Истината

40

В помещението е съвсем тихо. Аз се взирам във фигурата, която лежи в краката ми, инстинктивно се дръпвам, препъвайки се, няколко крачки назад, сякаш искам да се дистанцирам не само от нея, но и от моето собствено действие. Блъскам бедрата си в голямата маса, оставям пистолета върху плота, предпазливо, като в забавен кадър. Взирам се за миг в него, как лежи там като грозно черно животно. Стоя и минават няколко секунди, докато разбера какво не е наред.

Но тогава трябва да…

Косата на тила ми се изправя.

Това означава, че…

Преглъщам два пъти сухо, мозъкът ми работи мъчително бавно.

Натиснах спусъка, веднъж, два пъти, Непознатия падна назад.

Но не усетих рикошет.

Но изстрелите не предизвикаха никакъв шум.

Но там няма дупки от куршуми, там няма кръв.

Вторачвам се в Непознатия, който лежи изкривен на пода. Лежи съвсем тихо. После изведнъж виждам как гърдите му се повдигат и спадат, и преди още мозъкът ми да успее да преработи цялата информация, в ушите ми прониква гръмовен шум.

Непознатия се смее. Отваря очи, сяда, изправя се, поглежда ме и се тресе от смях. Смее се и се смее, половин вечност, докато аз го гледам слисана.

— Естествено, изпразних оръжието — казва той.

Аз зяпвам с отворена уста.

— Интересно обаче — добавя той. — Интересното е, че ти натисна спусъка просто ей така.

Млъква за миг, сякаш трябва да превърти още веднъж лентата с този момент.

— Не веднъж, а два пъти.

Аз не зная какво да кажа.

В погледа на Непознатия припламва презрение, лишената му от хумор усмивка е една черта, теглена с остър молив.

— Знаеш ли как се нарича това?

Аз поклащам замаяно глава.

— Killer instinct, инстинкт на убиец — казва той.

Звучи почти като комплимент.

— Такова нещо не може да се научи.

Лицето ми изтръпва напълно.

Той се изсмива ехидно, съзрял изражението на лицето ми.

— Не ми е ясно какво смятате, че знаете за мен, обаче се лъжете! — изкряква той с писклив глас и ми трябват няколко секунди, за да разбера, че имитира мен. — Аз съм просто една майка! Една учителка! Не мога да убия дори муха!

Погледът му е черен от отвращение. А същевременно изглежда съвсем спокоен.

Аз съм загубила ума и дума.

Сащисана съм.

Бях в паника, да, така е.

Но стрелях. Стрелях. Два пъти. Краката ми отново отказват, падам назад, оставам да седя така, на голия под, вече нямам никаква сила в костите си.

— Killer instinct — повтаря Непознатият. — Ето я най-после. Истинската Сара Петерсен. Тя прави каквото трябва да се прави…

Аз преглъщам.

— Без да се съобразява със загубите.

Той ме заплюва.

— Мъжът ти може и да е бил слабак — казва той. — Обаче ти не си.

Гледа ме от горе надолу.

— Не, ти не си — казва.

От очите му е изчезнало всичко човешко.

— Ти си от друго тесто.

— Вие се заблуждавате — изскимтявам аз.

Той тръсва глава, на лицето му се появява цинична усмивка.

— Наистина ли, Сара? Все още ли искаш да продължаваш така?

— Какво искате да чуете от мен? — изкрещявам или пък си мисля, че крещя, но това, което излиза от устата ми, звучи безсилно и жалко.

— Ти нещо не внимаваш — казва той. — Аз искам истината.

— Каква истина? — питам. — Истината за какво?

— Истината за Филип и теб — изговаря той бавно и натъртено, сякаш говори с инатливо дете.

— Истината за онази единствена нощ — казвам аз.

Нощта. О, боже.

Той не отговаря.

— Къде е мъжът ми? Какво сте направили с него? — питам, опитвам се да се изправя, ала крайниците ми не ме слушат. — Къде е Филип?

— Ти знаеш.

— Не!

Какво става тук, какво?

— Ти го знаеш. Кажи го.

Не мога повече.

— Не зная! — изхълцвам аз.

— Знаеш. Кажи го.

— Не! — изревавам аз.

— Кажи го! Къде е Филип? Ти знаеш! Кажи го!

Изведнъж става съвсем тихо.

Нищо.

Само моят дъх.

Неговият.

Пукането на дъските на пода.

— Вие сте го убили! — прошепвам.

Тялото ми става много леко.

Непознатият ме гледа съвсем спокойно.

— Ти го уби! — казва той.

— Защо ми причинявате това? — изхленчвам аз.

— Ти знаеш защо.

— Заради онзи път! — изкрещявам продрано аз. — Заради онова, което направихме.

Той се навежда към мен с едно плавно движение. Стомахът ми се преобръща.

— Кое е най-лошото нещо, което някога си направила?

Пред очите ми потрепват светлинки.

— Какво си направила? — пита той.

Зейва бездна.

— Какво си направила? Кажи!

Не мога.

— Кажи истината! — изревава гневно той.

Отварям уста. Не мога.

Сетивата ми ме изоставят.

Сега внимателно, съвсем внимателно.

Приближавам се бавно към нея, в първия момент си мисля, че тя само се преструва на припаднала. Тази жена не е цвете за мирисане. Тази жена току-що стреля в мен от упор. In cold blood. Хладнокръвно.

Но тя наистина е загубила съзнание. Напипвам пулса й, не се помръдва. Няколко секунди обмислям какво да правя. Не бива да допускам нито отново да ме атакува, нито да изчезне.

После отивам и отварям вратата, която дели кухнята от градината. В лицето тутакси ме блъсва нощен въздух.

Връщам се в кухнята, хващам под мишниците припадналата жена и я помъквам към градината.

Тъкмо стигам до терасата и от устата й се изтръгва скимтене. Звучи като подплашено дете и усещам почти съчувствие към нея, но се стягам. Филип Петерсен си плати за греховете. Няма причина жена му да се измъкне безнаказано.