Истината

22

Тук навсякъде има паяци. Направо гъмжи от тях в тази хладна стара къща, която с безброй неподозирани места предлага такова прекрасно убежище. Днес отдавна вече съм се сдружила с плашливите същества, които от време на време виждам да пробягват по дюшемето. Преди беше друго. Когато откриех паяк, виках Филип, а той идваше и го махаше. Най-важното в тези моменти беше винаги едно — да не изпускам от очи насекомото. Защото паяците са по-бързи, отколкото си мислим, а най-лошото за мен бе, когато после се разсея за миг, паякът да изчезне някъде. Да не зная къде в този миг се намира онова, от което изпитвам такъв голям страх — това бе най-лошото. Огромен паяк, добре видим на стената, може и да е отвратително, но поне знаеш, че няма изведнъж да те налази по босите крака. Огромен паяк, който не можеш да видиш, но знаеш, че е тук някъде — това наистина е непоносимо. С Непознатия е както с паяците. И затова съм безкрайно нервна — защото нито знам къде е Непознатия, нито какво крои. Дори чантата му я няма.

Толкова много въпроси има в главата ми. Какво иска той от мен? Какво ще прави? Защо прави това, което прави? И — още по-важно от всичко това — как е успял да заблуди властите? Откъде знае толкова много за Филип? Мислите ми отново се връщат към въпроса как е възможно Непознатия да се съгласи за генетичен тест. Всичко това… не…

Потушавам гнева и объркването си, налагам си да се успокоя и да разсъждавам логично, да разгледам проблема отвън.

Непознатият се съгласи за генетичен тест.

Първо: това го поставя (поне в очите на Барбара Петри) в много достоверна позиция.

Второ: докато излязат резултатите от един такъв тест, сигурно ще минат няколко дни.

Трето: каквото и да е замислил, той не може да е предвидил дълъг срок за него. Защото колкото и да се прави на ловък в момента, рано или късно ще бъде разобличен. В краен случай тогава, когато действително направят генетичния тест.

Четвърто: ако генетичният тест, който ще го разобличи за няколко дни, не го притеснява, значи тогава на Непознатия са му нужни по-малко от няколко дни, за да осъществи плана си.

Но какъв, какъв, по дяволите, е планът му? И как се вмествам аз в него? И защо е този телефонен тормоз? Искат да ме смажат?

Не, не и мен.

Когато изкачвам стълбата и отварям капака към тавана, в лицето ме блъсва застоял въздух, нагрят от изминалите жарки летни дни. Сякаш прекрачвам невидима граница. Прахът гъделичка носа ми, не зная кога за последен път съм била на тавана, избягвам го, това помещение, обременено с материализирало се минало. Аз не се интересувам от миналото, не съм от хората, които водят дневници, потапят се в десетилетни стари снимки или плащат на скъпи терапевти, за да разнищват първите години от живота си. Никога не съм ги разбирала. Моите дневници от тийнейджърските ми години се изгубиха, а съм сигурна, че вече не бих открила себе си в мислите на онази личност, която съм била тогава. Когато гледам стари свои снимки, виждам дух, същество, което вече го няма.

Никога няма да разбера хора, които бягат в миналото — било то историческо, или пък частно. Намирам непоправимостта на миналото объркваща, потискаща, а към бъдещето се отнасям с дълбоко недоверие. Настоящето е всичко, което имам, и то е винаги тук.

Таванът е пълен със стари кашони от пренасянето и всички онези джунджурии, които не са ми били нужни през последните години, но които въпреки това не мога да изхвърля — най-вече защото не са свързани с моите спомени, а с тези на Филип. Наследени предмети, които той получи след смъртта на баща си. Дъска за сърф. Още спортна екипировка. Акустична китара. Минифутбол джага. Кихам, подсмърчам, отварям напосоки един сандък. Стари бебешки неща на Лео. Старата фотокамера „Никон“ на Филип — онази, която беше взел в болницата, когато раждах Лео. Фотоалбуми. Преглъщам, налагам си да затворя сандъка.

Веднага откривам кутията, в която прибрах пистолета на Филип. Задавам рождената му дата в кодираната заключалка, отварям кутията. Взирам се в оръжието, колебая се, не ми се ще да го взимам в ръка. Спомням си как Филип тогава ме уговори поне основно да се запозная с оръжието. Зная как се държи, как се зарежда и изпразва. Въпреки това се колебая. Човек никога не бива да вкарва в играта оръжие, ако не е непременно наложително.

Години наред не съм се докосвала до пистолета, отвращението ми към оръжията е толкова голямо, че реагирам почти физически на това. „Човек не бива да убива — мисля си всеки път, щом видя пистолета, — нито животни, нито хора, хора пък съвсем.“ По възможност изобщо не трябва да се избиваме взаимно, но след като човек вече непременно си го е набил в главата, нека поне да бъде трудно, да изисква напрежение и решителност. Който иска да убие друг човек, мисля аз, би трябвало да се опита да го удуши, със собствените си ръце да изтръгне живота от тялото му, да бъде съвсем близо, лице в лице, това е мръсно, това е трудно, такова нещо не го може почти никой, нашите задръжки пред умъртвяването са твърде силни, нашите сили са твърде малки. Но когато трябва просто да свиеш и стиснеш само един пръст? Толкова просто. Толкова ужасяващо просто.

Затварям кутията. Слизам от тавана. Държа оръжието в ръцете си. Ослушвам се. Дълго. Всичко е тихо. Връщам се в спалнята си, отварям сейфа, където има запас от пари в брой за спешни случаи и малка кутийка с патрони, която преди години Филип сложи тук и която никога не съм докосвала.

Отново се колебая. Сетне зареждам пистолета, поставям го пак в кутията ми, затварям я, променям цифровия код, отварям гардероба си и тиквам кутията на най-горния рафт, най-отзад, слагам няколко тениски пред нея. Чувствам се едновременно и по-добре, и по-зле. Събувам сандалите си и се отпускам в леглото. Моментално чувствам как сънят пристига бързо, оставям му се и се спускам в мрака.

Вървя по някакъв коридор. Голи стени. Около мен е тихо. Страх ме е, много ме е страх. Не зная от какво ме е страх толкова, но този страх почти отнема разсъдъка ми. Уплашено задържам дъха си, когато го чувам. Тропане. Макар че ме плаши, все пак тръгвам към него. Там има врата. Спирам на известно разстояние от нея. Ослушвам се. Ето! То отеква отново. Идва иззад вратата. Тръгвам към нея, въоръжавам се вътрешно срещу това, което ме очаква зад вратата, сетне натискам бравата. Дръпвам вратата напълно и виждам какво има зад нея, примигвам объркано и…

Събуждам се, отскубвам се от мелницата на мътното течение, спасявам се, опомням се в белите, пропити от студена пот чаршафи. Когато отварям очи, в стаята ми е пълен мрак. Сърцето ми се мята в гръдния кош като подплашено птиче. Примигвам. Трябва да е среднощ, защото през щорите не прониква никаква светлина. Изпъшквам, тъкмо се каня да протегна ръка към мобилния си телефон, за да видя колко е часът, и изведнъж ме пронизва. Та аз заспах при запалена лампа! Лампата на нощното ми шкафче беше включена!

Някой е бил в стаята ми.

Дъхът ми отведнъж се насича, за миг се парализирам от страх. После излизам от вцепенението и търся опипом копчето на лампата. Ръката ми потъва в празно пространство. Страхът от това да докосна нещо — да докосна някого — в мрака взема надмощие над мен. Опитвам се да се успокоя, казвам си, че сигурно в полусън сама съм загасила лампата, без сега да си спомням това; колко пъти вече ми се е случвало да заспивам на светнато и после в полусън да гася лампата? Сигурно стотици пъти. Облекчено кимам сама на себе си. После откривам копчето, натискам, лампата светва, потопява стаята в топла светлина, а на мен дъхът ми секва.