Истината

47

Години наред сънувах това. Отново и отново.

Нощ е. Ние стоим един срещу друг. Светът е опразнен, няма никого освен нас. Адам и Ева. Всички реки, всички планини и езера, всички поляни и гори и пътища и полета и овощни градини и циркови шатри и морета, всичко е само за нас. Не смея да се помръдна, не смея да кажа нищо, понеже ме е страх, че магията ще рухне, ще се пръсне пашкулът, който ни обвива и държи света отвън. Едва не се стряскам, когато Филип вдига ръка и леко, съвсем леко докосва бузата ми. Сякаш иска де се увери, че съм истинска. Затварям очи. Опитвам се да проумея, че стоя тук и Филип ме гали по бузата. Така, както го е правил стотици пъти. Отварям пак очи. Магията рухва.

Той дръпва ръката си като дете, което тъкмо в този миг се е спомнило, че е опасно да пъха длан между решетките на клетката.

Аз се взирам във Филип, той се взира в мен. Дръпвам се назад, усещам се, че тръскам глава и че казвам нещо, не знам какво. Хващам се за облегалката на дивана, за да не пропадна в бездънното, границата между сън и действителност се е разтворила, изчезнали са всяка убеденост и увереност, не разбирам нищо, а същевременно зная всичко.

Инстинктивно отстъпвам още назад. Една крачка, още една. От гърлото ми се изтръгва задушен вик, искам да се обърна, искам да избягам, но май не мога да помръдна, тъй силно се е впила в крайниците ми уплахата.

— Сара! Моля те, остани! — казва Измамника, казва Винсънт, казва моят мъж, казва Непознатия, казва Филип и посяга към ръката ми. Аз я дръпвам.

Погледът ми пада върху телефона, навеждам се, вдигам го, някакво отвличащо действие, сама забелязвам, че е такова, но се чувствам неспособна да се изправя срещу ситуацията. Натискам като вманиачена копчетата, искам да го отблокирам, но екранът не светва. Наистина ли батерията се е изтощила, или телефонът се е повредил, когато падна на паркета?

— Сара — казва Филип.

Аз го поглеждам.

Гледката ми причинява болка. Един непознат, чужд човек. Не я понасям. Изведнъж се сещам за нещо, за най-важното. Зарязвам го там, подтиквана от внезапна мисъл, вървя като автомат, сякаш в гърба си имам пъхнат ключ, сякаш са ме навили с пружина. Трябва да действам сигурно. Трябва да действам сигурно. Да действам сигурно. Лео. Сигурност.

С усещането за неговия поглед в гърба ми излизам със схванати крака от кухнята, влизам в хола, вземам телефона, набирам номера на Мириам, примигвам объркана, когато чувам сигнал „заето“. Затварям, взирам се в телефона в дланта си, потискам потребността си да опитам още веднъж при Мириам, искам да държа линията свободна, за да може тя да ми се обади. Броя до десет, не се звъни. Изругавам, набирам номера на Мириам. Въздъхвам облекчено, когато чувам сигнал „свободно“. Звъни се веднъж, втори път, трети път, никой не се обажда.

После вдигат слушалката и чувам угрижения глас на Мириам.

— Сара, слава богу! — казва тя. — Така се притеснявах. Всичко наред ли е?

Не казвам нищо, като упоена съм.

— Защо така изведнъж избяга и какво беше това с Лео?

— Той при теб ли е? — изхриптявам аз.

— Какво? Естествено, че е при мен. С него всичко е наред. Ти си тази, заради която се притеснявам!

За миг светът сякаш спира да се върти.

— Кажи го пак — настоявам аз.

— С Лео всичко е наред — повтаря Мириам. — Добре е. Но с теб какво става?

Затварям очи. Изпитвам такова облекчение, че за миг забравям всичко друго.

— Мириам? Той къде е бил? — питам.

— Бил е просто в банята!

„Бил е просто в банята“, мисля си аз с притъпени сетива.

— Филип не ти ли предаде? Говорих с него. Сара, добре ли си? — пита Мириам. — Нали знаеш, че съм тук, когато ти трябвам.

— Благодаря ти, Мириам — отвръщам аз и затварям.

Обръщам се, все още съвсем замаяна… и той е там.

Просто стои в рамката на вратата. Филип. Не мъжът от моите спомени, но моят мъж. Седем години по-стар, седем години по-различен. Зная, той трябва да е, бенката е неопровержима, а въпреки това все още не мога да го разпозная. Виждам нас двама ни, почти деца, лято е, стоим сред море от хора, а „Рейдиохед“ ни свирят една песен; ние седим на брега на нощната Елба, Филип е сложил ръка в моята мокра коса, устните ни се срещат; стоим на плажа край Елба, Филип пада на колене, а аз се правя на изненадана; дебелият имитатор на Елвис ни пее Love Me Tender, и виждам лицето на Филип, когато му казвам, че пак съм бременна и че този път ще се получи; и го виждам как проверява чантата си за болницата — фотокамери и батерии за цял екип оператори; и виждам себе си с Лео в ръце; и виждам как ние двамата се караме, и виждам как се сдобряваме, и…

Пред мен стои един непознат.

Пред мен стои моят мъж.

Нощ е.

Няма вече минало и няма бъдеще.

Само ние.

В този момент.

Сега трябва да кажа нещо, ясно ми е, но нямам думи, навсякъде има кръв и болка и вина, килим от умрели от глад пчели.

— Не те познах — казвам, след като отново мога да говоря, а гласът ми звучи старчески и дрезгаво.

Не зная какво друго да кажа.

Мъча се да намеря думи.

— Бях забравила — казвам.

— Зная — отвръща той.

Поглеждаме се един друг, но не се разпознаваме.

И аз си мисля: веднъж дяволът сътворил едно огледало, което правело така, че всичко красиво, което човек виждал в него, се спаружвало и смалявало до почти нищо, а пък всичко лошо, което се оглеждало, ставало само още по-лошо. Един ден обаче огледалото се счупило, пръснало се и това причинило най-голямото зло. Защото малките късчета се разлетели и когато парченце от огледалото попаднело в окото на някого, той виждал всичко наопаки или имал очи само за неправилно обърнатите неща. А при някои хора парченца попадали даже в сърцето и сърцата им замръзвали и се превръщали в бучка лед.

Мисля си за образите от „Снежната кралица“, която Лео толкова обича. За Кай, в чието сърце попада парче от огледалото, и сърцето му замръзва, а друго парченце в окото, заради което той вече не познава своята любима приятелка Герда. И Герда търси Кай, прекосява половината свят заради него. Но когато най-накрая го намира, той е студен като лед и не я познава.

Колко пъти съм чела на Лео тази история? Петдесет? Сто? И си мисля: колко често съм си пожелавала това преди — живот като в приказка. А съвсем съм забравяла колко жестоки са все пак повечето приказки.

Стоим така още дълго, а на мен ми се иска да преодолеем дистанцията, създала се помежду ни, зная обаче, че е невъзможно някога да стигнем един до друг. Защото всяка дистанция трябва да е поделена наполовина, за да бъде преодоляна, и защото половината на една дистанция пак трябва да бъде разделена наполовина, и защото половината от това трябва отново да бъде делена наполовина, и следващата половина, и следващата след нея, и заради това хората действително не могат да стигнат един до друг, все едно колко много се опитват.

Той седеше в самолета за Хамбург. Приземяване. Земята се втурна към него и за миг изпита чувството, че самолетът няма да кацне, а просто ще се разбие. Тази мисъл не го уплаши. Той просто си седеше, без да се движи, и гледаше как къщите и дърветата и всичко това под него, съставляващо вкупом света, ставаше все по-голямо.

Последните дни му се видяха нереални. Всичко се бе развило много бързо. Освобождаването му, раздялата с другите. Вън. От мръсния, влажен пленнически лагер, който бе станал негов дом, в болницата, оттам — в една лимузина, от нея — във фоайето на един хотел, всичко в течение на по-малко от дванайсет часа. Той се бе опитвал да проумее. Беше се опитвал да изпита щастие. Но не се стигаше дотам. Постоянно имаше нещо за обсъждане, постоянно някой искаше нещо от него. Едва сега, в този самолет, настъпи момент на спокойствие. Хората, които го придружаваха по време на полета, бяха замлъкнали. Наблюдаваха през прозорците как земята се приближава или четяха вестник. Той гледаше как родният му град се носи стремително към него, старият му живот, старите му животи. Ставаше твърде бързо, той все още бе в лагера, все още бе при своите събратя, все още беше в мръсотията и влагата. Не знаеше какво го очаква. Имаше ли все още дом? Когато мислеше за дома си, той мислеше за един съвсем определен ден, сам не знаеше точно защо.

Една събота в разгара на лятото. Градината бе цялата разцъфтяла, черните бързолети даваха прощално представление в небето. Сара бе предложила да си направят пикник в градината и ето че двамата седяха там, в сянката на старата череша. Ягоди и бързо топящ се ванилов сладолед, от време на време някоя спокойно прелитаща земна пчела. Лео лежеше между тях на одеялото, гукаше весело и гледаше светлината, падаща през короната на дървото върху узрелите череши, които Сара все още не беше обрала, за да ги подари на съседските деца. Черешките лъщяха като миниатюрни изкусителни ябълки от рая. От време на време Лео им бягаше, пропълзяваше из тревата в търсене на приключения, посягаше с ръце към пеперуди, смееше се гъргорещо на стръковете трева, крито го гъделичкаха по голите ръце и крака. От време на време те ставаха и го пренасяха обратно върху одеялото.

Сара бе свила косата си на тила в обикновен кок, беше боса, в бледожълта лятна рокля, лявото и ходило бе отекло. Малко преди това бе настъпила една пчела, Филип бе извадил жилото от петата й, после донесе лед за охлаждане. Тя седеше по турски, с книга на коленете, и четеше. Много му се искаше да знае какво чете, но не искаше да я прекъсва, беше го страх, че ако направи някое погрешно движение, мигът ще отлети като подплашена птица. Лео се отдалечаваше, на лов за една особено дебела земна пчела, която се появи иззад храстите цариградско грозде подобно на кръжащ боен хеликоптер, после със силно бръмчене отново се издигна и изчезна в синевата на небето. Филип се учуди колко бърз е вече малкият. Ако го крепяха, можеше да прави по няколко предпазливи крачки. Сара вдигна очи, остави книгата, Филип видя, че чете Хемингуей, сигурно за училище, където скоро щеше да се върне. С няколко крачки тя догони детето, вдигна го високо над главата си, то се разсмя. Филип откъсна за Сара една паричка. Тя прие цветето с благосклонна усмивка, после го изяде, а той се разсмя.

По-късно Сара влезе в къщата, за да приготви вечерята, а Филип поседя още известно време в градината и тъкмо похапваше грозде, когато чу нещо да шумоли в тревата пред краката му. След секунди пред него се появи малка котка на червеникави петна, после още една с кафяви петна. Те се спряха на известно разстояние и зачакаха с погледи, вперени в него. Филип се усмихна.

— Е, какво? — каза той и се загледа в тях, докато те заситниха към него, сетне направиха стъпка назад, пак се спряха, измяукаха тихо, а накрая преодоляха сдържаността си.

Котетата, изглежда, бяха сестри. Нямаха каишки, окото на едното от тях беше мътно и Филип се запита дали не са бездомни.

— Сладки са… котетата — чу той изведнъж тънък глас откъм градинската ограда.

Малко червенокосо момиче с конска опашка надничаше към него през оградата. Къси панталони и футболна фланелка.

— Твои ли са? — попита той.

Момичето тръсна глава.

— Котетата са доста страхливи — каза тя. — На едното окото е повредено. Може би някой е бил лош към него.

Филип кимна със сериозно изражение.

— Да им дадем ли имена? — попита той.

— Те сигурно вече си имат.

— Но ние не ги знаем — каза Филип.

След като дадоха имена на котетата и момичето си отиде, Филип последва жена си в къщата. Когато се върна у дома и влезе в кухнята, Сара изскочи от един ъгъл, метна се върху него и покри изгорялото му от слънцето лице с десетки болезнени целувки. Смеейки се, двамата паднаха на пода.

Това беше неговият дом.

Има ли го все още това място?

Днес е четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и първият ден от моя земен живот. Четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и един пъти да се събудиш. Да отвориш очи. Да изживееш цял един ден и пак да отидеш да спиш. Да лежиш четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и един пъти и да сънуваш.

Той не бе престанал да брои. Толкова пъти се беше питал дали някога пак ще бъде свободен. И ако да, в кой ден от живота си. Тринайсет хилядният? Двайсет хилядният?

Той гледаше през прозореца и се питаше къде се намира, не знаеше. Всичко, което някога бе назовавал свой живот, всичко, от което се състоеше неговата идентичност, бе толкова далече. Детство. Юношество. Любов. Следване. Сватба. Бащинство. Работа. Последните седем години бе прекарал в нещо като преддверие на ада с чакане и оцеляване. Когато в хотела в Колумбия се видя в огледало за първи път след дълго време, се бе уплашил от самия себе си. Взираше се в лицето си и не намираше ни най-малка прилика със своето старо Аз. Не, помисли си той накрая, това вече не съм аз. Съвсем не съм. Така не би го познала дори майка му. Безгрижният идиот, какъвто бе някога, беше изчезнал. Външността му само отразяваше неговия вътрешен свят.

Спомни си за първия си душ на свобода. Как стоеше там, със самобръсначката и всички необходими неща пред себе си, и гледаше брадясалото си лице. И как не можеше да се застави да се обръсне. Тъй дълго се беше крил зад брадата си, почти седем години. Не можеше да се раздели с нея. Сигурно беше по-добре да бъде внимателен още известно време.

Част от него искаше просто да го оставят на мира. Отпрати психолога, който му бе предложил да разговарят. Не желаеше да вижда никого, нито Сара, нито сина си. Но как можеше да изрази това? Никой нямаше да го разбере. Още когато бе отказал предложението да говори по телефона или по скайпа с жена си и бе помолил да й предадат да не води сина им на летището, го бяха погледнали така, сякаш си е изгубил ума. Толкова ли беше трудно да разберат, че той просто иска да го оставят на мира? Да. Изглежда беше много трудно за разбиране. Изглежда поведението му не беше нормално. Затова той реши да издържи. Вече го можеше. Да издържа и да функционира. Без да завързва ненужни дискусии. Само докато стигне у дома. Само още малко.

Брадата остана. И желанието да се оттегли в своята къща, сам, докато узнае отново кой е и какво иска да прави с остатъка от живота си — и то остана.

Беше си представял всичко съвсем различно. Но не беше като във филм: жертвата на отвличането се завръща у дома, притиска в прегръдка семейството си и всичко е добре. Не беше толкова просто.

Това, от което най-вече имаше нужда, бе един отговор.

А може би още нещо: отмъщение.

Въпросът дали някой, когото беше обичал и комуто бе имал доверие, е възложил отвличането му — това го измъчваше от седем години. Трима души стояха в списъка му и той бе прекарал много време да ги мрази — тези трима души. През вялите пропилени дни, през безсънните отчаяни нощи. Ако имаше нещо там, в своя затвор, това беше време. Бе се заклел в себе си: ако някога излезе пак на светло от тази дупка на края на света, те трябва да си платят. Пожелаваше им да ги тръшне чума — според това кого в момента смяташе за виновен, веднъж единия, друг път другия, после третия.

Например Йохан Кербер — приятелят на баща му. Той го бе притиснал да направи това пътуване, уж щяло да е добре за Филип. Да се откъснел малко от Сара. „Отсъствието засилва любовта“, беше му казал Йохан. И сега го виждаше пред себе си — колко угрижен изглеждаше. Сякаш някога го е било грижа за брачните проблеми на Филип.

Или Бернд Шрьодер. Всъщност Бернд трябваше също да седи в колата, която бе откарала Филип на деловата му среща и от която той бе отвлечен. Но в последната минута Бернд се бе разболял и не можа да излезе от хотелската си стая. Във всеки случай така твърдеше той. Разяжданият от амбиция Бернд Шрьодер да зареже такава важна среща заради някаква простуда? Не беше за вярване.

Така. И накрая оставаше Сара. Дали пък в края на краищата майка му все пак не беше права? Сара го е преследвала само заради парите му? Той съжаляваше, че никога не бе отворил дума за това, което майка му постоянно намекваше. Че Сара била съгласна да го напусне за пари. Винаги й се бе доверявал сляпо. Преди.

Защото, естествено, имаше и добри времена с нея, ала в спомените му те в по-голямата си част бяха избледнели подобно на стари вестници, лежали твърде дълго на слънце. Всичко, за което натрапчиво мислеше по време на пленничеството си, бяха караниците, подлостите — честно казано, и от двете страни. Поне към края между тях вече нямаше любов. Само кръв и сълзи. Наистина ли беше само заради онази ужасяваща нощ, в която любовта им окончателно се бе разрушила? Или тази нощ просто бе изнесла на светло нещо, което твърде дълго бе къкрело под повърхността? Че те са прекалено различни, за да се обичат и разбират истински. Той си спомни колко дълго я бе умолявал да разговаря с него. Как й бе казвал всички тези глупави, отчаяни неща, които обикновено се говорят във филмите. За жени.

„Моля те, поговори с мен…“

„Какво мислиш?“

„Вече не понасям твоето мълчание.“

„Ако някога си ме обичала, тогава…“

Само тази ужасна нощ ли е била? Или техният брак и така щеше да се провали? Дали този брак някога изобщо е бил истински? Той отново и отново си блъскаше главата над тези въпроси. Понякога чуваше ясно гласа на Сара от добрите дни, понякога над всичко доминираше строгият глас на майка му. От година на година все повече се отдалечаваше от Сара и от брака си, докато накрая вече дори не бе в състояние да извика пред вътрешния си взор лицето на жена си. Нищо вече не беше сигурно. Всичко беше възможно.

Достатъчно често пазачите му го бяха казвали. „Ти ще си изгниеш тук, богаташо — повтаряха те едно и също на развален английски, — никой няма да плати за теб.“

Това само подхранваше омразата му.

Едва след освобождаването си той узна от властите, че никога не е постъпвало искане за откуп.

Сега седеше в самолета, който всеки миг щеше да кацне, и не беше по-умен и по-наясно от преди.

Жена му. Струваше му се странно да нарече така, пък дори и в мислите си, човека, който първо е бил обект на неговите копнежи, а сетне е станал обект на отмъстителните му фантазии. Тя беше чужда.

„Жената“. Така я наричаше той, когато говореше за нея.

Среща след седем години. От Барбара Петри, която го съпровождаше на летището, бе узнал, че жената ще дойде на летището, за да го посрещне. Естествено.

Официалните лица все още не можеха да му кажат нищо точно за причините за отвличането му и пленничеството. Харалд Грим, който му се бе представил като лице за контакти, го беше помолил да прояви търпение. Той и екипът му, както и южноамериканските колеги искали на спокойствие да разровят нещата. Той бил човекът, който щял да му каже дали жена му е поръчала отвличането или не. Скоро.

Не можеше да проумее това — да се върне у дома, без да знае кой му бе причинил това.

Наистина ли е била Сара, искала е да се отърве от него? В състояние ли бе да го извърши? Имаше ли нужния характер? Би ли се справила с логистиката?

Да, много неща се бяха случили. Да, на младини, след самоубийството на майка си, Сара е била няколко седмици на лечение в психиатрия, защото била изгубила връзка с реалността. Но това е било отдавна. Да, в миналото може да е била лабилна, да, може на моменти да бе склонна към екстремно поведение. Но към коварство? Наистина ли бе способна на коварство?

Филип усети, че мислите му се въртят в кръг, подобно на златни рибки в твърде малък аквариум. Имаше само една разлика в сравнение с последните седем години.

Той беше свободен. Той можеше да действа. Той щеше да ги види. Йохан. Бернд. И нея. Жената.

Още само няколко минути. После щеше да я погледне в очите. Щеше да се взре в лицето й и щеше да узнае всичко.

Неволно си спомни за сватбата им.

Лас Вегас, искрящ мираж насред пустинята. Сара едва не се отказа точно преди венчавката. Двамата се пържеха на слънцето, чакаха уговорения час пред малкия бял параклис с огромен надпис отпред Wedding Chapel. America's Favorite Since 1940. Току-що бяха видели да излиза една женена двойка и да отпрашва в огромен розов кадилак.

Филип беше възбуден и пълен с радостно очакване, настроението на този странен, шантав, шумен, ярък град го заразяваше. Сара, за разлика от него, изглеждаше замислена, беше по-тиха от друг път.

— Добре ли си, принцесо? — попита той.

Сара не обичаше да я нарича така, но днес не реагира.

— Някакви мисли ти се въртят в главата?

Тя прокара пръсти през косата си, която бе пуснала свободно над бялата си рокля. Тръсна глава.

— Ами ако станем като всички други семейни двойки? — попита накрая. — Ако някога започнем само да се караме?

Той се досети, че тя все още мисли за спора им отпреди няколко дни, вече не помнеше за какво.

— Ами тогава ще си се караме — отвърна й.

Усмихна се на Сара, погали я по бузата, прокара длан през косата й. Тя го погледна колебливо.

— Накрая ще трябва просто да продължим да живеем колкото се може по-бързо — каза той. — Това е всичко.

Но тя не изглеждаше доволна.

— Ние се обичаме — каза той. — Това е достатъчно.

— Хм — отвърна тя. — Всички двойки, които застават пред олтара, се обичат. Въпреки това накрая далеч не всички успяват… да живеят заедно. — Тя млъкна за миг.

— Проблемът е, че ако се караме така, както завчера, аз напълно забравям, че те обичам и че ти ме обичаш — каза после тя. — А онзи ден дори не ставаше дума за нещо съществено. Щом като вече се караме така за дреболии, какво ще бъде по-късно? Когато имаме деца или ако…

Тя не довърши изречението.

— Ако съм толкова бясна, както онзи ден, тогава всичко ми е все едно, тогава съм способна на всичко… — заключи накрая.

Той я гледаше мълчаливо, не знаеше какво иска да чуе от него.

— Това ме плаши.

— Какво те плаши?

— Когато сме такива — каза тя. — Когато така се забравяме.

— Никога няма да те оставя да забравиш, че те обичам. Обещавам ти.

Погледът на Сара помръкна.

— Не обещавай нещо, което не можеш да спазиш.

Изведнъж отвътре се дочу музика. Бракосъчетанието преди тях отиваше към края си.

— Добре, имам идея — каза бързо той. — Ще се договорим за нещо. Определено изречение или дума. И ако някога пак се скараме така, както завчера, и ако ти вече не знаеш дали все още те обичам, тогава ще кажеш тази дума.

— Нещо като кодова дума — отвърна тя.

— Точно така. И ако ми кажеш тази дума, тогава веднага ще се сетя за този момент тук и за моето обещание. И тогава веднага ще престанем да се караме и… ще продължим да се обичаме.

Сара се засмя.

— Хм — изсумтя.

Категоричен знак за съгласие — „хм“.

— Трябва да е дума, която иначе никога не казваме — рече тя. — За да не се изхаби.

Тя са замисли за няколко секунди.

— Мамихлапинатапай — каза накрая той.

— Моля?

— Мамихлапинатапай — повтори той.

— На какъв език е това? — попита Сара.

— Нямам представа. Но веднъж го прочетох някъде. Смята се за най-трудната за превод дума в света.

— Стига бе!

Сара се ухили. Обичаше да се надсмива над суперумния си годеник и го правеше често.

— И какво означава?

— Описва размяната на погледи между двама души, всеки от които предпочита другият да направи нещо, което и двамата искат.

— Това е идеално — каза Сара.

Той се усмихна.

— Мамих… какво беше?

— Лапинатапай — отвърна той.

— Никога няма да го запомня — каза Сара и се разсмя.

В този миг вратата на параклиса се отвори и имитаторът на Елвис, когото бяха поръчали, за да поведе Сара към олтара и по време на церемонията да пее Love Me Tender, ги покани да влязат.

„Колко сме се променили — помисли си той. — За времето между нашата сватба и нашето провалено сбогуване.“ Можеше да види всичко като при монтажа на филм. Първата им среща на брега на Елба. Първата целувка, първото скарване. Предложението — пак на плажа край Елба, на тяхното място, сватбата, детето. Отдалечаването.

Сцената на сбогуването им го бе преследвала цели седем години. Какво означаваше тя — че Сара вече не го обича? Тя ли му бе причинила всичко това? Или беше несправедлив към нея? Дали все още го обича? Би ли го чакала?

Седем години не бяха достатъчни, за да разгадае тази мистерия.

Моят четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и първи ден на земята, помисли си той. Денят, в който се завръщам в дома си, ако го има.

После всичко тръгна много бързо. Кацане. Толкова много хора. Филип се чувстваше като къртица, издърпана на светло. Но той щеше да функционира.

И без това имаше очи само за един-единствен човек. Най-сетне имаше възможността да си изясни нещата. Щеше да погледне Сара в очите и да узнае. Дали се радва да го види. Или напротив. Той щеше да открие.

Истината.