Дом

Глава 30

Когато се върнаха в колата, Майрън попита:

— Как беше уринирането?

— Страшно забавно. Няма ги вътре. Сам е. Засега.

Майрън знаеше, че това е била целта на плана с „уринирането“ на Уин.

— Тогава защо стискаше онази пушка?

— Може би е ловувал. Имотът си е негов. Има това право. Може би му харесва да го прави.

— Да ловува?

— Да. Седи си отвън в прекрасен ден като този, наслаждава се на гледката, пийва си уиски — и в този момент някой елен минава край него и той го отстрелва.

— Звучи като страхотно преживяване.

— Не съди хората — каза Уин.

— Ти не ловуваш.

— Но и не съдя хората. А ти ядеш месо. Носиш кожени дрехи и обувки. Дори веганите убиват животни, макар и наистина съвсем малко, докато орат полята си. Ръцете на никой от нас не са напълно неопетнени.

Майрън не успя да сдържи усмивката си.

— Липсваше ми, Уин.

— Така е. Липсвах ти.

— Връщал ли си се изобщо в Щатите?

— Кой каза, че съм ги напускал?

Уин посочи аудиосистемата.

— Дори това отидох да гледам.

Майрън беше свързал смартфона си с аудиосистемата на автомобила. Слушаха музиката от мюзикъла „Хамилтън“. Лин-Мануел Миранда пееше със своя суров, изтъкан от болка глас: „Смайваш ме, безсилен съм“.

— Чакай малко — каза Майрън, — гледал си „Хамилтън“?

Уин не отговори.

— Но ти мразиш мюзикъли. Винаги съм се опитвал да те накарам да отидеш.

Уин сложи пръст пред устните си и отново посочи.

— Шшш, идва.

— Кое?

— Последният стих. Слушай… сега.

В песента се разказваше за тъгата на Хамилтън, който е загубил сина си в дуел. Уин сложи ръка на ухото си, когато хорът запя: „Преживяват нещо немислимо“.

— Това е Брук — каза Уин. — Това е Чик. Преживяват нещо немислимо.

Майрън кимна. Тази песен всеки път раздираше сърцето му.

— Трябва да разкажем на Брук какво каза Дебелия Ганди.

— Да.

— Трябва да й кажем сега.

— Лично — каза Уин.

Зад волана отново беше Майрън. Той не шофираше като Уин, но когато се налагаше, знаеше как да настъпи газта. Те прекосиха река Делауеър по моста „Дингмънс“, който ги отведе обратно в Ню Джързи.

— Има още едно нещо, което ме тревожи — каза Майрън.

— Слушам те.

— Дебелия Ганди каза, че не познава Патрик, че Патрик не е работил за него.

— Правилно.

— Патрик се е появил на негова територия, спречкал се е с бабаитите на Дебелия Ганди и е избягал, когато ти си се намесил.

— Правилно, отново.

Майрън поклати глава.

— Значи, всичко това е било постановка.

— В какъв смисъл?

— Някой ти изпраща анонимни имейли. Казва ти къде е Патрик и кога можеш да го откриеш. Ти отиваш. Патрик е там, вероятно за първи път. Защото ако е бил там и друг път, то бабаитите на Дебелия Ганди още тогава са щели да го ступат, нали така?

Уин обмисли това.

— Звучи логично.

— Значи, някой е искал да го откриеш. Някой е изпратил Патрик — ако това е Патрик — на това конкретно място, за да го откриеш.

Майрън направи с ръце кавички във въздуха.

— Да го „спасиш“.

— Отново звучи логично — каза Уин.

— Някакво предположение кой?

— Никакво. Но има още едно нещо, което трябва да вземем предвид.

— Какво е то?

— По думите ти, Мики и Ема смятат, че това момче може би не е Патрик.

Майрън кимна.

— Точно така.

— Кога ще разполагаме с резултатите от ДНК теста?

— Джо Корлес каза, че действа възможно най-бързо. Вероятно съвсем скоро.

— Да предположим, че това момче не е Патрик — каза Уин. — Какво правим в такъв случай?

— Не знам — каза Майрън. — Да предположим, че това момче е Патрик. Какво правим в такъв случай?

От аудиосистемата звучеше гласът на Лесли Одъм Джуниър, в ролята на Арън Бър, който се гневи, задето Александър Хамилтън е подкрепил кандидатурата на Томас Джеферсън.

— Не виждам замисъла зад подобна постановка — каза Уин — и въпреки това няма как да не е постановка, нали?

— Няма как — каза Майрън. — Или има.

— Мъдро.

— Накратко — каза Майрън, — все още нямаме никаква представа какво се случва, по дяволите.

Уин се усмихна.

— Човек би си помислил, че вече би трябвало да сме свикнали с това чувство.

Бяха на десет минути от дома на Брук, когато Уин каза:

— Завий надясно.

— Къде?

— По авеню „Юниън“.

— Къде отиваме?

— Довери ми се. Паркирай тук.

Заведението, в което продаваха „Органично кафе и палачинки“, се казваше „еЛате с нас“. Играта на думи подразни Майрън. Уин й се зарадва.

— Какво правим тук?

— Имам една изненадка за теб — каза Уин. — Хайде.

Момчето зад бара беше нахлупило на главата си вървежна плетена шапка, а лицето му беше обрасло с някакво подобие на брада. Пончото му със сигурност беше направено от коноп.

„еЛате с нас“ определено беше в крак с модата.

Поръчаха си две турски кафета и седнаха.

— Какво става?

Уин погледна телефона си и посочи към вратата.

— Сега.

Майрън погледна към вратата в мига, в който Зора се появи в целия си блясък. Беше си сложил перуката в стил „Вероника Лейк на амфетамини“, зелен пуловер с избродирана емблема и пола в цвят, който Зора несъмнено би нарекъл „морска пяна“.

Когато Зора видя Майрън, той разпери ръце и извика:

— Сладурче!

Перуката на Зора беше накривена на една страна. Лицевото му окосмяване беше способно да накара момчето зад бара да се надуе още повече, но този път от завист. Майрън си спомни как с баща му гледаха един видеоклип на комика Милтън Бърл, облечен в женски дрехи. Изглеждаше точно така, само дето не беше толкова привлекателен.

— Мислех, че е във Финландия — каза тихо Майрън на Уин, докато Зора се приближаваше.

— Току-що кацна в Нюарк — каза Уин.

— Дълъг полет — каза Зора. — Зора нямаше време да се освежи. Сигурно изглеждам ужасно.

Майрън нямаше никакво намерение да отговаря на това. Той се изправи и прегърна Зора. От него се носеше ароматът на одеколона на някой стюард.

— Колко време мина? — попита Зора.

— Твърде много — каза Майрън. Или може би не достатъчно.

— Зора се радва да те види.

— Аз също — каза Майрън. После, когато си спомни целта на срещата, той попита:

— И така, какво научи за Вада Лина?

— Новото й име е София Лемпо.

— Откри ли я?

— Работи във верига за бързо хранене, сладурче. В едно градче до Хелзинки. Как казвате — насред нищото. И аз отидох там. Но шефът й каза, че от три дни не е идвала на работа. Това разтревожи Зора. И аз се разрових малко. Нямаше я и вкъщи. Свързах се по телефона с някои хора. Сещаш се. Стари познати. Те могат да открият всичко.

— И откри ли я? — попита Майрън.

Зора се усмихна. Усмивката му не беше красива.

— Много скоро, сладурче.

— Не разбирам.

— Вчера София Лемпо се е качила на самолета от Хелзинки до Нюарк. Тя е тук, сладурче. Вада Лина — или София Лемпо — се е върнала.

— Нека започнем с най-очевидния въпрос — каза Майрън, когато двамата с Уин се качиха обратно в колата. — Защо бавачката на разменни начала би се върнала в Съединените щати?

— Какво си казахме още в самото начало?

— Че нещо не е наред — каза Майрън. — Че нещо ни убягва.

— Каквото и да е това „нещо“ — каза Уин, — то ни убягва от десет години. Убягва ни още откакто момчетата изчезнаха.

— И какво следва? — попита Майрън.

— Ти решаваш.

Майрън взе последния завой по пътя към дома на семейство Болдуин.

— Трябва да разкажем на Брук какво ни каза Дебелия Ганди. Нямаме право да я лишаваме от тази информация. Също така трябва да й кажем, че бавачката се е върнала.

— Доста неща — каза Уин.

— Прекалено ли е?

— Не — каза Уин. — Брук може да се справи с повече, отколкото можеш да си представиш.

Когато спряха на алеята пред къщата, входната врата се отвори. Излезе Брук. Тя се приближи до вратата откъм страната на Уин и дълго прегръща своя братовчед. Уин не беше човек на дългите прегръдки, но този път не се отдръпна. Брук сложи глава на рамото на Уин. Никой от тях не заплака. Никой от тях не се разстрои или нещо подобно. Нито помръднаха, нито наместиха ръцете си, нито придърпаха другия по-близо до себе си. Просто постояха малко, без да помръдват.

— Радвам се, че се върна — каза Брук.

— Аз също.

Когато се отдръпнаха един от друг, Брук се обърна и забеляза изражението на Майрън.

— Новините не са добри, нали?

— Нищо не е сигурно — каза Уин.

— Но не са добри.

— Не — каза Уин, — не са добри.

Тъкмо щяха да влязат в къщата, когато по алеята се приближи още един автомобил. Майрън разпозна колата марка „Лексъс“ от гаража на Нанси Мур. Всички стояха и чакаха колата да спре. Шофьорската врата се отвори. Излезе Нанси Мур. Вратата от другата страна се отвори.

Излезе Патрик Мур.

Когато видя лицата им, Брук се вцепени. После тихо каза:

— Това също не са добри новини.