Дом

Глава 23

Наблюдавам фермата в Холандия през бинокъл.

Полетът от Рим до летище „Грьонинген“ в Холандия отне два часа и половина. Пътуването с кола от летището до тази ферма в Асен отне двайсет минути.

— Само четири човека в къщата, сладурче — казва ми един глас с изразителен акцент.

Поглеждам Зора. Истинското име на Зора е Шломо Аврахаим. Бивш служител на „Мосад“ и настоящ любител на женското облекло или както там е политически коректният термин за мъж, който се облича в женски дрехи. Познавам много такива мъже. Доста от тях са много привлекателни и женствени. Зора не е нито едно от двете. Брадата му е толкова забележителна, колкото и акцентът му. Не си скубе веждите, в резултат на което и двете приличат на космати гъсеници, които нямат никакво желание да се превръщат в пеперуди. Кокалчетата на ръцете му могат най-добре да бъдат описани като в междинен стадий от превръщането му във върколак. Къдравата му червена перука прилича на нещо, което е свил от гримьорната на Бет Мидлър през 1987 година. Обут е с остри токчета, буквално, тъй като в едното има скрит кинжал.

Много, много отдавна Зора едва не уби Майрън с този кинжал.

— Знаем това от термовизионния скенер ли? — питам аз.

— Същият, който Зора използва в Лондон, сладурче.

Гласът му е плътен баритон.

— Ще бъде твърде лесно. Как казвате? Риба в тиган. Пилееш таланти на легендарен професионалист като Зора.

Обръщам се към него и го оглеждам от горе до долу.

— Проблем, сладурче? — пита Зора.

— Прасковена пола с оранжеви обувки? — казвам аз.

— Всичко отива на Зора.

— Радвам се, че Зора мисли така.

Главата на Зора се завърта обратно към къщата. Не и перуката.

— Какво чакаме, сладурче?

Не вярвам в интуицията или в усещането, че понякога нещо не е съвсем наред. От друга страна, не пренебрегвам напълно усещането си в момента.

— Изглежда ми твърде лесно.

— Ах — казва Зора. — Душиш капан.

— Душа капан?

— Английският е втори език на Зора.

Отново поглеждаме към къщата.

— Целта ни е една — казвам аз.

— Твоят братовчед, да?

— Да.

Обмислям различните възможности.

— Ако беше Дебелия Ганди, щеше ли да държиш Рийс тук?

— Може би — казва той. — Или може би Зора щеше да го скрие, така че ако някой лош чичко като Уин ме открие, аз ще имам свое предимство.

— Именно — казвам аз.

Запознахме се преди години, когато Зора беше от другата страна, заклет враг. В крайна сметка реших да пощадя живота на Зора. Не съм сигурен защо. Интуиция, може би? Сега Зора вярва, че ми е задължен до живот. Есперанца сравнява тази конкретна ситуация със сценариите в кеча, в които лошият на ринга бива пощаден от добрия, на свой ред става добър и съответно любимец на феновете.

Все още обмислям възможните варианти, когато вратата на къщата се отваря. Не помръдвам. Не изваждам пистолета си. Стоя и чакам някой да се покаже на вратата. Изминават пет секунди. После десет.

После Дебелия Ганди излиза навън.

Зора и аз сме застанали зад някакви храсти. Дебелия Ганди се обръща в нашата посока, усмихва се и помахва.

— Той знае, че сме тук — казва Зора.

Зора, Повелителят на очевидното.

Дебелия Ганди тръгва небрежно към нас. Зора ме поглежда. Аз поклащам отрицателно глава. Както стана ясно, Дебелия Ганди знае точно къде се намираме. Обмислям това за момент. Бяхме подходили внимателно, но този път е сравнително пуст. Ако Дебелия Ганди е имал хора на пост — а той очевидно е имал, — те биха ни забелязали как свиваме по пътя.

Дебелия Ганди ме вижда и отново махва с ръка.

— Здравейте, господин Локуд. Заповядайте!

Зора се навежда към мен.

— Той знае името ти.

— Обучението ти от „Мосад“, нали? Впечатляващо.

— Зора не пропуска нищо.

Дебелия Ганди би могъл да узнае кой съм посредством стотина различни метода. Би могъл да задейства някоя сложна хакерска схема, но се съмнявам, че му се е наложило. Той знаеше името на Майрън. Майрън и аз сме бизнес партньори и най-добри приятели. Също така знаеше за Патрик и Рийс и за отвличането. Със съвсем малко проучване би достигнал и до моята самоличност.

Или, много по-вероятно, може Рийс да му е казал.

Така или иначе, ето ни тук сега.

Зора бавно измъква кинжала от токчето си.

— Как ще го изиграем, сладурче?

Проверявам мобилния си телефон, за да видя дали другите двама от моя екип все още са на позиция в периметъра. Там са. Никой не ги е обезвредил. Дебелия Ганди продължава бавно да се приближава към нас. Той обръща глава към слънцето и се намръщва.

— Ще почакаме и ще видим — казвам аз.

Изваждам оръжието си — полуавтоматичен пистолет „Пустинен орел“, 50-и калибър. Когато го вижда, Дебелия Ганди спира. Изглежда разочарован.

— Няма нужда от това, господин Локуд.

Бях „душил“ капан, нали така? Дали е знаел, че италианците ще открият местоположението му посредством онова състезание? Дали нарочно им е позволил да го направят? Очевидно. Много хора смятат, че в подобни ситуации действам непогрешимо, че съм такъв опасен професионалист, че смъртта сама внимава да не ми застава на пътя. Признавам, че правя всичко по силите си да окуражавам, разпространявам и преувеличавам тази репутация. Искам да се страхувате от мен. Искам всеки път, щом вляза в стаята, да сте на нокти, понеже не знаете какво може да ми хрумне да направя. Но не съм достатъчно наивен да вярвам на собствената си реклама, ако мога така да се изразя. Колкото и да си добър, винаги може някой снайперист да те ликвидира.

Както веднъж се изрази един от враговете ми: „Ти си добър, Уин, но не си брониран“.

Бях се опитал да действам предпазливо, но подобни мисии изискват известна спонтанност. Никой не ни беше проследил по пътя от летището. Знам това. И въпреки това Дебелия Ганди знаеше, че сме тук.

— Трябва да поговорим — казва Дебелия Ганди.

— Добре — казвам аз.

Той разперва ръце.

— Имаш ли против да те наричам Уин?

— Да.

Той все така се усмихва. Аз все така държа своя пистолет. Той поглежда към Зора.

— Налага ли се и тя да присъства на разговора?

— Кого наричаш тя? — сопва се Зора.

— Моля?

— Зора да ти прилича на момиче, сладурче?

— Ъ…

Няма подходящ отговор на този въпрос.

Аз вдигам ръка. Зора се кротва, доколкото е възможно.

— И двамата можете да се успокоите — казва Дебелия Ганди. — Ако исках да сте мъртви, щяхте да сте мъртви.

— Грешиш — казвам аз.

— Моля?

— Блъфираш — казвам аз.

Дебелия Ганди продължава да се усмихва, но аз вече виждам, как светлинката в очите му потрепва.

— Знаеш кой съм — казвам аз. — Отнело ти е съвсем малко проучване. Вероятно някой от твоите хора е наблюдавал летището, а друг е наблюдавал пътя. Аз залагам на брадатия в онова „Пежо“.

— Зора си знаеше! — казва Зора. — Трябваше да ме оставиш да…

Отново го спирам с един жест на ръката.

— Следил си ни — казвам аз, — но това не означава, че разполагаш със снайперист, който е толкова точен, че да ни уцели от такова разстояние. Двама от моите хора са наоколо. Ако имаше снайперист, щяха да знаят. Вътре имаш още хора. По-точно, трима. Никой от тях не е насочил към нас далекобойно оръжие. Щяхме да го забележим.

Усмивката отново потрепва.

— Изглеждаш много уверен в себе си, господин Локуд.

Свивам рамене.

— Възможно е да греша. Но шансовете да имаш някъде скрити достатъчно въоръжени мъже, които да повалят и четирима ни, преди самият ти да умреш, ми се струват повече от нищожни.

Дебелия Ганди започва бавно да пляска с ръце.

— Репутацията ти е заслужена, господин Локуд.

Репутация. Виждате ли какво имам предвид под окуражавам, разпространявам и преувеличавам?

— Бих могъл да се впусна в подробни обяснения как всичко това е с цел да спечелиш малко време — казва Дебелия Ганди, — но двамата с теб сме светски мъже. Излязох, за да поговорим. Излязох, за да можем да се договорим и да оставим всичко това зад гърба си.

— Ти не ме интересуваш — казвам. — Бизнес начинанията ти не ме интересуват.

Бизнес начинанията му, разбира се, включват изнасилени и малтретирани тийнейджъри. Зора ме поглежда така, сякаш може би него самия го интересуват.

— Тук съм заради Рийс — казвам му аз.

Усмивката напуска лицето на Дебелия Ганди.

— Ти си онзи, който уби трима от моите хора.

Сега е мой ред да се усмихна широко. Искам да спечеля малко време, така че привличам погледа му върху себе си. Искам Зора да продължава да оглежда къщата и периметъра, за всеки случай.

— Освен това взриви стената ми.

— Самопризнание ли очакваш? — питам аз.

— Не — казва той.

— Може би отмъщение?

— Отново не — твърде бързо отговаря Дебелия Ганди. — Ти искаш Рийс Болдуин. Разбирам те. Той ти е братовчед. Но аз също искам някои неща.

Няма смисъл да го питам какви. Сам ще ми каже.

— Искам предишния си живот — казва Дебелия Ганди. — Полицията не разполага с нищо срещу мен. Патрик Мур се върна в Съединените щати. Няма да се върне, за да даде показания. Майрън Болитар твърди, че ме е видял да го намушквам, но в крайна сметка беше тъмно. Също така бих могъл да пледирам, че е било самозащита. Очевидно е, че сме били нападнати. Дупката в стената е доказателство за това. Никой от хората ми няма да проговори. Всички файлове и доказателства са все така на сигурно място в облака.

— Полицията не разполага с нищо — съгласявам се аз. — Но не мисля, че най-големият ти проблем е полицията, нали така?

— Най-големият ми проблем — казва Дебелия Ганди — си ти.

Аз отново се усмихвам.

— Не искам да прекарам остатъка от живота си в очакване да почукаш на вратата ми, господин Локуд. Мога ли за момент да бъда откровен?

— Можеш да се опиташ — казвам аз.

— Не бях напълно сигурен, но когато „Ромас/улацио“ организира турнира… ами, след като бяхме научили всичко това за теб, ние си давахме сметка, че би било рисковано да участваме. И тогава разбрах. Разбрах, че ще трябва да те погледна право в очите, за да можем веднъж завинаги да сложим край на всичко това. Обмисляхме възможността — и ти казвам това съвсем откровено — да съберем няколко човека и да се опитаме да те убием.

— Но размислихте.

— Да.

— Защото аз щях да ги забележа. И щях да доведа още повече от моите хора. И щях да убия твоите хора, както и теб. А ако случайно ти и твоята шайка някак бяхте успели да ни надвиете…

Зора сякаш се задави, после гръмогласно се разсмя.

— Да надвие Зора?

— Говорим чисто хипотетично — успокоявам го аз. После се обръщам към Дебелия Ганди. — Дори ако някак бяхте успели да ни убиете, ти си знаел, че това няма да сложи край на цялата история. Майрън щеше да те открие.

Дебелия Ганди кимва.

— Никога нямаше да се приключи. Щях да прекарам остатъка от живота си, като постоянно се озъртам наоколо.

— По-мъдър си, отколкото предполагах — казвам аз. — Затова нека ти предложа нещо просто. Даваш ми Рийс. Аз го завеждам вкъщи. И край. Никога повече няма да се сетя за теб. Забравям, че съществуваш. А ти забравяш, че съществувам аз.

Сделката е добра, мисля си, но се чудя дали ще мога да я спазя. Дебелия Ганди се беше опитал да премахне Майрън. Това не беше някаква дреболия. Не бих го убил просто за да отмъстя, задето се е опитал — все пак това беше съвсем разбираемо от негова страна, — но не мога да не се тревожа както за психическата му стабилност, така и за личния му интерес. Този мотив все още не е излязъл от уравнението.

Неговото „постоянно озъртане наоколо“ важи и за двама ни.

— Не е толкова просто — казва Дебелия Ганди.

Добавям малко твърдост към гласа си.

— Точно толкова просто е. Дай ми Рийс.

Той свежда поглед към земята и поклаща глава.

— Не мога.

Следва миг колебание, не повече. Знам какво ще стане след това, но не мога да направя нищо, за да го предотвратя. С изумителна грация, която всеки път ме изненадва, Зора се завърта и подсича краката на Дебелия Ганди. Дебелия Ганди се стоварва по гръб като чувал с картофи. Чува се „пуф“, когато въздухът излиза от белите му дробове.

Зора застава над поваленото му тяло. После вдига своето остро като бръснач (буквално) токче в пълна готовност да стъпи с всичка сила върху лицето на Дебелия Ганди. Вместо това Зора доближава острието на кинжала на милиметри (отново буквално) от роговицата на Дебелия Ганди.

— Грешен отговор, сладурче — казва му Зора. — Опитай отново.