Истината

51

Нещо е променено, когато се събуждам, и минават няколко секунди, докато разбера какво е: студенината, която ме мъчеше през последните дни, е изчезнала от костите ми. И цветовете са други, сякаш съм махнала филтъра, който лежеше върху очите ми. Сбърчвам чело, когато чувам гласовете откъм градината, проникващи в ушите ми през открехнатия прозорец.

— Добро утро — казва мъжки глас.

Старчески женски глас му отговаря нещо, което не разбирам съвсем. Заслушвам се.

— Радвам се да ви видя — казва Филип.

— Хубаво е, че пак сте у дома. Най-хубаво за жена ви и сина.

Филип и госпожа Тайс.

— Съжалявам, не се сещам за името ви — чувам Филип да казва. — Такъв съм забраван, направо ме е срам — римува той в отговор.

За миг настъпва тишина.

Иска ми се да можех да видя сащисаното лице на госпожа Тайс. Тя не е свикнала някой просто така да й отговаря в рими.

— Името ми е Тайс — казва тя, след като се е опомнила. — Можете да ми казвате Маргарете. А от паметта си не се жалете. Нужна е малко тренировка, не е скъпо. Аз тренирам с рими, мисля, че не е тъпо.

— Добра идея, признавам — отвръща Филип. — Но в мен напират въпроси… и добавям: тук нявга живя господин един, Вебер май беше, хъркаше тъй, че у нас подът трептеше.

Аз се обръщам още веднъж, докато госпожа Тайс обяснява на Филип, че се е сдобила с тази къща, когато преди няколко години господин Вебер се споминал, а Филип й отговаря с други несръчни рими.

С удивление забелязвам, че се усмихвам.

Сетне потъвам обратно в дълбокия сън без сънища.

Когато се наспивам и излизам в коридора, усещам, че съм сама в къщата. Заслушвам се в тишината, в многото нейни гласове. Повечето от това, което се случи през последните дни, ми се струва като сън. Време е да се завърна в действителността.

За първи път от седмици насам завързвам връзките на маратонките си.

Слънцето все още не се е издигнало, когато тръгвам. Вятър гали голите ми глезени. Забелязвам, че на главата ми отзад вече не се полюшва конска опашка, докато тичам по алеята. Вдишвам дълбоко. Уханието на липите, превърнало се в смъртна орис за стотици земни пчели, все още се носи из въздуха, лятото е достигнало зенита си, сега вече първите предвестници на приближаващата есен няма да ни заставят да чакаме дълго. Отбивам в пътеката по посока на парка, покрай вилите на съседите, намирам ритъма си, леви-десни, леви-десни. Някакъв доберман се мята към мен, когато притичвам покрай него и стопанина му на път към парка, аз се отдалечавам, оставям зад гърба си и кучето, и джафкането му. Всичко е зелено. Тичам, по-бързо и все по-бързо, през поляната, към дърветата, спринтирам. Чувствам се силна. Наслаждавам се как бие сърцето ми, струва ми се, че почти усещам как кръвта тече във вените ми… и най-сетне не мисля вече за нищо.

След около час се завръщам у дома изтощена и цялата плувнала в пот и първо отивам в кухнята, за да пийна нещо. С влизането веднага съзирам листа върху кухненската маса. Наливам си чаша вода, отпивам няколко глътки, мобилизирам се. После сядам край масата. Краката ми треперят, не зная дали от напрежението или от вълнение.

Допивам чашата си, после обръщам листа, откривам послепис:

Усмихвам се против волята си. „Зная — мисля си, — а аз те изиграх за името на сина ни.”

Под душа се търкам така, че кожата ми става съвсем червена, и наблюдавам как водата отмива сълзите ми, всичката мръсотия и баласт. Чувствам се по-лека, докато стоя пред огледалото, увита в бяла хавлиена кърпа, и подсушавам късата си коса.

После потеглям на път.

На пазара купувам плодове, зеленчуци и един голям букет слънчогледи за Мириам. Извинявам й се, благодаря й, обещавам й, че скоро ще поговорим за всичко на спокойствие. Може би на закуска, при мен. Гледам я как подрежда цветята в зелена стъклена ваза, целувам я. Правя се, че не чувам мрънкането на сина ми, когото намирам в къщата на дървото заедно с Юстус. Не иска да си ходи, но аз го отвеждам у дома. Обаждам се на Йохан и се изяснявам с него, обяснявам му всичко, доколкото мога. Аз се извинявам, той се извинява, зная, че не е разбрал нищо от това, което съм казала, но не се разправяме повече засега.

С натежало сърце сядам пред компютъра и търся вестникарската статия за самоубиеца, който преди много години излязъл на едно селско шосе и застанал насред движението. Ровя из архива на регионалните вестници. Не намирам нищо. Нима Филип е излъгал, за да ме пощади? Прехапвам устната си до кръв.

Звъня на Барбара Петри. Тя не вдига. Не ме учудва. Обзема ме срам, затварям телефона. Сетне се мобилизирам, обаждам й се отново, чакам, докато се включи гласовата й поща, и оставям съобщение. Звъня в старческия дом и узнавам, че Констанца е добре, още говорела с възхищение за чаеното парти, на което била ходила, а на сутринта след онова гостуване била поръчала закуската си в рими.

Отново говоря с Мирко. Той си признава, че не само телефонният тормоз, а и някои от гадните онлайн коментари са били негова работа. Извиняваме се един на друг. Казваме, че ще си останем приятели. Знаем, че няма да е така.

Сядам отново пред компютъра. Подготвям си първата учебна седмица след лятната ваканция.

Готвя доматен сос.

Вземам венчалната си халка, увивам я в една от старомодните платнени носни кърпички на баба ми и я слагам в раклата с бельото.

Търся отново статията. Намирам страницата на един местен вестник, който бях пропуснала. Искат да се регистрирам, за да мога да ползвам архива. Създавам си набързо един акаунт, ползвател: Radioheadfanl978, парола: karmapolice. Пускам кодови думи, тагове, щракам нагоре-надолу. След по-малко от пет минути намирам статията.

Филип е казал истината.