бяха „белязани“ — с други думи, Уин знаеше серийните им номера, — но Дебелия Ганди не беше поискал небелязани банкноти. А може би и това беше поредната заблуда от филмите? Кой би проверявал серийните номера на банкнотите, когато си купуваш нещо?

Майрън стоя глупаво пред вратата цяла една минута и чак тогава телефонът му звънна. Номерът беше скрит, но нямаше как да е друг, освен Дебелия Ганди. Майрън отговори, като се постара да звучи като иконома Албърт, с престорен английски акцент.

— Имението Уейн. Ще го повикам, сър.

— Шегичка с Батман — изкиска се Дебелия Ганди. — Кой ти е любимият? Крисчън Бейл, нали?

— Има само един Батман и името му е Адам Уест.

— Кой?

Днешната младеж.

— Виждаш ли сивата кола със затъмнените прозорци? — попита го Дебелия Ганди.

— Марка „Пежо“ — изфука се Майрън с новите си познания за автомобилите.

— Да. Качи се в нея.

— Какво стана с Денис Нъсбаум и банката?

Дебелия Ганди затвори.

Колата спря до него. Кльощавият чернокож от задната стаичка в залата за игри отвори задната врата и каза:

— Да тръгваме, приятелче.

Майрън погледна в колата. Един шофьор. Един кльощав тип.

— Къде са двете момчета?

— Ще те заведа при тях.

Кльощавия се плъзна навътре, за да направи място на Майрън. Майрън се поколеба, но се качи. Чернокожият тип до него имаше лаптоп в скута си.

— Дай си телефона — каза той.

— Не.

— Няма да ти свърши никаква работа.

Той се усмихна широко.

— Блокирал съм ти сигнала.

— Моля?

Той погледна към Майрън и му се усмихна.

— Виждаш ли ей тоя лаптоп? Използвам го, за да блокирам сигнала на телефона ти. Нали помниш как вчера ти и онзи, който подслушва в другия край на телефонната линия, си разменяхте някаква информация? Е, той вече не може да те чуе. А, да, ако случайно си сложил някакво подслушващо устройство по себе си? Същата работа.

— Само да проверя дали съм те разбрал правилно — каза Майрън, — значи, твоят лаптоп блокира всички сигнали?

Кльощавия се ухили още по-широко.

— Точно.

Майрън кимна. После отвори прозореца на колата, грабна лаптопа от ръцете на чернокожия тип и го метна през прозореца.

— Ей! Какво, по…?

Той погледна през задния прозорец и видя как лаптопът му лежи на земята, изкормен.

— Ти сериозно ли? Имаш ли идея колко струва?

— Един милиард лири?

— Не е смешно, приятелче.

— Сигурен съм, че не е. Така, стига игрички. Обади се на Дебелия Ганди.

Хлапакът изглеждаше така, сякаш всеки момент може да се разплаче.

— Ох, изобщо не се налагаше да го правиш — изписка жално той. — Просто правех каквото ми бяха казали.

— А сега прави каквото ти казвам аз. Обади се на Дебелия Ганди. Кажи му, че парите са в мен. Искам момчетата.

Хлапакът отпусна рамене.

— Знаеш ли колко дадох за този лаптоп?

— Не ми пука. Ако пак ме ядосаш, ще метна теб през прозореца. Сега му се обади.

— Няма нужда да се обаждам.

Той посочи към предното стъкло.

— Пристигнахме. Не можа ли просто малко да почакаш?

Майрън погледна навън през прозореца. Наближаваха към същата онази зала за игри.

Колата спря. Майрън слезе, без да си прави труда да се извинява. Двама мъже с камуфлажни панталони отвориха вратата. Последва го Кльощавия, като продължаваше да се жалва:

— Копелето хвърли проклетия ми лаптоп през прозореца!

Сякаш някой беше дръпнал шалтера на цялата игрална зала — и доколкото можеше да си представи Майрън, може би точно това се беше случило. Нямаше звуци, нямаше светлини, нямаше движение. Цялата зала, която само преди няколко часа беше бясно осветена във всевъзможни цветове, сега тънеше в различни нюанси на сивото. Сенчестите силуети на изключените машини изглеждаха странно, заплашително, гротескно. Цялото място изглеждаше почти постапокалиптично.

— Тръгвай — каза на Майрън Панталон Едно.

— Накъде?

— Към задната стаичка.

Това не се хареса на Майрън.

— В залата няма абсолютно никой. Може да направим размяната тук.

— Планът е друг — каза Панталон Две.

— Тогава мисля да си тръгвам.

— Тогава мисля — каза Панталон Едно, като скръсти ръце пред напомпаните си гърди, — ние двамата да те смачкаме от бой и пак да ти вземем парите.

Майрън стисна още по-здраво чантата. Можеше да се справи и с двамата, без проблем — даже вече репетираше наум първия си удар, — но после какво? За добро или зло, трябваше да участва. Затова тръгна по същия път, по който беше минал предния път, когато Кожения беше с него, и спря пред аварийния изход.

Над вратата отново имаше охранителна камера. Майрън погледна нагоре, усмихна се сияйно и ведро вдигна палци. Господин Увереност. Правило номер 14 в случай на предаване на откуп: Никога не позволявай на лошите да те видят разтревожен. Вратата се отвори. Мъжете с камуфлажните панталони изпразниха джобовете на Майрън. Детекторът за метал откри подслушвателното устройство на гърдите му.

Тъкмо започнаха да го свалят и Дебелия Ганди отвори вратата към задната стаичка, подаде си главата навън и каза:

— Някакво оръжие?

— Никакво.

— Добре, тогава; нека си носи другите неща.

Майрън не знаеше дали това е добре, или не.

Той влезе в същата онази стая с множеството компютри и плоски екрани. Кльощавият чернокож вече беше заел обичайното си място.

— Строши ми проклетия лаптоп! — извика той и посочи Майрън. — Просто го метна през прозореца, сякаш беше някакъв боклук.

Дебелия Ганди изглеждаше ослепително в своя жълт костюм с ретро кройка, с възшироки панталони.

— Парите в чантата ли са?

— Не са ми в гащите — каза Майрън.

Дебелия Ганди се нацупи, което беше напълно разбираемо.

— Някой подслушва в другия край на телефона ти — каза Дебелия Ганди.

Майрън не си направи труда да отрече или да потвърди.

— Леговището ми има само един вход — каза Дебелия Ганди. — Разбираш ли ме?

— Наистина ли току-що използва думата „леговище“?

— Имаме камери навсякъде. Дерек и Джими, вдигнете ръка.

Двама мъже, вперили поглед в екраните си, вдигнаха ръка.

— Дерек и Джими следят охранителните камери. Ако някой се опитва да влезе, ще го видим. Двете врати, през които мина на влизане, са от закалена стомана, но ти най-вероятно вече знаеш това. Накратко казано, никой не може да влезе навреме, за да те спаси, без значение колко е бърз или с какво е въоръжен.

Никакъв страх. Не показвай никакъв страх.

— Да, добре, чудесно. Може ли да действаме? Спомена нещо за криптовалута.

— Не.

— Не, не си споменал…?

— Няма никакъв смисъл, господин Болитар. Първо трябваше да се снабдиш с биткойн или някой друг модерен вид криптовалута. После аз трябваше да ти дам един дълъг публичен адрес, който да отключиш, което си е на практика като индивидуална банкова сметка. После трябваше да преведеш парите по мрежа и пуф, готово. Първоначално така мислех да направим размяната.

— Но вече не?

— Не, вече не. Виждаш ли, удобно е за малки суми, но нещо толкова голямо, ами… щеше да бъде проследено. В днешно време криптовалутата твърде много нашумя. Знаеш ли каква е истината?

Той се наведе напред, сякаш да прошепне някаква конспирация.

— Аз мисля, че криптовалутата се е превърнала в една огромна операция на властите, за да могат да събират информация за черния пазар. Затова започнах да разсъждавам. Защо сомалийските пирати винаги използват пари в брой?

Той погледна Майрън, сякаш очакваше някакъв отговор. Майрън реши, че ако не отговори, онзи може и да спре да дърдори.

— Защото с пари в брой е по-лесно, по-просто и най-ефикасно.

Дебелия Ганди протегна ръка към чантата.

— Задръж малко — каза Майрън, — имахме сделка.

— Не вярваш на думата ми ли?

— Чуй какво ще направим — каза Майрън, като се опитваше да изглежда така, сякаш владее ситуацията. — Двете момчета си тръгват оттук. Излизат отвън. Щом излязат отвън, аз ще ти дам парите.

— Къде отвън?

— Както каза, ти знаеш, че някой подслушва разговора ни.

— Продължавай.

— Този някой знае къде съм. Затова ще спре с колата си отвън. Момчетата ще влязат в колата, аз ще ти дам парите и ще си тръгна.

Дебелия Ганди цъкна с език.

— Няма да стане.

— Защо не?

— Защото ти казах нещо невярно.

Майрън не отговори.

— Приятелчето ти не ни подслушва. Сигналът на всички устройства, включително и на нашите собствени мобилни телефони, в момента е блокиран. Така е проектирана тази стая. Заради собствената ни безопасност. Модерната ни безжична мрежа работи, но е защитена с парола. Опасявам се, че ти нямаш достъп до нея. Затова, каквито и устройства да имаш по гънките си, те са напълно безполезни.

Пръстите сякаш започнаха да пишат по-бавно по клавиатурите.

— Няма значение — каза Майрън.

— Я повтори?

— Аз строших лаптопа на приятелчето ти.

Кльощавия се обади:

— Струваше цяло състояние! Копелето…

— Тихо, Лестър.

Дебелия Ганди се обърна отново към Майрън.

— И?

— И сигналът на телефона ми не беше блокиран, когато пристигнах. Хората ми знаят къде съм. Ще наблюдават отвън. Ти изпрати момчетата отвън; те ще ги приберат. Простичко, нали?

Майрън ги дари с класическата си усмивка, номер 19 от арсенала му: „Събрали сме се само приятели“.

Дебелия Ганди протегна ръка.

— Дай ми чантата, ако обичаш.

— Дай ми момчетата.

Той размаха тлъстата си ръка, на китката на която носеше впита гривна, и големият екран на стената светна.

— Доволен ли си?

Отново се виждаше килията. Двете момчета седяха на пода със сгънати колене и наведени глави.

— Къде се намират?

Усмивката на Дебелия Ганди можеше да те накара да почувстваш как десетина змии плъзват едновременно по гърба ти.

— Ще ти покажа. Почакай тук, ако обичаш.

Дебелия Ганди набра някакъв код на клавиатурата на вратата, като се увери, че Майрън не може да го види. После излезе от стаята. На негово място влязоха нови двама мъже с камуфлажни панталони.

Хмм, защо ли?

В стаята настъпи тишина. Тракането по клавиатурите спря. Майрън се опита да разгадае лицата им.

Нещо не беше наред.

Две минути по-късно Майрън чу гласа на Дебелия Ганди:

— Господин Болитар?

Вече го виждаше на големия екран.

В килията заедно с двете момчета.

Уин се оказа прав. Държаха ги точно тук, в залата за игри.

— Доведи ги — каза Майрън.

Дебелия Ганди само се усмихна на камерата.

— Дерек?

Единият от мъжете каза:

— Тук съм.

— Някакво раздвижване на охранителните камери? — попита Дебелия Ганди.

— Никакво.

Дебелия Ганди размаха показалец.

— Кавалерията май няма да дойде навреме, за да те спаси, господин Болитар?

Опа.

— Да ме спаси от какво?

— Убили сте трима от хората ми.

Настроението в стаята се промени, и то не за добро. Всички бавно започнаха да се движат.

— Нямам нищо общо с това.

— Моля те, господин Болитар. Под достойнството ти е да лъжеш.

Панталон Едно извади дълъг нож. Същото направи и Панталон Две.

— Разбираш ли дилемата ми, господин Болитар? Щеше да е различно, ако ти и сътрудниците ти се бяхте свързали с мен по някакъв по-учтив начин.

Трети тип стана иззад компютъра си. Той също държеше нож.

Майрън се опита да го изиграе в главата си. Грабваш ножа на Панталон Едно, после атакуваш онзи вдясно…

— Можеше да дойдете да поговорим. Като бизнесмени. Можеше да помолите да направим размяната честно. Да се договорим. Можеше да измислим нещо заедно…

Не, няма да стане така. Твърде далече са един от друг. А и вратата е заключена…

— Но вие не направихте така, господин Болитар. Вместо това заклахте трима от моите хора.

Дерек извади нож. Джими също.

И накрая кльощавото хлапе извади едно мачете.

Шестима, всичките въоръжени, в една тясна стая.

— Как бих могъл да те оставя да си тръгнеш просто така? Как би изглеждало? Как ще ми повярват отново моите хора, че мога да ги защитя?

Може би ако се наведа, с един ритник назад… не, не. Първо трябва да взема мачетето. Но пък той е най-далече. Твърде много са, а мястото е твърде малко.

— Бих останал в стаята, за да наблюдавам развоя на събитията, но с този костюм? Нов ми е и много си го харесвам.

Нямаше начин. Започнаха да се приближават.

— Съобщете! — извика Майрън.

За миг всички спряха. Майрън се хвърли на пода и се стегна в очакване.

В този момент стената се взриви.

Звукът беше оглушителен. Стената се разруши така, сякаш Невероятния Хълк я беше разбил откъм улицата. Другите бяха неподготвени за случилото се, Майрън не чак толкова. Знаеше, че Уин ще измисли нещо. Мислеше си, че Уин ще успее да се промъкне покрай камерите. Не беше. Каза, че цяла вечер е наблюдавал залата. Беше открил коя е външната страна на тази стая. Вероятно беше поставил на нея някое мощно подслушващо устройство, за да знае кога да действа.

Някакъв динамит ли беше използвал, или ръчен противотанков гранатомет?

Майрън нямаше никаква представа.

Шок и ужас, бейби. Запазената марка на Уин.

Момчетата в стаята не знаеха от къде им беше дошло. Но скоро щяха да разберат.

Майрън бързо се раздвижи. От мястото си на пода той замахна с крак и повали единия от мъжете. Беше Панталон Две. Майрън сграбчи ръката, в която онзи държеше ножа. Панталон Две, под въздействие единствено на първичния си инстинкт, стискаше здраво. Това не беше проблем. Майрън се надяваше да направи така. Нямаше никакво намерение да се опитва да му измъкне ножа от ръката. Вместо това, Майрън хвана китката на мъжа и завъртя ръката му нагоре.

Острието, все така в ръката на мъжа, се заби в гърлото на Панталон Две.

Бликна кръв. И ръката се отпусна.

Майрън издърпа ножа докрай и чу влажен, засмукващ звук. Мигновено настана хаос. Прахолякът от срутената стена му пречеше да вижда добре. Майрън чу кашляне и викове. Явно суматохата беше привлякла вниманието на пазача в коридора.

Когато отвори вратата, Майрън връхлетя върху него. С един удар право в носа той го изпрати обратно в коридора. Майрън продължи след него. Не искаше да убива никого, освен ако не се налагаше. Изстреля му още един юмрук. Мъжът се олюля назад и се опря в стената. Майрън го сграбчи за гърлото и насочи върха на окървавения нож към дясното око на мъжа.

— Моля те!

— Как да стигна до подземието?

— Вратата вляво. Кодът е 8787.

Майрън го удари с юмрук в стомаха, остави го да се свлече на пода и побягна. Откри вратата, въведе кода и я отвори.

Неочакваната воня едва не го отблъсна назад. Познатият мирис е едно от нещата, които могат най-силно да накарат човек да изпита дежавю. Майрън се върна назад във времето, когато играеше баскетбол, към зловонния аромат в съблекалнята след края на играта, към количките за мръсно пране, натъпкани с напоените с пот чорапи, блузи и бандажи на младите спортисти. И все пак онази миризма след мач или тренировка напомняше за неотдавна чистите момчета, отдадени на баскетбола, а това й придаваше една сладка нотка — ако не приятна, то поне търпима.

Тази миризма не беше такава.

Беше прашна и гранясала, и ужасна.

Когато Майрън погледна надолу по стълбите, той не повярва на очите си.

Двайсет, ако не и трийсет тийнейджъри се разбягаха като плъхове, които си осветил с фенерче.

„Какво, по…?“

Подземието приличаше на ужасен бежански лагер. Имаше походни легла, одеяла и спални чували. Нямаше време да мисли за това. Майрън тръгна надолу по стълбите и видя килията.

Празна.

Той слезе долу и се обърна надясно. Хлапетата запълзяха към ъгъла като във филм за зомбита — сякаш се катереха едно връз друго, за да стигнат до нещото, с което се хранят. Майрън тръгна натам. Хлапетата му препречиха пътя. Майрън ги отблъсна встрани. Бяха предимно момчета, но имаше и няколко момичета за цвят. Всички те го поглеждаха с празни, невиждащи очи и продължаваха да се блъскат напред.

— Къде е Дебелия Ганди? Къде са момчетата от килията?

Никой не отговори. Продължаваха да се блъскат към същия ъгъл. Да не би да имаше врата или…

Дупка?

Хлапетата изчезваха в някаква дупка в бетонната стена.

Майрън започна да разбутва хлапетата по-бързо, дори когато това означаваше да е малко по-груб, отколкото му се искаше. Едно от тях започна да крещи и да го драска с нокти по лицето. Майрън го отблъсна. Започна да се придвижва като нападател от отбор по американски футбол, с наведено рамо, зад което влагаше тежестта на тялото си и ги разблъскваше, докато стигна до дупката.

Друго хлапе започна да се покатерва навътре.

Беше тунел.

Майрън сграбчи хлапето за гърба. Няколко други се блъскаха напред и се опитваха да стигнат до отвора. Майрън не поддаваше. Той издърпа хлапето и го завъртя с лице към себе си.

— Натам ли отиде Дебелия Ганди? С него ли бяха двете момчета?

— Всички трябва да излезем оттук — каза момчето и кимна. — Иначе ченгетата ще ни намерят.

Отново бяха започнали да ги избутват. Майрън трябваше да избере. Да се отмести встрани или…

Той скочи в дупката и се приземи на студения, влажен под. Изправи се и главата му се удари в бетона. За миг му причерня. Таванът на тунела беше нисък. Някой не толкова висок, колкото него, вероятно би могъл да се затича. Майрън нямаше този късмет.

Зад него прииждаха нови и нови хлапета.

„Трябва да вървя напред“, помисли си Майрън.

— Патрик! — извика той. — Рийс!

За миг той чуваше единствено дращенето на хлапетата, които се опитваха да се измъкнат през тъмния тунел. И тогава дочу нечий вик:

— Помощ!

Майрън усети как пулсът му се ускорява. Викът може и да беше кратък, само от една дума, но Майрън беше сигурен.

Акцентът беше американски.

Той се опита да ускори крачка. Тунелът вече беше претъпкан с момчета, които му препречваха пътя. Както и с момичета. Той се зае да се провира покрай тях.

— Патрик! Рийс!

Ехото отекна надалеч. Но никой не му отговори.

Височината и широчината на тунела постоянно се променяха. Неочаквано се появяваха всевъзможни завои. Стените бяха черни и стари, и мокри. Оскъдните приглушени светлини го правеха още по-зловещ.

От двете му страни, зад него и пред него имаше тийнейджъри. Някои избързваха напред, други изоставаха.

Майрън сграбчи един от тях малко по-грубо, отколкото беше искал, и го завъртя с лице към себе си:

— Накъде води този тунел?

— Към много места.

Майрън го пусна. „Много места. Жестоко.“

Той стигна до едно разклонение и спря. Някои от хлапетата тръгнаха наляво, други надясно.

— Патрик! Рийс!

Тишина. А после един глас, който звучеше американски:

— Помощ!

Надясно.

Майрън забърза към гласа, като с всички сили се опитваше да ускори крачка, без да удари главата си в тавана. От вонята започваше да му се повдига. Той продължи напред. Чудеше се кога ли са направени тези тунели — преди векове, може би. Цялото място изведнъж му заприлича на нещо от роман на Дикенс… и тогава видя напред в тунела двете момчета.

И един дебел мъж с широк жълт костюм.

Дебелия Ганди се обърна към него. Извади нож.

— Не! — извика Майрън.

От тях все още го деляха няколко тийнейджъри. Майрън се затича към двете момчета колкото може по-бързо, като държеше главата си приведена и се избутваше с всички сили с краката си.

Дебелия Ганди вдигна ножа.

Майрън продължи напред. Но знаеше, че все още е твърде далеч.

Ножът се спусна. Майрън чу писък.

Едно момче се свлече на пода.

— Не!

Майрън се спусна към тялото на пода. Жълтият костюм побягна. Това нямаше значение за Майрън. Започнаха да прииждат още хлапета. Майрън обгърна с тялото си наръганото момче.

Къде беше другото момче?

Ето го. Майрън протегна ръка и го сграбчи за глезена. Държеше здраво. Още тийнейджъри започнаха да се катерят по него. Майрън не изпускаше глезена. Той остана надвесен над наръганото момче, като използваше тялото си като щит. Откри прободната рана и с другата си ръка се опита да спре кървенето.

Нечий крак се стовари върху китката на Майрън. Вече не можеше да стиска толкова здраво глезена на другото момче.

— Дръж се — извика той.

Но глезенът се изхлузваше.

Майрън стисна зъби. Колко още можеше да издържи така?

Майрън не пусна дори когато момчето се дърпаше, дори когато го изрита в лицето веднъж, дори когато го изрита втори път. И тогава, на третия ритник, глезенът се изплъзна.

Реката от тийнейджъри отнесе момчето.

Изчезна.

— Не!

Майрън остана снишен, обгърнал като с щит тялото на раненото момче. Той притисна раната още по-силно.

„Няма да умреш. Чуваш ли ме? Не стигнахме дотук, за да…“

Щом притокът на тийнейджъри пресъхна, Майрън бързо разкъса ризата си и пристегна здраво раната. Най-сетне успя да погледне момчето.

И разпозна лицето му.

— Дръж се, Патрик — каза Майрън. — Ще те заведа у дома.