Истината

1

Светът е черен. Слънцето над мен е черно.

Стоя, отметнала назад глава. С широко отворени очи. Опитвам се да поема напълно в себе си този момент. Да го запаметя. Опитвам се да не допускам никакви други мисли. Сега трябва да присъствам напълно трезво в момента. Дърветата шумолят тихо, звучи почти тържествено. Само птиците във върховете на короните им не се впечатляват от случващото се. Те пеят напук на мрака, сякаш се борят за живота си. Слънцето е черно, аз стоя и се къпя в гледката му. Вече няма топлина. Нито светлина.

Това не е първото слънчево затъмнение, което преживявам. Споменът за първото ме кара да се усмихвам — въпреки всичко. В онзи ден Филип каза, че предпочита да е извън града, в гората. Искаше да знае дали е вярно предположението му, че при слънчево затъмнение птиците отведнъж замлъквали. Аз обаче държах да остана в града. Да се насладя на зрелището заедно с приятелите ни. Всички заедно, млади, смешни, нахакани, с онези специални очила на носовете. Придумах го да останем. Не беше трудно, по онова време Филип винаги с удоволствие се оставяше да го уговарям за всичко възможно. Той направи един последен опит. Каза, че било много по-романтично да си сам, и то в гората. Аз отвърнах: „Зарежи този кич!“, а той се засмя. И така останахме. В града, при нашите приятели.

Странно е, че вече не си спомням как изглеждаше затъмненото слънце. Помня всичко наоколо, дърдоренето на приятелите, музиката от радиото. Помня, че миришеше на изгоряло, понеже някой беше включил скарата и бе забравил отгоре наденичките, помня ръката на Филип в моята.

Помня, че по някое време си свалихме очилата, защото ни пречеха да се целуваме. Бяхме си държали ръцете и явно просто бяхме пропуснали момента. И за първи път бяхме говорили за бъдещето. Нещо, което допреди това винаги отказвах, защото не вярвах, че го има: бъдещето. Но бяхме чули, че следващото слънчево затъмнение по нашите географски ширини щяло да бъде през 2015 година, а по-следващото чак през 2081. А това бе конкретно, на това можех да повярвам. И така, бяхме пресметнали, че при следващото слънчево затъмнение Филип щеше да е почти на четиридесет години, а аз все пак на трийсет и седем. Смяхме се на тази безумна мисъл, че някога бихме могли да бъдем толкова стари. Но си обещахме, че следващия път ще внимаваме повече и ще го видим заедно, черното слънце, при това в гората, за да може Филип да провери. Онова нещо с птиците.

Стоя на малка просека насред гората. Сама съм. На трийсет и седем години съм. Взирам се в едно огромно черно слънце, то се взира в мен, а аз се питам дали и Филип го вижда. Дали то може да бъде видяно оттам, където е той. Мисля си, че при следващото слънчево затъмнение нашият син ще бъде на седемдесет и пет години. И че мен няма да ме има и Филип няма да го има вече. Това тук, днешният ден — това беше нашият последен шанс. Докато стоя така и луната се плъзга и захлупва последните няколко милиметри от слънцето, ми става ясно, че Филип не е бил прав. Пернатият оркестър около мен не стихна нито за миг. Питам се дали това щеше да го разочарова, или да го зарадва. Казвам си, че вече няма никакво значение. Филип вече го няма, мисля си. Филип го няма. Филип изчезна. Филип падна от ръба на света.

И в този миг птиците замлъкват.