Истината

43

Никога досега нощната улица не ми се е струвала така враждебна. Тъмното е по-тъмно, светлината от уличните лампи е по-анемична. Навсякъде сенки, които посягат към мен, навсякъде павета, които само чакат да се спъна в тях.

Мислите ми постепенно се успокояват. Полезрението ми се разширява малко и забелязвам, че инстинктивно съм вървяла към следваща станция на метрото. Какво търся тук? Електронното табло ми казва, че след около половин час тръгва мотриса към центъра на града. Сядам, хвърлям поглед към ескалатора, който ме пренесе тук долу, а сега пак е спрял. Сигурна съм, че Непознатия не ме е последвал. Че никой не ме е последвал. Но трябва да съм предпазлива. Особено сега, след всички неща, които зная за Йохан, ако са верни моите предположения, тогава…

Ръцете ми настръхват, защото в главата си чувам гласа на Йохан: „Можеш да направиш добри неща с парите на Филип. Можеш да помагаш на хората, ако искаш“.

„Да — мисля си. — А под хората имаш предвид себе си, нали, Йохан? Теб и фирмата ти, която е на прага на фалита, както пишат вестниците. И която искаш да спасиш на всяка цена. Понеже тя е всичко за теб. Защото тя за теб е това, което Филип бе за мен.“

Но щом като става дума за пари, какви са тогава тези приказки за истината, питам се изведнъж.

И в този миг ми се прояснява.

Отвличаща маневра. Толкова е просто. Аз си мислех, че Непознатия цели нещо със своите намеци, с тези свои заплахи. А те, в крайна сметка, бяха съвсем смътни. Нито дума за прегазен човек, за бягство на шофьора, за мен зад волана. Той не знае нищо. Просто е блъфирал. Случайно е улучил в центъра. Откъде е знаел, че имам да крия нещо? Е? Няма ли всеки по нещо? Няма ли всеки угризения на съвестта заради нещо? Само дето при мен той удари джакпота. Или?

Или?

Тази проклета нощ.

Няма да мисля за нея сега, не сега.

Няма да се разпадам.

Йохан и „Винсънт“ искаха да ме отклонят от същественото. Достатъчно задълго, докато си уредят работата. И аз, идиотката, им паднах в капана.

Прав беше Йохан: накрая винаги става дума само за пари. Поне при хора като него. Земята под краката ми се люлее, сякаш съм на борда на кораб. Затварям очи, но от това световъртежът само става по-силен. Все по-трудно ми е да се съсредоточа.

Лицето на мъжа, с когото одеве разговаряше Непознатия и което ми се стори толкова познато, отново изниква пред вътрешния ми взор. Кой е той? Къде съм го виждала веднъж вече? Трябва да говоря с този човек. Може би той има отговори за мен. Най-сетне имам цел. Най-сетне не само бягам.

Станцията на метрото е безлюдна и изглежда призрачна, както всички места, които съществуват, за да изпълняват някаква специална функция, изглеждат призрачни, лишат ли ги от тази функция. Нощни супермаркети, входове в мрака. Аудитории, басейни, съдебни сгради. Кой знае какво се разиграва из тези помещения, щом си тръгне и последният човек и светлините изгаснат? Какво изобщо става, когато ние не гледаме?

Погледът ми попада върху стъпалата до ескалатора, където някой е напръскал с червена боя послание на английски — по една дума на всяко стъпало:

После чувам как се включва ескалаторът, виждам как стъпало по стъпало се затъркаля надолу. Може би, би трябвало да скоча, може би, би трябвало да се скрия, може би, би трябвало да се затичам към другия изход. Да изчезна. Аз обаче съм уморена, взирам се в ескалатора, който бръмчи и си върши работата, и няколко секунди не се вижда нищо. Сетне се появяват чифт обувки, после чифт крачоли, след тях — торс в черна тениска, врат, глава. Мъж. Някакъв мъж на път за работа или за някъде другаде. Твърде подранил за следващия влак, като мен. Той ме поглежда за миг, после минава покрай мен, сяда доста далече, вади от джоба на панталона си телефон и започва да натиска копчетата. Аз си отдъхвам.

Ще мине още време, докато дойде влакът. Нямам какво да правя, мога само да чакам. Оглеждам графитите на отсрещната стена. До огромните сребристи букви, които някак си нямат смисъл, се мъдри една стилизирана пчела с нападателна физиономия и голямо, остро жило. Това ми напомня нещо, което прочетох наскоро за земните пчели. Точно така. За земните пчели и липите. Вадя припряно от чантата си смартфона, отключвам го и отварям търсачката. Пиша „мъртви земни пчели“ и „липи“ и бързо намирам материала.

Чета, че в разгара на лятото под липите ежегодно се стига до масова смърт на земни пчели. Всичко това обаче нямало нищо общо с отрова, замърсяване на околна среда или други подобни. Земните пчели излитали с почти празни енергийни резервоари, търсейки храна. Липите обаче не им предлагали достатъчно и така пчелите просто умирали от глад. До момента учените били намерили над хиляда умрели от глад пчели под всяко дърво.

В този миг влакът излиза от тунела. Чудя се, че половин час мина толкова бързо, да не би да съм задрямала за кратко? Ставам, усещам тялото си съвсем леко. Междувременно аз и мъжът, чиято поява така ме уплаши, вече не сме сами на станцията, от седалките се надига малка групичка нощни птици, седем, не, осем души застават на перона. Никой не ми обръща внимание, всичко е наред. Влакът се приближава бързо, вратите се отварят, поглъщат ни, затварят се. Хората около мен във вагона вадят книги или смартфони, някои просто облягат глави на прозореца и затварят очи. Неоновата светлина оцветява в жълто и сиво примирените им лица.

Аз си представям къде трябва да сляза и да се прекача. Примигвам срещу умората, тялото ми иска само покой, мозъкът ми копнее за тишина и забрава. Нежното тръскане и полюшване във влака ме хвърля в обятията на съня. Не, казвам си. Още не.

Ставам. Хващам се за една дръжка. Оставам будна. Мисля за Йохан. Иска ми се да заплача, не плача. Гледам през мръсния прозорец на вагона, станциите прелитат пред мен. Спираме на следващата, точно срещу нас спира друг влак, после потегляме… и за един кратък сюрреалистичен миг ми се струва, че през прозореца съм видяла Филип.

Невъзможно.

Привидение.

Наистина ли?

Да, наистина.

Как може да си толкова сигурна?

Защото Филип би трябвало да изглежда по-стар. Мъжът, когото видях, изглеждаше така, както изглеждаше Филип преди. Преди седем години. Привидение, фантом. Просто фантом. Както тогава, след изчезването му. Когато градът изведнъж се оказа пълен с негови двойници и когато почти ежедневно тичах подир някой непознат мъж, хващах го за рамото — само за да бъда разочарована за пореден път.

Напускам подземния свят, спасявам се от мъждивата неонова светлина. Кадифена тъмнина, насечена само от оскъдни улични лампи и няколко неонови реклами. Оглеждам се, нужни са ми секунди, за да се ориентирам. После отново си изяснявам накъде трябва да вървя, сякаш виждам Непознатия пред себе си в онзи ден — как пресече улицата, припомням си как за миг беше изчезнал от полезрението ми и как после изведнъж се появи отново и позвъни на вратата на онази къща, на къщата с номер 41. Поглеждам нагоре към фасадата. Среднощ е, не бива да звъня у чужди хора, но точно сега наистина не мога да се съобразявам с това. Въпреки това спирам за миг. Може би би трябвало да ме е страх от мъжа, който живее тук… но аз отдавна съм надмогнала страха. Затова звъня. Държа дълго пръста си върху копчето, три секунди, четири, пет. Сетне чакам. Тихо е. Никой не идва. Никаква лампа не се запалва в къщата. Опитвам се да проявя търпение. Опитвам се да си представя как човек бива изтръгнат от съня. Отначало трябва да осъзнае, че го е събудил звънецът на входната врата. Опитвам си да си представя как този някой сяда замаян в кревата си. Как му става ясно, че е гол и че е спал съблечен заради горещината. Че така не може да отиде до вратата. Как опипом търси да облече нещо. Как го намира. Припряно нахлузва панталон и…

Вратата се отваря рязко. Стряскам се. Пред мен стои мъжът, с когото бе разговарял Непознатия. Загърнат в халат, с ядосано изражение на лицето, което се превръща в нещо друго, трудно за определяне, когато ме вижда. „Той ме познава — казвам си аз. — Знае коя съм.“ Мъжът преглъща. Когато най-сетне заговаря, гласът му звучи натежал от съня:

— Знаех си аз, че все някога ще дойдете. Но не съм предполагал, че ще е посред нощ.

И в същия миг аз се сещам кой е той.

Бродя из един град, чийто ритъм, език, чиито хора не разбирам. Цялото тяло ме боли.

Трябва да действам систематично в моето издирване. Но не зная откъде да започна.

Нещата ми се изплъзват. Почти я бях хванал, бях толкова близо до целта, а после тя все пак ми се измъкна още веднъж. Оттогава действам без план. Безплановото действие е най-лошото нещо.

Налагам си да спра. Край със сляпата активност. Замислям се. Бърша потта от челото си. Обръщам се. Слагам един крак пред другия. Вървя обратно към къщата.

Търся номера на мобилния й телефон. Не го намирам. Търся бележника й с адреси. Напразно. Включвам лаптопа й. Можех да се хвана на бас, че паролата ще е името на момчето, може би в комбинация с рождения му ден, но — не, сбъркал съм. За пореден път съм подценил жената.

Отивам в кухнята. Оглеждам бележките, залепени с магнити на хладилника. Ровя из чекмеджетата, отварям всички шкафове. Нищо. Не зная какво да правя.

Губя контрол. Плаши ме това колко тънка е мембраната, деляща ме от насилието и пълното безумие. Аз — как дърпам чекмеджета от шкафовете. Крещящ. Псуващ. Как бия с юмрук стената. Разкървавените ми кокалчета. Кръвта по боядисаната в бяло стена. Съсредоточавам се в болката. Така, както правех, когато бях в плен. Аз бях дълго в плен. Трениран съм.

Дланта ми пулсира. Кърви. Отивам в хола. Сядам на дивана. Мога само да изчаквам. И аз чакам. Чакам. Тя ще се върне.

Всеки престъпник се връща на местопрестъплението. Най-вече когато местопрестъплението е собственият му дом.