Истината

48

Филип седи мълчаливо насреща ми. На кухненската маса. Няма и една ръка разстояние, а въпреки това ми се струва, че е безкрайно далече.

Толкова сме си чужди, колкото могат изобщо да си бъдат чужди двама души. Зад челото си той крие цяла безкрайна вселена, никога не бих могла да го разбера дори и приблизително.

На перваза на прозореца стои една наша стара снимка. Изглеждаме толкова смешно млади и щастливи. Сега той изглежда така, както се чувствам аз: така, сякаш би трябвало да умре от умора. Плъзвам поглед из кухнята. Пъстрите цветя на масата пред мен са с клюмнали глави, над тях, подобно на ленива луна, виси кръгла лампа.

Отдавна седим така. Трябва ми време, за да проумея. За начало трябва да съединя непознатия мъж с Филип.

Чувствам се шуплеста и чуплива като празна охлювена черупка. Поглеждам Филип. Липсват ми думи.

Мисля си за времето след неговото изчезване. Как се скарахме в деня на отпътуването му, в деня преди това и в деня преди това и в деня преди него. Не си спомням привидните причини, изсмуканите от пръстите аргументи. Вече не ставаше дума за нищо, целта беше само спорът сам по себе си, кой е прав, кой печели, кой кого ще нарани.

Известно време плачех всеки ден, което подлудяваше Филип. Това, което той не знаеше, бе, че не плачех, защото съм тъжна, безпомощна или отчаяна или за да го изнудвам. Ридаех от бяс. Ридаех, защото той ме разгневяваше толкова, че понякога не познавах сама себе си, разгневяваше ме така, че ми идваше да взема нещо, нещо тежко, и да му го метна по главата.

Проумях, че ме вбесява толкова не защото вече не го обичам, а тъкмо защото все още го обичам — но го проумях едва когато той изчезна така внезапно.

Само за една нощ животът ми се промени — вече се състоеше само от надежда и страх и от всички тези въпроси: Къде си, Филип? Защо ни изостави? Какво е станало с теб? Жив ли си? Добре ли си? Мислиш ли още за мен, за своята жена и сина си? Какво се е случило? Убит ли си? Отвлечен? Станала е злополука? Удар? Мозъчен кръвоизлив? Инфаркт? Умрял си някъде и никой не те е намерил? Загубил си паметта си, така, както аз обичам да си го представям? Или си избягал? Криеш ли се? Започнал си нов живот? Там навън ли си някъде? Щастлив ли си? Бих ли могла да усетя, ако все още си жив? Трябва ли да съм усетила, ако си мъртъв? Къде си, Филип? Къде си? Ще се върнеш ли някога?

Как е възможно да не си оставил никакви следи? Как е възможно човек да не остави следи? Нарочно ли го направи? В нелегалност ли си минал? Имал си тайни от мен? Беше ли мъжът, за когото те смятах? Или има неща, които не зная? Неща в твоя свръхбогат, стар и достолепен род, неща в твоя семеен концерн, за които нищо не подозирам? Имал ли си врагове? Бил ли си нечий враг? Имал ли си любовница? Имало ли е някого, когото си обичал повече от Лео и мен? Защото, повярвай ми, това би било добре, съвсем добре. Искам само да зная. Искам само да зная какво се е случило с теб.

Какво се е случило с теб?

А сега?

Дълго време смятах, че не желая нищо по-силно от това да си върна Филип. А сега ми се налага да мисля за нещо, което баба постоянно ми повтаряше: Внимавай какво си пожелаваш. Може да стане истина.

Ние мълчим. Хладилникът бръмчи. Отвън писука някаква нощна птица. Дъските на пода пропукват, сякаш голямата, мъдра къща, в която се намираме, иска да отнеме тежестта на мълчанието между нас. Отмествам поглед от лицето на Филип, съсредоточавам се върху дървото на кухненската маса, върху шарките, прокарвам длан по тях, не зная какво да мисля, какво да правя, какво да кажа. С разума си зная, че мъжът на летището, в колата, в къщата ми, мъжът, който ме преследваше и когото аз преследвах, мъжът, когото бих и комуто крещях, мъжът, който ме заплашваше и когото аз заплашвах, е Филип. Зная го, ала просто не мога да го проумея.

Всичко е толкова сюрреалистично, чувствам се така, сякаш съм само героиня в някаква театрална пиеса, сякаш всеки миг ще трябва да премина през стена от папиемаше и да установя, че масата, на която се подпирам, кухнята, къщата, целият ми свят е само кулиса.

Вдигам поглед, очите ни се срещат. За миг по устните на Филип заиграва лека усмивка и той изглежда почти както преди. Сетне по лицето му пробягва сянка и отнася усмивката, лицето му пак изглежда като това на Непознатия, който завчера… или пък беше по-завчера?… слезе от самолета.

През последните дни бръчките по красивото му лице са станали още по-дълбоки.

Неволно се сещам за едно изречение от Герхард Хауптман, което наскоро прочетох на учениците ми в час по немски език: „Няма нищо тъй жестоко, както отчуждеността на тези, които се познават“.

Когато най-сетне отново съм в състояние да говоря, гласът ми звучи дрезгаво:

— Просто не можех — казвам. — Просто не можех да позная в теб своя мъж.

— Не си можела да ме познаеш? Или не си искала? — отвръща Филип.

Не отговарям. Не зная.

Но си спомням. За седемте години без него. За слънчевото затъмнение, за тайните нощи с Мирко, за това как се простих. И после за този странен мъж с безпощадните очи, който неочаквано слезе от един самолет и нахлу в моя с мъки наново подреден свят. Беше както тогава, когато бях на седемнайсет години и намерих майка ми обесена в кухнята. Промяната в цветовете, студът в костите ми, чувството, че съм опакована в памук.

— Нещо в мен те направи теб — прошепвам аз.

Боря се за правилните думи.

— Беше твърде много — казвам. — Просто беше твърде много.

Нещо в мен те направи теб.

Не мога да го обясня по-добре.

Това е истината.