Истината

9

Всичко ме заслепява. Светът изглежда различен. Някой е сложил върху него филтър, който променя всичко. Небето е по-синьо от преди, кобалтовосиньо. Листата на дърветата са неоновозелени, слънчевата светлина е тъй ярка, че очите ме болят — дори и зад тъмните очила.

Спомням си, че Филип имаше тази способност: да оцветява моя понякога безцветен свят, с ентусиазма си, жизнерадостта и хумора си да обагря в папагалска шарения сивите дъждовни дни или мрачните настроения. Той оцветяваше моя живот, както дете попълва с дебели пастели книжка за оцветяване.

Седя в градината под моето любимо ябълково дърво. Сигурно е горещо, ала аз мръзна. Радвам се, че тук няма никого. Трябва да съм сама. За малко да съм сама, трябва да дам на мозъка си шанса да проумее. Седя под ябълката — както Буда под дървото бодхи, сякаш чакам просветление. Из мозъка ми, подобно на мантра, се върти една мисъл.

Филип е жив.

Той е жив.

Покрай оградата се разхожда котка с бяло петно, спира се за малко, хвърля ми един поглед, сетне решава да ме игнорира, изчезва към имота на съседите. Питам се къде ли е близначката й. Преди време бяха две петнисти котета и ходеха винаги заедно, две игриви мъничета от едно котило — и до днес не зная на кой съсед принадлежаха. Филип ги обичаше.

Продължавам да седя и да се опитвам да си изясня нещата. А после отведнъж в гърдите ми се надига чувството, расте, става твърде голямо за тялото ми, за моя тесен гръден кош, пукам се, не го издържам, не мога повече да седя тук, ставам, връщам се в къщата, отивам до телефона.

Не мога повече да го задържам за себе си и в себе си, трябва да го споделя, да го разделя или да се пръсна.

Но тъкмо хващам телефона в ръка, и вече не зная какво да правя.

На кого да се обадя?

Първият ми импулс е да набера номера на Мириам. Тя е единствената ми истинска приятелка, при нея ходя, когато трябва да говоря. Мириам обаче не познава Филип, никога не го е срещала, с нея се запознахме едва след неговото изчезване. Струва ми се погрешно да въвличам първо нея в случилото се.

Семейството, мисля си. Човек първо трябва да каже на семейството си. Но аз вече нямам такова, само двамата сме — аз и Лео. Бащата на Филип, от когото той е наследил огромния концерн, е починал преди много години, майка му е болна от алцхаймер и от години живее в луксозен старчески дом. Мъжът ми няма братя и сестри. В това отношение си приличаме. Аз също нямах семейство… преди да срещна Филип и преди да се появи Лео.

Пръстът ми все още стои над клавиатурата на телефона. Колебая се. Обзема ме внезапната силна потребност да позвъня на Йохан. Йохан Кербер, стар приятел на семейство Петерсен, човек, когото Филип уважаваше и от когото търсеше съвет, когато се нуждаеше от такъв. А след това, след изчезването на Филип, аз бях тази, която можеше да се уповава на интелекта и уравновесеността на Йохан, на неговите бащински съвети. Той се грижеше за всички финансови и стопански дела. Филип, който все пак бе най-важният съсобственик в един огромен концерн с милиарди оборот, изведнъж бе изчезнал от полезрението. Имаше да се уреждат толкова много неща. Нищо няма да го зарадва повече от това да чуе, че Филип се завръща. Набирам неговия номер, но в този миг ме връхлита угризение на съвестта и се отказвам. Естествено, че майката на Филип е човекът, който трябва първи да узнае. Че синът й е жив. Че е на път към родината си. Какво като има болест на Алцхаймер. Погрешно ще е да не информирам първо нея. Разлиствам малкия си черен бележник с всички важни номера, които ползвам редовно, но не мога да запомня. Намирам номера на старческия дом, където е настанена Констанца, и набирам цифрите.

Още при първото позвъняване отговаря решителен женски глас.

— Добър ден. Казвам се Сара Петерсен — казвам. — Може ли да говоря с моята свекърва?

— Ах, госпожо Петерсен — отговаря гласът. — Много съжалявам. Днес свекърва ви никак не е добре, съмнявам се, че е възможно да се говори по телефона с нея. Но ако искате, наминете насам. Може да я видите по всяко време, няма никакви пречки.

В мен тутакси се надигат угризения. Не съм посещавала Констанца много отдавна. Бях твърде много заета със себе си и с моите собствени проблеми.

— Благодаря — отвръщам. — Ще намина веднага щом имам възможност.

Затварям и веднага след това набирам номера на Йохан. Звъни се — веднъж, два пъти, четири пъти, седем пъти, накрая се отказвам. Набирам мобилния му номер, който зная наизуст, пристъпвам от крак на крак, докато се появи връзка. Този телефон обаче е изключен. Изругавам тихо. Вземам отново бележника си и търся номера в офиса му, той ми го е дал за крайно спешни случаи и не съм го ползвала никога досега.

Едва съм набрала номера и отсреща вече се обажда любезен и служебно делови женски глас.

— Добър ден, казвам се Сара Петерсен. Мога ли да говоря с господин Кербер? — питам.

— Господин Кербер замина служебно в чужбина — отговаря жената от другия край на линията.

— А, да, естествено — изтърсвам аз, защото се сещам, че той искаше да замине за няколко дни по работа в Пекин.

— И кога се връща? — питам.

— Господин Кербер ще бъде в страната след три дни. Желаете ли да оставите съобщение?

— Не, благодаря — казвам. — А знаете ли как мога да се свържа с него там?

— Не ми е разрешено да давам частния номер на господин Кербер. Може би вие ще се обадите пак, когато…

— Оставете, няма значение — прекъсвам я аз. — Имам мобилния му номер. Ще опитам по-късно пак. Благодаря.

Затварям, без да дочакам отговор. Веднага набирам за втори път мобилния му телефон с безсмислената надежда, че в кратките минути, докато съм разговаряла с офиса му, Йохан е включил телефона си.

— Хайде, хайде, хайде — мърморя, докато се осъществява връзката.

После обаче незаинтересовано звучащ глас ми съобщава, че няма връзка с абоната, и аз прекъсвам. Междувременно съм пламнала почти в треска. Непременно трябва да говоря с Йохан. Отново изругавам, премислям няколко секунди, но вече не се сещам за никого, на когото бих могла да се обадя. Така че все пак набирам номера на Мириам. Отново чакам нетърпеливо сигнала, почти съм сигурна, че е заето или че никой няма да вдигне, но накрая прозвучава познат глас.

— Мартин Бекер.

— Мартин! Здрасти! Сара е.

— Супер-Сара! — възкликва Мартин.

Той обича да ми казва така. Сякаш съм някаква супергероиня. Този път по изключение го игнорирам.

— Може ли да говоря с Мириам?

— Не знам дали можеш — отговаря Мартин и дори без да го виждам, знам, че се подхилва накриво.

Обикновено проявявам голямо търпение към неговите майтапи, но не и днес. Трябва да говоря с някого, веднага.

— Там ли е или не? — питам и се опитвам да звуча уравновесено.

Мартин забелязва, че не съм настроена за шеги.

— Не. На пазар е. Аз в момента пазя децата. При теб всичко наред ли е?

— Всичко е отлично — казвам. — Исках да й разкажа нещо, но мога да го направя и по-късно.

— Както искаш — отвръща Мартин.

Казвам чао, затварям телефона. Не мога да дишам. Още веднъж, за последен път, се опитвам да се свържа с мобилния на Йохан. Сега пък дава „заето“. Излизам от къщата и пак се насочвам към градината.

Денят е станал още по-горещ, по небето лениво се влачат няколко весели летни облачета, в тях разпознавам някои от животните, които днес видях в зоопарка, едно бебе слонче, тигър, бяла мечка. Още при първата крачка навън слънцето започва да ме пари по главата, из съседните дворове не помръдва нищо, всички са се изпокрили вътре, опитвайки се да се избавят от мъчителната жега. Няма крещящи тийнейджъри в басейните на съседите, нито вой на косачки, нито деца по люлките, окачени на черешовите дървета. Единственото, което чувам, е бръмченето на пчелите, които не се впечатляват от горещина и летни ваканции, а си работят и прехвърчат от цвят на цвят.

И пак се чувствам така, сякаш ще се пръсна, толкова съм подута. Стомахът ми се бунтува, както одеве в зоопарка. Подпирам длани върху бедрата си, навеждам се напред, броя вдишванията си, позивът за повръщане изчезва, остава само лек световъртеж. Там, зад ключицата ми, има едно странно чувство, то се върти и мята из гърдите ми, надига се все по-нагоре и нагоре, после си пробива път. Прихвам. Отначало се кискам тихо, сетне избухвам в бурен смях и се смея кой знае колко време.

Стряскам се, когато внезапно вдясно, отвъд оградата, деляща нашия имот от този на съседката — старата госпожа Тайс, се дочува глас. Госпожа Тайс е прехвърлила осемдесетте, яка, пряма и твърде странна. Тя не обича деца (освен Лео) и казва, че откакто е вдовица, била много по-щастлива. Не че имала нещо против мъжа си, обаче някои хора са създадени, за да бъдат сами, и към тях спадала и тя. Госпожа Тайс винаги има котешка храна в дома си, макар че няма котки. Зарежда я за всеки случай, ако покрай къщата мине някое гладно бездомниче. Пече редовно сладкиши, макар че не обича сладко, прави го просто защото й харесва къщата да ухае на прясно изпечен кекс. Страшно обичам тази жена.

— Толкова се радвам, да ви чуя да се смеете. Изобщо не искам да ви преча — обажда се госпожа Тайс.

— Здравейте, госпожо Тайс — казвам. — Добре ли сте?

— Трябва, да, трябва да съм — отговаря тя и повдига малка кошничка с малини, които явно току-що е набрала. — Работата по градината ме държи във форма!

Подава ми кошницата над оградата, аз си вземам една малина, лапвам я.

— Страхотия! — казвам. — Ама те вече са сладки като захар! Благодаря.

— Но моля ви се, какво правите? — пита госпожа Тайс. — Вземате си само една? Това е направо смешно.

Тя млъква за миг, изглежда мисли нещо.

— Цялата кошница е за Лео и за вас — казва накрая. — Знам, че ги обичате, и още как!

— Колко мило! — отговарям. — Много, много ви благодаря. Лео много ще се зарадва.

Госпожа Тайс махва с ръка и отново се връща към работата си в градината. Няколко минути я наблюдавам мълчаливо. С нея не сме роднини, но тя е нещо като баба заместник за Лео. И за мен също. Рядко контактува с другите съседи наоколо. Откакто миналата година реши да говори само в рими, за да си тренира мозъка, реномето й на безобидна луда се затвърди още повече сред съседите.

— Мъжът ми се завръща — изтръгва се ненадейно от моята уста. — Филип е жив. Намерили са го!

Не издържам повече, просто трябва да го кажа някому, защо не на лудата госпожа Тайс.

Тя ме поглежда, сбърчила вежди, май за миг се пита дали е чула добре. После явно решава да се довери на слуха си.

— Значи ще падне голяма радост! — казва най-сетне.

А после, щом осъзнава, че сега, след близо цяла година в рими не може просто така да изпадне отново в проза, добавя:

— Ще кажа честно, моя мила, това ме прави тъй щастлива.

— Току-що го научих — казвам. — Филип е жив. Идва си у дома.

Става ми ясно, че го изричам за първи път на глас, а това раздвижва нещо вътре в мен. Разхълцвам се и вече не мога да се спра. Госпожа Тайс просто ме гледа, може би не знае какво да каже, а може би не й идва на ум никаква рима.

Аз се овладявам.

— Извинете — казвам. — Трябва да се прибирам. Имам да върша много неща. Още веднъж ви благодаря за вкусните малини.

В къщата е прохладно, аз все още зъзна. В кухнята вземам половината малини, слагам ги в малка купа и ги прибирам в хладилника — за Лео. После сядам на пода и пъхам останалите малини в устата си — една след друга.