Истината

32

Лято в Хамбург, черните бързолети пищят над мен. Отмятам глава назад, наблюдавам самолетите, които разрязват небето на различни части, и се чудя, че то не се разпада и не се срутва шумно на земята. Думите на Констанца вече не ми излизат от ума. Витаят над мен като промърморено в мрака проклятие. Седя в колата си. Отминах съседните къщи до Мириам, продължих няколко преки по-нататък и спрях. Вече съм си почти у дома. В края на краищата Мириам не живее много далеч от мен, но все още не ми се иска да се прибирам, трябва ми малко време. Трябва набързо да се събера.

Извиквам в паметта си точните думи на Констанца.

— Моят син е мъртъв — повтарям си тихо на глас. — Моята алчна, лукава снаха го уби. Това го знае всеки в Хамбург. Всеки.

Изтощена, затварям очи само за миг, само един миг спокойствие. Съзнанието ми тутакси се изплъзва, с огромни крачки се втурва към съня. Тишина. Спокойствие. Само за малко…

Не. Сега не бива да заспивам. Отварям очи. Припомням си с ужас сънищата си в последно време. Началото им не е ново. От цяла вечност сънувам тази врата. Винаги е едно и също. Стоя пред затворена врата, зад която се чува призрачно тропане. Гледам я. После, макар да искам само едно — да избягам, я отварям. И накрая се събуждам цялата обзета от паника. Напоследък обаче виждам какво има зад нея. Нощна улица. Тя е черна и лъскава като лакрицов бонбон. Филип е при мен. Очите му са празни. Аз стоя на асфалта и гледам ръцете си, а те са целите в кръв.

Тази част от съня е новост. Моите кървави ръце са новост.

Питам се какво щеше да каже за това психотерапевтът, при когото отидох по настояване на приятелите ми, след като Филип изчезна. Въпреки че терапевтът, як, набит тип, който щеше да пасва много по-добре на някой рок концерт, отколкото в този кабинет, ми беше всъщност доста симпатичен, посетих само един-единствен сеанс. Не обичам да говоря за себе си. Предпочитам да уреждам нещата със самата себе си. Филип често ме упрекваше за това. Гласът му звучи в ушите ми, точно сега. Как го изрича полунашега: „Моята красива, мълчалива жена“.

Пак се сещам за Констанца. Тя сериозно ли смята, че аз съм убила Филип? Възможно ли е това? И ако го вярва, тогава дали има и други, които мислят така? Пред вътрешния ми взор изниква лицето на измамника, който вероятно все още е в моята къща. Отпускам глава върху тилната подпора на седалката, а мислите ми се разбягват във всички посоки, подобно на млади кучета.

„Става дума за пари — казвам си. — Забрави всичко друго около това, забрави заплахата, забрави проклетия сън и собствените си угризения. Не ги пускай в главата си, не се оставяй да те манипулират. Става дума за пари.“

Един измамник, който прилича на Филип и когото може би са избрали точно заради това и само заради това, че външно прилича на Филип, се представя за милионера бизнесмен Филип Петерсен, опразва банковите си сметки и изчезва пак. И отново чувам в главата си гласа на Йохан: „В края на краищата винаги става дума само за пари“.

Или?

Имало едно време един богат крал, мисля си аз. Навсякъде по света го ценели. Неговата кралица обаче била свадлива и зла. Тя отровила краля с омагьосано питие… и никой повече не видял добрия крал и никой не можел да каже със сигурност какво е станало с него. Всички обаче подозирали, че зад това стои кралицата. А кралят имал много приятели, които искали да отмъстят за него. Само че те не можели да докажат, че е била кралицата, че тя е убила краля. Защото трупът на краля така и не бил намерен. Затова измислили план. Започнали да търсят из цялата страна човека, който най-много приличал на изчезналия крал. От всички краища на кралството идвали млади мъже, за да ги оценят. И след като приятелите на краля цели седем дни гледали само лицата на младите мъже, накрая намерили един, който приличал на изчезналия крал. Научили го да говори като краля, облекли го в дрехи, които по нищо не отстъпвали на одеждите на краля. Когато злата кралица видяла мнимия си съпруг (когото собственоръчно била отровила), тя полудяла: „Не може да бъде! Не може да бъде! Та ти си мъртъв и погребан“, извикала тя и преди да се усетят, в ужаса си се хвърлила от най-високата кула на замъка.

Отварям очи, примигвам, слънчеви лъчи ме заслепяват. Какво изобщо правя тук? Нямам време за тези глупости! Щях ли седем години да се занимавам с въпроса какво е станало с Филип, ако го бях убила със собствените си ръце? Улавям мислите си, стискам ги като заблудени светулки в шепа и паля колата.

След телефонния разговор отивам в банята и вземам продължителен душ. После вадя от малкия си сак чисти дрехи и се преобличам. Вече се чувствам по-добре.

Телефонният звън прекъсва мислите ми. Звънял е няколко пъти, докато съм бил под душа. Звъни дълго, накрая спира за малко, после пак звъни. Аз изслушвам звъна, колебая се за кратко, после се обаждам.

— Ало?

Никой не отговаря.

— Ало?

Някой се прокашля. После прозвучава мъжки глас.

— Да. Ммм, ало. Извинете. Обажда се Мирко. Блюхер. Аз съм колега на Сара.

Аз мълча.

— Ами… хмм. Наскоро чух, че сте се завърнали — продължава онзи. — Това е страхотно. След толкова време. Видях ви по телевизията. На летището. Щура история. Поздравления, честито. Или там каквото се казва в подобна ситуация.

— Благодаря.

— Ами… — казва мъжът.

Аз не казвам нищо. Никога не съм бил от онези хора, които изпитват потребност да запълват тишината с дърдорене.

— Сара може ли да се обади? — пита накрая мъжът.

— Не — отговарям. — Няма я тук.

— А, добре. Благодаря — казва той и затваря.

Взирам се в телефона още няколко секунди, после излизам в градината и сядам под едно ябълково дърво. По принцип не бива да спя, но поне мога да си почина малко. Жената ще се върне. В края на краищата, това е нейният дом и тя няма да ми го предостави просто така. Разбирам достатъчно добре от хора, за да съм наясно с това.

Представях си всичко много по-просто. Но не е така, животът не е такъв. Той може да е всякакъв, но със сигурност не е прост. Усещам как мислите ми искат да се върнат към лагера, спомням си трудностите, които там бяха нещо постоянно — все за дребни неща. Кой да се мие първи, кой оставил на другите твърде малко ядене, кой хъркал или говорел твърде много или се смеел твърде силно. Мен тези неща не ме интересуваха. Само едно не можех да понасям: липсата на лично пространство. И когато някой се приближаваше до нещата ми, често изтрещявах напълно, задето не мога да направя нищо. Всеки си има своите чувствителни зони.

Мисля си за моя най-добър приятел в лагера. Той също имаше жена и дете у дома си. Като мен. Подкрепяхме се един друг, станахме като братя през годините. Деляхме много неща. Четяхме един и същи книги. Спорехме по едни и същи теми. Обичах този тип, беше добър човек. Няма да наруша обещанието, което му дадох.

И практически без да правя нищо, мозъкът ми започва да изрежда моята стара, утвърдена през годините мантра. Издръж. Функционирай. Издръж. Функционирай. Издръж. Функционирай. Издръж. Функционирай. Функционирай. Функционирай. Функционирай.