Истината

46

Луната свети в наситенооранжево и изглежда тъй близо, сякаш не стои на небето, а виси над съседния двор, готова да бъде откъсната от първия срещнат нощен романтик. На мен тя ми изглежда като зла прокоба. Врани. Мъртви пчели. И кървава луна.

Улиците са пусти, но въпреки това не се движа толкова бързо, колкото искам. Все пак трябва да си налагам да спирам на червените светофари, вместо просто да ги подминавам. През цялото време в ума ми е телефонът в джоба ми, постоянно се надявам той да звънне и Мириам да ми се обади, за да ми каже, че Лео се е появил и че е наред и че само се е бил скрил и че не е съзнавал сериозността на положението и че е искал само да ме накаже… или знам ли какво. Но телефонът мълчи.

Намирам се сякаш в тунел, вече изобщо не възприемам това, което става отляво и отдясно на платното. Ленти от тъмнина и светлина, аз карам. Спирам, включвам, тръгвам, натискам газта, спирам, пак потеглям, фуча през мрака. А после завивам в нашата улица.

Чувството, че всичко е в заговор против мен, се засилва, вече е почти вездесъщо и тъй плътно, та ми се струва, че мога да го откъсна от въздуха като зрял отровен плод. Лекото главоболие, което усещам от известно време, се е превърнало в едва поносим натиск, все едно че буквално са сложили главата ми в менгеме и се опитват да ми изстискат очите от орбитите. Болките са като наказание.

Заедно с липсата на сън и факта, че вече съм толкова нервна, та не мога да преглътна и залък, тези болки карат всичко около мен да ми изглежда странно сюрреалистично — сякаш реалността малко се е изкривила, отместила се е и отзад наднича нейно копие, което може и да е доста прецизно, но не е съвсем перфектно, в него всичко е малко по-друго, по-черно, по-дълбоко, по-притъпено, по-чуждо, по-заплашително.

Пред мен е улицата, по която тичах, бягайки от Непознатия. Движа се плътно покрай оградите, ограничаващи зелените площи, принадлежащи към вилите. Намирам моята собствена, напъхвам се отново през дупката в оградата, изправям се.

Къщата стърчи заплашително в мрака пред мен. Замък на призраци. Само в гостната свети лампа.

Той е там.

Той е буден.

Чака ли ме?

Влизам в градината, подминавам градинската къщичка вляво, стряскам се за миг, когато шум раздира тишината — някакво пукане. Извръщам глава, виждам нещо да бяга, може би котка. Или лисица? Усещам как кожата ми настръхва, продължавам да вървя. Към къщата, към вратата на терасата — тя е само притворена. Отварям я безшумно и се шмугвам вътре. Очертанията на помещенията са ми тъй добре познати, че нямам нужда от осветление. Придвижвам се с увереността на лунатик. Ослушвам се. Не се чува никакъв шум.

Подозирам, че Непознатия е в гостната. За секунда се сещам за пистолета, който сигурно е все още тук някъде в къщата. Сещам се и за голямата поставка за ножове в кухнята. Но времето за игрички отмина. Поемам си дълбоко дъх, издишвам, сетне прекосявам партерния етаж, тръгвам безшумно по стълбите, инстинктивно прескачам скърцащото стъпало, спирам за миг на площадката, ослушвам се. Поглеждам към коридора, водещ към гостната, ала там няма нищо, само тъмнина. Изведнъж сякаш долавям някакво тропане. Косата на тила ми се изправя, сърцето ми забива по-ускорено. Не. Били са просто нервите ми. Тишина. Тръгвам по коридора към гостната. Точно пред вратата спирам, мобилизирам се. После натискам бравата, блъсвам вратата. Помещението тъне в мрак, паля лампата, примигвам. Преглъщам шумно. За част от секундата установявам, че в стаята няма никого. Къде е той?

Тръгвам инстинктивно към кухнята, ще го чакам там, той ще се върне, рано или късно. Понечвам да включа лампата и тук, ала нещо ме възпира. Стряскам се, замирам в движение. Непознатия седи край масата. Неподвижен. В тъмното. И ме гледа. Натискам копчето.

— Ето те пак — обажда се той.

Надига се, пристъпва насам, сега е точно пред мен, тъмните му очи са влажни и лъскави.

Отстъпвам крачка назад, само и само да съм по-далече от него.

— Къде е Лео? — питам. — Къде е синът ми?

— Сара. Успокой се — отвръща той. — Лео не е тук. Нали е при Мириам?

— Аз тъкмо идвам от Мириам.

Това го изкарва извън равновесие.

— Да, но… — казва той, после сякаш не му хрумва друго.

Виждам как зад челото му мозъкът работи.

— Мириам се обади — заявява той. — Лео се е появил.

Аз се разсмивам горчиво.

— Сара, чуй ме — казва той. — Държах се отвратително. Моля те, нека да поговорим разумно.

Аз се обърквам за секунди. Този мъж е като хамелеон. Зад всяка маска се крие нова маска.

— За какво точно искате да говорим? — казвам. — За убийството на мъжа ми или за отвличането на сина ми?

Той отведнъж заприличва на риба на сухо.

— Вървете — казвам аз.

— Къде?

— Там, където сте отвели Лео.

— Той не е тук, кълна се.

— А къде е?

— Не знам!

— При Йохан ли е?

Той сбръчква чело.

— Йохан?

Аз си налагам да не загубя самообладание.

— Ела — казва той. — Нека да седнем и да поговорим разумно.

Какво ще правя сега?

— Сара — казва той. — Сара, чуй ме. Не съм взел Лео. Той е при Мириам. Защо ми е да отвличам Лео?

— Като средство за натиск. Натиск срещу мен — отвръщам аз.

— Това няма смисъл, Сара. Помисли. Ако съм искал да използвам Лео за натиск, щях ли тогава да признавам, че той не е при мен?

Той е прав. Прав ли е?

— Защо да вярвам на нещо, което чувам от вас? — питам.

— Защото това е истината. Никога не бих сторил зло на момчето. Това, което казах, е вярно. Мириам наистина се обади малко преди да се появиш тук. Намерила е Лео. Той е добре.

— Вие сте убили мъжа ми — казвам.

— Не. Не съм — отвръща той.

— Сам го казахте.

— Защото исках да те подмамя от скривалището ти!

— Много удобно!

Аз се изсмивам горчиво.

— Вярно е!

— Да ме подмамите от скривалището. За какво?

Той понечва да отговори, после замира.

— Нали сама виждаш, че Лео не е тук — казва накрая. — Той е при Мириам!

— Тогава тя щеше да ми позвъни! — заявявам аз.

— Направила го е — казва Непознатия. — Но се е включила гласовата поща. Вероятно батерията ти е паднала.

Усещам как очите ми се стесняват до чертички. Опипвам задния джоб на дънките си, търсейки мобилния, но не изпускам от поглед Непознатия. Вадя телефона с лявата си ръка, хвърлям поглед върху екрана…

— Сара, съжалявам — казва Непознатия. — Страшно съжалявам за всичко!

Прави крачка към мен, аз неволно отстъпвам назад, но той продължава, застава пред мен, дръпва ме в прегръдката си. Изпъшквам, блъскам го, с една крачка се озовавам до кухненския плот, вече не мисля, само действам, издърпвам нож от поставката, държа го пред себе, но…

Не зная как го прави, движи се неестествено бързо, докато мигна, е пред мен. Сграбчва китката ми, опитва се да ми изтръгне ножа. Телефонът ми пада шумно на пода, аз се отбранявам с всички сили и успявам да се отскубна. Непознатия пъхти, прави крачка назад. Не се колебая нито за секунда, замахвам и го срязвам напряко през гърдите. Той извиква уплашено. Отдръпва се назад, ризата му е разцепена на мястото, където се е плъзнал ножът, блика кръв, напоява плата в червено. Аз примигвам. Правя също крачка назад. Непознатия притиска дланите си върху раната, но е твърде късно.

Аз вече съм видяла.

Прозрението ме удря като с юмрук.

Светът се срива. Вече мога да видя, че той не се състои от атоми, а е изтъкан от безбройни, отдавна разхлабени нишки. И имам чувството, че ако сега дръпна някоя от тях, ще разплета цялата действителност и накрая тя ще легне в краката ми като развито кълбо прежда.

Изпускам ножа на пода.

Има само едно нещо, което мога да направя, което трябва да направя. Събирам всички сили и кураж, останали в мен, и отново пристъпвам към мъжа.

Той не отстъпва, не се отбранява.

Хващам това, което е останало от ризата му, и го дръпвам рязко надолу… и тя е там. Точно под повърхностната рана, която му нанесох. Там е.

Бенката на Филип.