Истината

6

Лео ме очаква. Седи в леглото под завивката си, макар че е топло, присвил колене до брадичката си. Лео обича истории. Имаме си един пазарлък, който се повтаря всяка вечер. Ще заспи само срещу една история. И негова, и моя.

Защото аз се правя, че чета на глас заради него. В действителност обаче този вечерен ритуал е най-хубавата част от моя ден. Аз имам нужда от приказките точно колкото и синът ми. След като цялата изминала година се занимавахме с приказките на Братя Грим, сега стигнахме до Ханс Кристиан Андерсен. Аз не го обичам. Неговите мрачни, странни истории действат по напълно различен начин от приказките на Братя Грим, където добро и зло се отличават съвсем ясно едно от друго и където няма фасети. Намирам, че яснотата в приказките на Грим е утешаваща, с удоволствие бих чула още веднъж тъжната история за пастирката на гъски или поне, от мен да мине, просто за Пепеляшка или Спящата красавица. Лео обаче в момента е напълно заслепен от Андерсеновата „Снежна кралица“. Отначало си мислех, че го запленява самият образ на Снежната кралица. После обаче стана ясно, че е омагьосаното огледало, за което се говори в началото на приказката.

Присядам на ръба на леглото, Лео не казва нищо, само ме гледа. Този кротък, спокоен поглед… понякога толкова прилича на баща си, че аз едва издържам. Отмятам един лепкав кичур коса от лицето му.

— Не ти ли е много топло, миличък? Искаш ли по-тънко одеяло?

Леко завърта глава. Предполагам, че си представя как се е вмъкнал в двореца на Снежната кралица, който е построен изцяло от сняг и лед, а там, естествено, му трябва неговата завивка, без значение дали е в разгара на лятото.

— Какво искаш да чуеш днес? — питам аз само проформа.

— Снежната кралица.

— Е, добре.

Разгръщам книгата и започвам. Повече разказвам, а не толкова чета, вече зная текста твърде добре. Разказвам как веднъж Дяволът създал едно огледало, което правело така, че всичко красиво, което човек виждал в него, да се смалява почти до нищо, а заедно с това карало всичко грозно и лошо, отразяващо се в него, да става още по-лошо. Лео ме гледа с огромни очи, които щом кажа думата „дявол“, стават още по-големи.

— Обаче — продължавам аз — един ден огледалото се пръснало на парчета и това причинило най-голямото зло. Мъничките парченца се разлетели навсякъде и ако някое от тях попаднело в окото на някой човек, той виждал всичко наопаки и имал поглед само за неправилните неща. А при някои хора късче от дяволското огледало попадало дори в сърцето и сърцата на тези хора замръзвали, превръщали се в бучка лед.

Трогва ме, като гледам как на това място Лео всеки път се хваща неволно за сърцето и премигва трескаво, сякаш иска да е сигурен, че неговото сърце не е бучка лед, а очите му са напълно в ред.

— Мамо? — прекъсва ме той.

Аз го поглеждам.

— По какво се разбира, ако имаш бучка лед вместо сърце? — пита той.

В първия момент не зная какво да кажа.

По това, че вече не чувстваш нищо така, както е било преди, мисля си. По това, че радостта вече не е шемет, а само лека усмивка. По това, че гневът вече не е изгарящ като лава, а най-много прохладен. По това, че цветовете стават все по-малко, по това, че вече не знаеш какво имат предвид хората, когато говорят за щастие.

Слагам ръка върху гърдите на сина ми. Усещам как бие малкото му сърчице, тъй бързо, тъй живо. В очите ми напират сълзи, сама не зная какво да правя, но все пак успявам да ги овладея, преди да се появят на повърхността, където би могъл да ги забележи Лео, чието малко, искрено лице е тъй близо до моето и който ме гледа съвсем внимателно, за да види моята реакция.

— Бучките лед не туптят — казвам и успявам насила да изтръгна от себе си една усмивка.

Лео кима, изглежда това успява да го убеди. После слага своята длан върху моите гърди. Не зная какво ми става, но за миг ме връхлита ирационалният страх, че няма да усети пулс и че ме е улучило някое късче от дяволското огледало, без да съм забелязала, и там, в гърдите ми, вече няма сърце, а само голяма колкото юмрук бучка лед. Ръката на сина ми опипва за малко кожата ми, сетне изражението му просветлява. Той не казва нищо, просто дръпва ръката си и се отпуска доволен върху възглавницата. Аз се боря с буцата, заседнала в гърлото ми.

— Чети по-нататък, мамо — казва най-сетне Лео.

И аз му доставям това удоволствие, пътуваме заедно със Снежната кралица през студената и опасна зимна нощ. Сърцата ни бият.