Истината

5

Гостите ми дойдоха заедно, и тримата — колегите ми Клаудия и Мирко, и Вернер — мъжът на Клаудия. Странно е да ги видя тук, изглеждат някак си не на място, а то си е така — те принадлежат към училището, не към моя дом. Мирко носи цветя, Клаудия и Вернер — вино.

Усещам, че и тримата се чувстват някак си некомфортно, а не зная защо. Дали е заради голямата, достолепна стара къща, която ги потиска. Дали инстинктивно усещат духовете на миналото, които живеят тук с мен и моя син. Дали и те намират това за странно — да ме видят тук в моя дом, а не в училище, както аз намирам за странно да ги наблюдавам този път не като колеги, а като частни лица.

— Ох, колко чудно прохладно е тук вътре — казва Клаудия. — Горещината навън е непоносима, нали?

Мъжете се съгласяват с нея, започва разговор, бариерата е счупена. Получавам комплименти за новата ми прическа, която, изглежда, не изненадва никого — освен ако не го прикриват умело. Аз вземам от гостите цветята и виното, благодаря, пътьом отбелязвам, че Мирко е избрал червени рози, намирам го за странно неподходящо, но разбира се, не го коментирам, а отвеждам всички в трапезарията, поднасям аперитива и се извинявам, че отивам да налея вода на цветята и да погледна яденето. Лео вечеря по-рано и сега играе в стаята си. Всичко е наред.

Когато започвам да подреждам ястията, моите гости тъкмо обсъждат последната серия на „От местопрестъплението“, но набързо, само колкото да преминат към обсъждането на новите колеги в училището ни. Осъзнавам колко силно са копнели стените на тази стара къща да се изпълнят отново с живот. Отдавна, много отдавна, това беше така.

— Такова поведение е невъзможно — казва тъкмо в този момент Клаудия. — Тази жена е постоянно болна, а когато е на работа, се явява зле подготвена. За нея часът по биология означава да пуска постоянно на децата да гледат стари епизоди от „Как се е появил животът“.

Тя изсумтява недоволно.

— А защо отсъства толкова често? — пита Вернер, който явно няма понятие за какво става дума, но въпреки това иска да участва в разговора.

— А, миналата година я нямаше целия срок. Уж била „изпушила“… бърнаут — казва Клаудия.

— Казваш го така, сякаш подобно нещо не съществува — обажда се Мирко.

Клаудия свива рамене.

— Е, разбира се, че го има. Обаче хайде да си го кажем сериозно: аз също се чувствам изпушила. Но не си седя на задника вкъщи заради това. Ами виж Сара. Ако на някого му е тежко, то това е тя! Самотен родител, а и това, което се случи с мъжа й. Обаче Сара ходи на работа!

Клаудия ме поглежда подканващо, да се съглася. Аз не казвам нищо.

— Ти какво смяташ? — напира тя.

— Не съм сигурна — казвам. — Смятам, че зная твърде малко за положението на Катарина, за да мога да давам преценки.

Клаудия се усмихва.

Удивително е. Откакто се случи „това с мъжа ми“, както го нарича Клаудия, хората вече не спорят с мен. Вече не ми казват, че не съм права. Само кимат. На всичко кимат. Сякаш съм се превърнала в някаква морална инстанция, просто защото ми се е случило нещастие и съм го преживяла. Дори хора, обичащи да спорят като Клаудия, просто ме оставят да говоря. Направо да подлудееш понякога.

— Ти просто си твърде добра — казва Клаудия. — Не знам как го правиш.

Успявам да разчистя масата и когато се връщам с десерта, попадам насред поредния рунд от играта „Едно от всичко е лъжа“ — игра, която в момента е любима на нашите ученици. А явно и на учителите.

— Мой ред е — казва Клаудия. — Чакай да видим. А, да. Първо: скочих с парашут. Второ: на младини веднъж след концерт преспах с една рок звезда. Трето: имам шести пръст на левия крак. Едно от всичко е лъжа.

— Рок звездата е лъжа! — казвам.

— Не е — отвръща Вернер с престорено нещастна физиономия. — Това с рок звездата е вярно.

Всички прихват, и докато Клаудия си събува обувките, за да ни покаже миниатюрния шести пръст на лявото си ходило, аз забелязвам как се наслаждавам на тази вечер.

— Това беше голямо зрелище — казва Мирко, след като всички се поуспокояваме. — Добре, сега съм аз.

Той се замисля за малко, хвърля ми един поглед.

— Първо — казва накрая той и прокарва длан през русата си коса. — Говоря перфектно японски. Второ: като тийнейджър спасих човек от горяща кола. И трето: влюбен съм! Едно от всичко е лъжа.

Погледът му гали бузата ми, усещам го, но не гледам натам.

Вернер и Клаудия викат въодушевено. Аз отварям нова бутилка вино.

— Хм… Кажи нещо на японски — казва Вернер.

— Какво например? — пита Мирко.

— Каквото и да е — настоява Вернер.

Мирко разперва ръце в знак, че се предава.

— Улучи от първия път — отговаря той.

— Ти си знаеш, че трябва да останеш завинаги ерген, нали, Ромео? — подмята Клаудия. — Иначе ще разбиеш сърцата на всяка от твоите гимназистки!

Аз им наливам вино. С ъгълчето на очите си виждам как Мирко, който седи вляво от мен, ме наблюдава усмихнат.

— Сара, твой ред е! — казва Клаудия и тъкмо се чудя как да се измъкна елегантно, когато чувам зад гърба си тих глас:

— Мамо?

Обръщам се рязко и виждам Лео, бос и по пижама.

— Какво има, съкровище? — питам автоматично и оставям чашата с вино.

Синът ми оглежда с ококорени очи възрастните около масата. Клаудия и Вернер му отвръщат с усмивки, Мирко пък става и отива при него. Навежда се, подава му ръка, нарича го „господаря на дома“, което аз намирам за смехотворно, обаче само за миг, защото после виждам усмивката върху лицето на сина ми.

— Ти се качи горе, аз идвам веднага и ще те сложа да спиш — казвам и проследявам с поглед Лео, който се отдалечава с бавни крачки.

После се извинявам пред гостите си и обещавам да сляза бързо долу.

— Виж, честно казано, ние и без това искахме след малко да си тръгваме — казва Клаудия. — Вернер трябва да излиза утре рано.

— A! — казвам. — Добре.

Хвърлям поглед към часовника, едва сега забелязвам колко късно е станало. Времето наистина е прелетяло като миг. Значи трябва да съм се забавлявала. Значи вечерта все пак е била успешна.

— Беше чудесно — казва Вернер.

— Да, прекрасно — добавя Клаудия. — Следващия път вие ще дойдете у нас. Ще направя моето печено „Бьоф бургиньон“.

Двамата стават, целуват ме по бузите. Мирко също се надига от стола си. Аз тръгвам пред тях към входната врата, разделям се с колежката и мъжа й, благодаря им, че дойдоха и че беше хубаво да ги видя в дома ми. Забелязвам, че го казвам искрено, и ги наблюдавам как изчезват в мрака.

— Силна жена! — чувам Вернер да казва на Клаудия. Явно има предвид мен. Мразя този израз. Силна жена. Сякаш е нормално жените да не са такива. Силни.

Обръщам се към Мирко. Благодаря му за приятната вечер и за цветята. Той ме поглежда в очите, потупва ме несръчно по рамото, така, сякаш иска да каже: „Ти се справи“.

От тримата единствено Мирко знае, че днес за първи път от седем години допуснах гости в къщата си. На него могат да се казват такива неща.

Двамата мълчим няколко секунди.

— Време беше — казва той, а аз кимвам.

Той се обръща, а аз наблюдавам как силуетът му се изгубва в мрака.