Истината

19

Без да искам, погледът ми пада върху бялата като лотос вана и пред вътрешния ми взор затрептява една картина. Филип и аз заедно във ваната, на перваза й — една бира за него, за мен ябълков сок. Моят корем, надут от бременността, стърчи над пяната. Филип, спокоен и весел. Щастлив. Тъмни очи, трапчинки на бузите, за секунди го виждам точно пред мен — как пийва глътка бира, а пяната от шампоана се стича по гърдите му на милиарди миниатюрни, пъстро искрящи мехурчета и…

Защо не се сетих за това по-рано?

Излизам от банята и отивам към кухнята.

— Какво ви липсваше най-много освен семейството ви? — чувам гласа на Петри.

— Пържоли и ракия — отвръща Непознатия, а Барбара Петри се смее.

Няма и пет минути да съм го оставила насаме с нея и той вече я е омотал.

Двамата се държат така, сякаш са седнали уютно на приказки на кафенце. Отново ми се повдига.

— Искам да му задам няколко въпроса — казвам, когато влизам при тях.

Върху челото на Барбара Петри се появява отвесна бръчка. После тя хвърля питащ поглед към фалшивия Филип. Той се колебае.

— Може би това съвсем не е лоша идея — подхвърля, а от предвзето снизходителния му тон ми прилошава още повече. — Може би ще помогна на Сара, ако й отговоря на няколко въпроса.

Той прокарва длан по лицето си.

— Само дето съм невероятно уморен — казва той. — Тези мъки, продължителният полет, часовата разлика…

Той прекъсва изречението, оставя го да се разпадне.

— Не сте длъжен да го правите — казва Петри с разбиране. — Абсолютно понятно е, че първо искате да си починете. След всичко, което сте преживял.

Упрекът в гласа й е категоричен, аз много добре разбирам, че е насочен към мен. Трябва да я убедя, но отново ставам нервна. Щом като Непознатия знае за Йохан, какво ли още знае за Филип… и за мен?

— Не, няма нищо — казва Непознатия. — Всичко, което може да помогне.

— Ами добре — съгласява се Петри.

Тя ми хвърля подканващ поглед. Аз отпивам голяма глътка кафе, но все едно колко време се измъквам, няма да успея бързо да си изградя някаква стратегия. Затова решавам да действам направо.

— Кога е рожденият ден на Филип? — питам.

— Моят рожден ден е на 27 януари — отговаря светкавично Непознатия, сякаш изстрелва патрони от пистолет. — Като Моцарт — допълва той. Уверено.

Това, естествено, беше лесно. Всеки би могъл да го научи, стига да влезе в Гугъл. Но аз само загрявам.

— Кога е рожденият ден на Лео? — питам.

Непознатия се усмихва, отговаря уверено и на този въпрос.

— Не мога да повярвам, че ще присъствам на следващия му рожден ден — добавя той. — Всяка година си мислех за него, когато…

— Кога се оженихме ние с Филип? — срязвам го аз.

Няма да позволя той да говори за моя син.

Мъжът ме поглежда. Изглежда объркан.

— В началото на лятото — казва накрая той.

— Искам дата — отвръщам.

— О, боже — възкликва той.

Изглежда откровено уплашен. Мести очи насам-натам между чиновничката и мен.

— О, боже, вече не знам. Аз… не, не… знам, само че не се сещам. Аз…

— С какво бях облечена на сватбата ни? — продължавам да питам, няма да го пусна.

Той се люшка, а това е добре.

— Къде се оженихме?

— Аз… — заеква той, прокарва нервно ръце през косата си, навел глава. — По дяволите, толкова съм уморен, невероятно уморен.

— Коя песен свириха на сватбата ни? — питам.

Непознатият мълчи.

High and Dry на „Рейдиохед“, мисля си аз. Първо имитаторът на Елвис изпя Love me tender, а после пуснаха на запис High and Dry. Обгръща ме лекият повей на спомена, свива сърцето ми, но аз се мобилизирам. Не сега, не сега.

Барбара Петри въздиша. Изглежда й става ясно колко безсмислено е това начинание.

— Мисля, че стига вече, достатъчно — обажда се тя.

— Не! — викам аз.

Петри се надига от стола, личи си, че всичко това й е омръзнало.

— Госпожо Петерсен, имам впечатление, че нищо не може да ви убеди, все едно на колко въпроса ще отговори мъжът ви — заявява тя.

— Това не е моят мъж — отвръщам аз и също ставам.

Сама забелязвам колко инатливо звуча, но какво друго да кажа?

— Помогнете ми! — призовавам я аз.

Петри ме гледа замислено, сетне кима едва видимо.

— Господин Петерсен — казва накрая тя на Непознатия, който сега също е станал. — Предлагам вие на първо време да дойдете с мен. Ще ви настаним в хотел, докато всичко се уреди, а после можете…

— Не — казва Непознатия.

Петри вдига удивено вежди.

— Тази къща от поколения принадлежи на моето семейство — заявява фалшивият Филип. — Днес за първи път от седем години влизам пак в нея. Няма да си тръгвам и да спя в хотел.

Барбара Петри преглъща това няколко секунди, после кима с глава.

— Госпожо Петерсен — казва накрая тя, обърната към мен, а в гласа й се долавя извинителен нюанс. — Вие не бихте ли могли да се подслоните накъде другаде за тази нощ?

Аз се взирам в нея. Недоумяващо. Полудяла ли е? Как може да предположи, че съм готова да напусна къщата си, докато Непознатия остане тук?

— Не — казвам.

Жената отново преглъща една въздишка.

— Така, както стоят нещата, не смятам за добра идеята да останете тук и двамата — казва тя.

— Тогава вземете със себе си този мъж! — заявявам аз.

— Моля ви, проявете разум… — започва Барбара Петри, но не зная дали го казва на мен, на Непознатия или на двама ни, защото преставам изобщо да я слушам.

Време е да извадя своя жокер.

— Искам да видя бенката — казвам аз.

Главата на Петри се завърта рязко към мен.

— Каква бенка?

— Моят мъж има на гърдите си ярко изразена бенка — казвам аз.

Сега вече го пипнах.

Барбара Петри, изглежда, не знае какво трябва да се направи.

— Не зная — казва тя, обърната към фалшивия Филип. — Вие бихте ли евентуално…

— Слушайте, наистина започва да ми писва — сопва се насреща й Непознатия. — Няма да се събличам пред вас.

Тъмните му очи хвърлят искри към нея.

— Извинете — казва Петри. — Не исках да ви засегна. Просто ми се видя несложна възможност да докажете на жена ви, че…

— Днес за първи път стъпих на родна земя, от седем години — сопва й се Непознатият. — Почти четиридесет и осем часа съм на крака. Уморен съм като куче.

Той почти крещи, цялата му глава е почервеняла.

— Дамите дано да не ми придирят, че в момента не ми е до стриптийз.

Барбара Петри е пребледняла. Изглежда за първи път не се чувства добре. Накрая промърморва някакво извинение.

По дяволите.

Няколко секунди никой от нас не казва нищо.

Мисли, Сара!

— Ще ви изпратя до вратата — казва Непознатия.

Барбара Петри изглежда неуверена, не знае какво да прави.

Мисли, Сара, мисли!

Виждам как Барбара Петри се обръща, за да си тръгне, и в този миг ме пронизва. Разбира се!

— Искам генетичен тест!

Триумфиращо установявам, че измамникът ме зяпва с отворена уста.

— Генетични тестове могат да се правят само доброволно — отговаря Барбара Петри.

Поглеждам Непознатия. Той ми отвръща, гледа ме дълго, цяла вечност, две, три.

— Съгласен съм — казва най-после.

Филип Петерсен е роден на 27 януари 1976 година в Хамбург.

Сара Петерсен, по баща Вагнер, се появява на бял свят на 4 април 1978 година в Кьолн.

Лео Петерсен, единственото дете на двамата, се ражда на 28 август 2006 година.

Констанца, майката на Филип, има рожден ден на 18 май. Бащата на Филип Петерсен, който също се е казвал Филип, е роден на 11 ноември, умира на Бъдни вечер през 2002 година.

Сара Вагнер и Филип Петерсен се запознават на един 2 август.

На 27 януари се пада не само рожденият ден на Моцарт, но също така и освобождението на Аушвиц.

На 4 април 1968 година, тоест точно на този ден, десет години преди да се роди Сара, в Мемфис е застрелян Мартин Лутър Кинг.

Лео Петерсен има рожден ден на същата дата, на която е роден Гьоте.

Винаги съм бил добър с датите. Естествено, знам и датата на сватбата — 11 април. Не че я бях забравил одеве. Просто не исках да изглеждам пред Барбара Петри така, сякаш съм назубрил наизуст тези дати, това е всичко.