Истината

11

Стоя гола пред огледалото и се опитвам да се огледам съвсем безпристрастно.

Жената в огледалото не е висока, но не е и ниска. Стройна е. Има къса коса, която й придава момчешки вид, прави я да изглежда по-млада, отколкото е. Има слънчев загар, малки гърди. На ханша вляво има миниатюрна, изглеждаща като измита татуировка. Малка пеперуда. Погледът й е леко неуверен.

Опитвам се да открия какво в мен се е променило през последните години.

Все още ли съм жената, която Филип помни?

Остаряла ли съм?

Колко съм остаряла?

Не намирам отговор. И въобще каква полза да си блъскам главата над това?

Веднъж (малко преди да изчезне) Филип ми каза, че всъщност не вярва в любовта. Не можело да я има. Нямам представа как стигнахме до този разговор. Но си спомням как го погледнах, сбърчила чело.

— Когато смятаме, че обичаме някого, наистина ли обичаме него? — запита Филип. — Или само чувството, което той ни дава?

Аз завъртях с досада очи.

— Естествено, че любовта я има — казах.

— Но ако я има — отвърна Филип със самодоволна усмивка, така, сякаш съм постъпила точно според неговото очакване, паднала съм в отдалече подготвен капан — как тогава можем някога да престанем да го обичаме?

Не знаех какво да отговоря, тогава не знаех. Филип се разсмя и с едно махване на ръката отхвърли мисловния експеримент. Аз обаче оттогава все си мисля за това.

Откъсвам поглед от огледалото и се обличам. В разгара на лятото сме, затова нахлузвам една широка, лека рокля, обувам сандали на невисоки токчета. Поглеждам пак за миг в огледалото. В тази бяла лятна рокля приличам малко на булка, липсва ми само воал. И така се чувствам. Развълнувана и възбудена като млада, срамежлива булка, която се пита какво ли я чака от другата страна. На прага към новия живот.