Истината

7

Тишината се завърна в моята голяма пуста къща. Лео най-сетне заспа, аз го целунах предпазливо по челото, изгасих лампата, излязох от стаята му и затворих безшумно вратата след себе си.

Лежа в леглото си, когато го чувам.

Странен, неопределим шум.

Някакво… трополене.

Има някого в къщата.

Тутакси скачам на крака. Опипвам панталона си, който току-що събух, в търсене на мобилния ми телефон, докато се сещам, че той е на масата в трапезарията. Стационарният пък е в гнездото си — в другия край на къщата. По дяволите!

Отварям предпазливо вратата на спалнята. Спирам, ослушвам се. Стоя като окаменяла, всичките ми сетива са изострени. Но не чувам нищо, само собственото си дишане и познатото пукане на старата къща около мен. Нямало е нищо. Преуморена съм. Затварям за миг очи, вдишвам дълбоко, издишвам… и го чувам отново. Тропането. Сега вече ми е трудно да си поема въздух. Просто вятърът, казвам си. Вятърът. Или някоя котка. Котка, която по някакъв начин е попаднала в къщата и сега е съборила нещо.

Нищо страшно, казвам си. Но не си вярвам.

Зная, че вероятно не бива да го правя, но тръгвам към шума. Сама не знам защо, но вървя по слабо осветения коридор. Спирам пак, не съм сигурна накъде да се насоча сега. Но този път не ми се налага да чакам дълго, докато го чуя пак. Скалпът ми се свива болезнено. Страх ме е. Шумът идва от хола. Там има нещо, точно зад вратата. Затаявам дъх. Стоя точно пред вратата и съм като окаменяла, настава пълна тишина и вече не чувам нищо, дори и собствения си дъх, чудя се какво да правя, понеже знам, че не мога просто да се обърна и да си тръгна, не зная откъде го знам, обаче знам, че трябва да отворя вратата. И не зная откъде го знам, но знам също така, че нямам друг избор.

Тропотът отново прозвучава, неопределим и ужасяващ. Ръката ми посяга към бравата, без изобщо да съм й заповядвала. Ръката ми натиска бравата, без аз изобщо да го искам, а шумът зад вратата спира. Каквото и да има зад вратата, то чака мен. Натискам силно бравата, дръпвам вратата. Зная, че не бива да виждам какво има зад нея и че това ще ме убие — ако видя какво има там отзад. Обаче ръката ми не ме слуша, тя дръпва докрай вратата и отваря. Очите ми са широко отворени, а вратата полита насреща ми, тропотът преминава над мен подобно на гръм, а аз се мобилизирам за гледката, която ме очаква — и чувам себе си как крещя. И най-сетне се събуждам.

Няколко секунди се взирам в мрака, останала без дъх. Само недей да мислиш сега за този сън, казвам си. Просто заспивай пак. Обаче не се получава, никога не успявам, нощем не съм така неуязвима за мрачни мисли. Лежа, а те се прокрадват и настъпват към мен. Мисля си за слънчевото затъмнение, за онова отпреди много години и за това от днес, мисля си за малката потна ръка на моя син, опипваща гърдите ми над сърцето, за да се увери, че то не е замръзнало, мисля си за всички онези врати, за всички опасности зад тях, от които не мога да се защитя, а него пък съвсем не мога. И си мисля, че светът е опасно, много опасно място, където не мога да съществувам сама.

Отдавна не бях сънувала тропота зад вратата и се питам какво го е отключило, кое е послужило за импулс, за да се върне сега изведнъж този кошмар. Още повече че зная какво има зад вратата. Въртя се и се мятам в леглото така, сякаш с едно движение бих могла да пропъдя нощните мисли подобно на врани.

Светвам лампата. После си казвам, че ми трябва сън, гася я пак. Затварям очи.

Първо, мисля си: Аз съм измамница.

Второ: Аз убих човек.

Трето: Имам татуировка на едно скрито място.

Едно от всичко е лъжа.

Вслушвам се в себе си, напразно търся онова прекрасно чувство от днешната сутрин. Старият лош сън го прогони, а вътре в мен сега отведнъж се пробужда нещо друго, колебливо, ала неудържимо, подобно на малко животно с остри зъби, което за първи път след дълъг зимен сън напуска бърлогата си: предусещането за нещо лошо.

Мигът непосредствено преди това, помисли си той, мигът, когато вече знаеш, че то ще се случи, но все още не се случва. Този миг е всичко.

Беше като едно от онези плавни движения, чиято привидна лекота балерините постигат едва след години упражнения, а едновременно с това — напълно спонтанно. Сякаш следвайки някаква тайна уговорка, неизискваща думи, те завъртяха главите си — той своята руса в едната посока, тя своята тъмна и къдрава — в другата. И устните им се срещнаха.

Беше наистина първа целувка, той видя това веднага. Възбудата, която вибрираше помежду им, можеше да се хване с ръце.

Ще се чуди колко меки са устните й, помисли си Филип, докато наблюдаваше с ъгълчетата на очите си младата двойка, седнала насреща му. Всеки път, когато целуваш жена за първи път, се чудиш колко меки са устните й. Без значение колко жени си целувал преди това, всеки път се чудиш отново и отново.

Двамата бяха съвсем сами на света, около тях нямаше чакалня и зала за излитане, пълна с хора с любопитни погледи, нямаше терминал и летище, нито Хамбург, нито държава, нито свят — само те двамата, топлина, влага, дъх, устни. Съвършенство, безтегловност. Естествено, това бяха само биохимични процеси, които протичаха тук и в тях, по принцип двамата само проверяваха инстинктивно чрез обмен на слюнка дали и доколко техните гени са съвместими, в целувката няма нищо повече, всичко останало са измислици, езотерика, шум и дим, помисли си Филип и най-сетне отвърна поглед от младежите. В същия миг шумовете на летището около него станаха отново силни, сякаш някой от един път бе завъртял звука на максимум. В ушите му отново проникнаха нефилтрирани тихите разговори, съобщенията по високоговорителя, тракащи токчета на обувки, звън от мобилни телефони и смехове. Филип се надигна от седалката си в чакалнята до вратите и направи няколко крачки.

Днес е моят единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети ден на тази земя, помисли си той. Да се събудиш за единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети път. Да отвориш очи с един и същи постоянен въпрос в главата: какъв ще е днешният ден? После да изживееш целия ден и отново да легнеш да спиш. Да лежиш единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пет пъти и да мечтаеш. Откакто преди време един негов приятел от младежките години беше празнувал вместо рождения си ден единайсет хиляди сто и единайсетия си ден на тази земя, Филип от време на време пресмяташе своите.

Той наблюдаваше излитащите и кацащи самолети и размишляваше къде се намира. За него открай време беше важно да знае, да си прави равносметка.

Имах горе-долу щастливо детство, мислеше си той. Преживях тийнейджърските си години без големи катастрофи. Влюбвах се седем пъти, преди да срещна съпругата си. Следвах икономика. Погребах баща си. Ожених се, създадох един син. Ръководя голяма компания. И го правя добре.

Един пълноценен живот.

Но това не е всичко, помисли си той. Направих и още нещо, друго нещо.

Филип прокара пръсти през косата си, отведнъж го връхлетя копнеж за една цигара, макар че от години не беше пушил. Купи си един пакет и се присъедини към другите мълчаливи образи в пушалнята.

От главата му не излизаше раздялата със Сара.

Той пак не й го беше казал. Бе изпил кафето си и бе наблюдавал детето, което с помощта на Сара правеше крачки из кухнята, клатеше се върху тлъстичките си крачета, които обикновено изтръгваха възторжени викове и възхищение от устата на старите дами. Наблюдаваше го как едва не се препъна в ръба на сметановобелия килим, закрепи се и продължи напред. За миг в главата на Филип се бе появила мисълта какво чудо бе все пак да имаш жена и здраво дете и че би трябвало да изпитва благодарност, ала както повечето светли чувства, и това някак си не искаше да се зароди истински.

Това е наказание, беше си казал той тогава. Знаех си, че по този начин ще бъда наказан за онова, което сторих, и ето сега — това е наказанието.

Сара се обърна към него, сякаш беше усетила погледа му в гърба си, усмихна се насила.

Попитай ме, помисли си той. Попитай ме дали съм в ред. Как съм, попитай нещо. Задай ми някой от твоите тъпи въпроси, които преди толкова ме нервираха.

Сара обаче мълчеше. За кой ли път. Занимаваше се с детето и не го погледна повече. В дългата й разпусната коса все още личеше следата от ластика, там, където през нощта бе държал косата й на опашка. Искаше му се да я докосне, косата й. На масата стояха пъстри цветя, лютичета, ако не го лъжеше споменът. Единственото цветно петно в едноцветно обзаведеното сметановобяло помещение. Цялата къща беше толкова ужасно бежова, никога преди не беше забелязвал това. Сякаш нещо беше изсмукало цвета от всички предмети. Дълго време двамата не бяха променяли нищо от обзавеждането, което майка му бе създала съвсем по своя вкус. От уважение към Констанца, която, след като се премести в едно по-малко, съответстващо на възрастта й жилище, постоянно се самопоканваше на чай и всеки път се оплакваше и за най-малката промяна в „нейната“ къща. А после по някое време явно и двамата се бяха отказали, бяха се нагодили в кухнята в северен ханзейски стил, в сметановобялата изисканост, която подхождаше на Констанца, но не и на него самия, а изобщо пък не прилягаше на жена му — един много земен човек, която обичаше наситени цветове. Бежова мека мебел, много старинно дърво, по стените — поставени в рамки графики с корабни мотиви. Цветята, които Сара седмица след седмица носеше от пазара, бяха единственото, което придаваше цвят на помещенията.

Той се чудеше, че тя все още намира време за тези дреболии. Красиви, безсмислени дейности. Да купуваш цветя. Да ги подрязваш, да ги подреждаш във вази. Но може би тъкмо тези множество малки, привидно безсмислени дейности я крепяха. Външно всичко си беше както винаги, но нещата бяха загубили своята естественост след онова… онова нещо. Той вече не знаеше нищо. Не знаеше как се гали съпруга по косата или как се целува за довиждане, нито как се играе с едногодишното дете, понякога не знаеше вече дори как се вдишва и издишва. Питаше се кога бе излязъл от релсите до такава степен. Наистина ли в онази единствена съдбовна нощ? Или още преди това?

На раздяла Филип бе изпаднал в адско колебание.

Дали да й каже? Бореше се вътре в себе си. Гледаше как се местят стрелките на кухненския часовник, гледа ги толкова дълго, че накрая стана късно за разговора, който трябваше да проведе. Бе целунал Сара по челото и се беше обърнал, за да тръгне.

Тя открай време имаше една привичка — да го придружи до портата и да гледа подире му, когато той поема на по-дълго пътуване. Толкова пъти бе стояла на портата и бе махала с ръка, докато не изчезне от полезрението й. Той усещаше погледа й, докато се качваше в колата. Виждаше Сара в огледалото за задно виждане, тя ставаше все по-малка, докато се отдалечаваше. В началото намираше това за мило, после му бе станало все едно, а в един момент го сметна за глупаво и смешно, накрая вече дори не го забелязваше. Но в този ден той се зарадва на стария ритуал. Означаваше, че тя все още го обича, а междувременно той бе осъзнал, че това не е нещо, разбиращо се от само себе си. И някак си, точно преди тази кратка командировка, която щеше да бъде напрегната, му се стори хубаво да знае какво ще се случи сега. Този малък, любвеобилен жест, който казваше: без значение какво сме хвърляли един срещу друг, без значение колко пръти е залагала Констанца в нашите колела, абсолютно ми е все едно какво изобщо се е случвало: ние с теб все още функционираме. Аз съм благодарен за това. Така си мислеше той и се беше зарадвал, когато му стана ясно, че все пак е способен на такова вълнение.

Беше прекрачил прага. Усещаше погледа на Сара в гърба си, както винаги, и се бе зарекъл този път да направи нещо, което никога не беше правил, понеже всеки път му се струваше някак си нелепо смешно. Зарече се да се качи в мерцедеса както винаги, да включи двигателя както винаги, да потегли както винаги — а после да спусне стъклото и да помаха с ръка в отговор на Сара. И тя щеше да го види и щеше да знае, че той все още я обича. И щеше да се усмихне. Непринудено. Както преди.

Филип слезе по стъпалата пред къщата, обърна се към Сара, усмихна се… и видя как тя затвори вратата и изчезна в къщата. Просто така. Никакво помахване, никаква Сара. Никакъв ритуал. Никаква утеха. Само една снежнобяла врата с табелка с номер 11 отстрани. Докато се спускаше по стъпалата към улицата, той вече бе успял да усети вкуса на есента във въздуха — миниатюрни частици от първия мраз и разкапващи се листа… както котките подушвали, когато смъртта се приближава до безнадеждно болни хора. Дъждът съединяваше небе и земя в сиви нишки, дебели като пръчките на решетка.

Филип загаси цигарата, от която го беше свил стомахът, после седна пак в чакалнята до изходната врата, този път колкото се може по-далеч от влюбената двойка. Повечето черни кожени седалки бяха заети от бизнесмени, от сиви господа като самия него, които щракаха по клавишите на лаптопите или мобилните си телефони. Тук-там между тях, подобно екзотични птици, клечаха няколко от неизменните туристи.

Малко преди това, докато търсеше билета си, той бе установил, че Сара му е пъхнала ябълка в джоба. Не знаеше дали да се зарадва, или да се ядоса. Ако беше искал да си вземе ябълка, щеше сам да си опакова една. Тази странна смесица от прекалена грижа и студенина. Какво означаваше?

Той наблюдаваше хората, бързащи из сградата на летището, всеки тръгнал към своята собствена неизвестна съдба, и както доста често в последно време, го връхлетя мисълта, че свободната воля е само илюзия и че той не се движи свободно из живота, а по-скоро като по релси, насочващи го ту насам, ту натам, без изобщо да им въздейства. Нямаше избор дали да поеме по това или по онова отклонение, дали да избере правилното или грешното, величието или подлостта, любовта или омразата. Всичко, което можеше да направи, бе да се държи здраво, когато влакът влиза в завоя, и от време на време да пъха глава през прозореца и да се наслаждава на попътния вятър, ако отсечката го позволява. Всичко се движеше към неизбежен, отдавна определен край. Той, Сара, Лео, всичко, всеки.

Никога преди не се беше замислял над това, всичко бе започнало с онази, единствена, проклета нощ. А може би пак си въобразяваше. Може би всичко бе започнало много по-рано. Той проследи мислено събитията, както често правеше през изминалите месеци, стъпка по стъпка, и както винаги, се почувства разбит под техния напор. Сякаш на пълна скорост го беше блъснал огромен, тежък тонове влак. Влак, който той не би могъл да спре по никакъв начин. Просто не намери в спомените си нито един момент, в който е могъл да действа различно, а не както бе постъпил в действителност. Кога се беше задвижил този влак? Когато тръгнаха в онази фатална вечер? Или преди това? Не намираше отговори на тези въпроси. И все пак трябваше да каже на Сара. Дори тя да не заслужава.

Филип взе телефона си и набра номера й. После прекъсна връзката, остави апарата настрани. Такива неща не се уреждат по телефона.

Разбира се, че ще й каже. Веднага след завръщането си.

Моят единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети ден, помисли си той. Ден, който почти изцяло ще прекарам на борда на самолет.

От своето място Филип можеше да наблюдава самолетите при излитане и кацане. Той се облегна назад и се загледа как машините се изстрелват по пистата и накрая преодоляват земното притегляне. Летният дъжд беше престанал, небето се простираше в смесица от мръсносиво и петнистосиньо.

Бих могъл да остана, помисли си изведнъж Филип.

Седмици наред беше хранил в себе си едно-единствено желание: да се махне, само да се махне, да изчезне, а сега мисълта да се качи на борда на една машина, която с всяка секунда ще го отдалечава от всичко важно за него, му се струваше почти непоносима. Южна Америка. Какво, по дяволите, щеше да търси той в Южна Америка?

Бих могъл да остана, помисли си пак, да не се кача на самолета, да не бягам. Вместо това да направя поне веднъж това, което трябва.

Той погледна към седалките отсреща, които бяха заети от двойката влюбени. Като че ли там имаше някакъв отговор. Двойката беше изчезнала.

Бих могъл да взема по-късен полет, помисли си Филип. Или изобщо да не пътувам.

Единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пет, каза си той.

Имам много. Имам да губя много.

Какво искам?

Какъв ще бъде днешният ден?

Когато започна обработката на пътниците на неговия самолет, той все още не беше взел решение.