Истината

35

Тук в стаята е топло, въпреки че е нощ. Усещам как по челото ми избиват ситни капки пот. Капка пот се търкулва и между гърдите ми и се стича в колана на панталона ми. Малко свеж въздух ще ми дойде добре. Отивам до прозореца, отварям го, очаквам да усетя по лицето си нощен бриз, но всичко, което ме чака отвън в нощта, е тишина, кадифен мрак и няколко неуморими прилепа. Никакъв полъх на въздуха, нищо, което би могло да донесе облекчение за прегрелия ми мозък. Бяха обявили прогноза за буря, но няма такава. Дръпвам се от прозореца и сядам пак. Би трябвало да размисля над толкова много неща, а изобщо не знам откъде да започна. „Непознатия трябва да се махне. Всичко друго е второстепенно“, мисля си. Обаждам се пак на Йохан. Един сигнал, втори, после той се обажда. Толкова съм объркана, че в първия момент не мога изобщо да реагирам.

— Ало? — повтаря той. — Сара?

— Йохан — започвам аз. — Толкова отдавна се опитвам да се свържа с теб!

— Зная — казва той. — Бях в чужбина.

Гласът му звучи хладно, както винаги. Дали все още не знае?

— Ти чу ли… — казвам аз.

— Не мога да повярвам — прекъсва ме той. — Те са го намерили. Наистина са го намерили!

О, боже! Как да му го кажа?

— През цялото време се опитвам да се свържа с теб — прошепвам.

Йохан не ме чува.

— Когато чух, отначало въобще не можах да повярвам.

— Това не е Филип — казвам.

По линията настава тишина. Буквално чувам как Йохан бърчи чело, примигва объркано, сякаш си правя някаква шега и той чака да извикам „априлска шегичка“.

— Не разбирам — казва Йохан.

— Мъжът, когото са намерили, не е Филип! — казвам.

Тишина.

Преглъщам, налагам си да се успокоя.

— Какво искаш да кажеш с това „не е Филип“? — пита той.

Търся правилните думи.

— Аз ви видях по телевизията — произнася Йохан в тишината. — Пред мен е вестник с ваша снимка.

— Йохан, погледни я внимателно. Виж този мъж. Извикай в паметта си точен спомен за Филип, как изглеждаше. Ръстът му. Фигурата му, начинът, по който се движеше. Формата на веждите. Трапчинките на бузите. Косата над челото му. Очите му. Най-вече очите му. А после виж този мъж. Не може наистина да мислиш, че това е Филип.

Ей сега ще откача. Чувствам се като в капана на някакъв кошмарен сън.

Йохан пак мълчи няколко секунди.

— Той се вижда само в профил — казва той. — Обаче…

Замлъква насред изречението.

— Разбирам объркването ти — казвам. — Опитвах се толкова често да се свържа с теб през последните дни точно защото исках да ти спестя това!

Йохан мълчи.

— Ти, естествено, вярваш, че това е Филип — добавям аз успокоително.

Йохан все така не казва нищо.

— Контекст. Причината е в контекста, във връзката.

Преглъщам, отдръпвам един кичур коса от лицето си.

— Ти си чул, че Филип се е завърнал. Може би си плакал. Във всеки случай, си се смял неудържимо. Пръстите ти са треперели. Благодарил си на Бога, макар че всъщност не си вярващ. Знам го. Знам го, защото и аз се чувствах точно така.

Йохан все още мълчи.

— А после отваряш вестника и виждаш един мъж на възрастта, на която щеше да е Филип сега, един мъж, който има приблизително ръста и телосложението на Филип и който при това много прилича на него. Естествено, ти си мислиш, че това е Филип.

Мълчание.

— Контекст — добавям аз.

— Сара, какви са тези глупости? Ако това не е Филип, кой е тогава?

— Един непознат. Мошеник.

— Ти сериозно ли? — пита той. — Какво, за бога, ще иска той от теб?

Не знам какво повече да кажа. Отварям и затварям уста като марионетка.

— Къде е Филип, тоест този мъж, къде е той сега? — пита Йохан.

Аз почти въздъхвам от облекчение.

— Не зная точно, някъде долу — казвам.

— Той е при теб в къщата? — пита Йохан.

Не казвам нищо. Кимам с глава, въпреки че той не може да ме види.

— Сара, не знам какво става с теб, обаче трябва да се стегнеш — казва Йохан.

— Да се стегна ли? — изкрещявам аз.

— Щом това не е Филип — казва той подчертано овладяно, — тогава кой е?

— Не зная — отвръщам. — Повярвай ми, и аз бих искала да знам…

— Щом това не е Филип — прекъсва ме Йохан, — какво прави този мъж посред нощ в твоята къща?

— Аз се опитах да го…

Но вече изобщо не мога да взема думата.

— Щом това не е Филип, защо властите не забелязаха това?

Мъча се да се успокоя, но по тялото ми пълзят армии от мравки.

— Не знам, но ние заедно може да го…

— Щом това не е Филип — продължава Йохан, почти ми крещи, — тогава защо не си извикала полицията?

— Ами аз исках, да! Обаче той каза, че…

— Щом този мъж не е Филип — сега гласът на Йохан отново е съвсем студен, — защо, по дяволите, държи Лео на ръце на тази снимка, която точно в този момент гледам тук?

Аз съм в недоумение. Нещата не вървят така, както си ги бях представяла.

— Остави ме да се изкажа, по дяволите — изкрещявам накрая аз в отговор. — Ако ме изслушаш поне за миг, би разбрал! Той е хитър! Той…

— А сега ме чуй добре, момиче — казва Йохан.

Вече не звучи объркано, звучи заплашително и хладно; знаех, че може да бъде такъв, но никога досега не съм била свидетел на това.

— Не зная какво става с теб, а и не искам да знам. Не искам да знам дали се чукаш с някого другиго, дали си се устроила твърде добре в положението си на тънеща в богатство вдовица, или чисто и просто ти е твърде изморително да приемеш отново мъжа си след седемгодишен плен и по изключение да се грижиш за някого другиго освен за себе си. Това не ме интересува. Но сега, да те вземат дяволите, ще се стегнеш, разбра ли ме? Помисли за детето си, да му се не види!

Той затваря телефона.

На мен ми е студено. Леденостудено.

Усещам се, че съм крачила възбудено насам-натам из стаята, сядам на леглото. Какво му става на този човек?

„Помисли за детето си, да му се не види“, каза Йохан току-що. Добре ли чух? Заплашват ме едва ли не директно, че ще ми отнемат детето? Има ли нещо общо с това кампанията, която се води онлайн срещу мен?

Какво, по дяволите, става тук?

Нямам време дори да си поема дъх, камо ли да предъвквам този разговор. Едва успявам да затворя, а мобилният ми телефон звъни отново. И пак е онзи скрит номер.

Звъни ли, звъни. Сетне млъква. После отново звъни. Изведнъж всичко ми идва в повече. Жестокостта на Непознатия, объркването на Лео, злобата на Констанца, заплахите, страхът, лъжите, моите кошмарни сънища, кръвта по ръцете ми, тази ужасяваща нощ, цялата проклета бъркотия. Лягам на леглото, свивам се на кълбо и давам воля на сълзите, а в същото време телефонът звъни и звъни и звъни. После изведнъж става съвсем тихо, мозъкът ми отново заработва. Най-сетне виждам всичко ясно.

И сякаш пред очите ми пада завеса.

Йохан.

Фактът, че изведнъж стана невъзможно да се свързвам с него.

Финансовите затруднения на неговата фирма.

Многократните му опити да се докопа чрез мен до богатството на Филип, да обяви Филип за мъртъв — макар че за това е твърде рано.

Йохан.

От самото начало е бил Йохан.

С помощта на измамника той се опитва по някакъв начин, който все още не разбирам, да си присвои милионите на Филип. Непознатия не го мами. Йохан много добре знае, че това не е Филип. По дяволите! Непознатия дори сам предложи Йохан, когато пред Барбара Петри говорехме за това, да намерим някого, който познава Филип. Защо иначе да го прави, ако не е знаел със сигурност, че Йохан е на негова страна? Това обяснява и обезпокоителния въпрос откъде Непознатия има цялата тази информация за Филип и за моето минало и нашия общ живот. Или съм несправедлива към Йохан? Да не би той да иска на всяка цена да повярва, че Филип се е завърнал? Все пак все още не се е сблъсквал лично с Непознатия… Някой прекъсва размишленията ми — чувам тихо изпукване пред вратата ми.

Прокашлям се, преглъщам буцата в гърлото си. И едва когато съм сигурна, че в гласа ми няма да има следи нито от страх, нито от сълзи, казвам високо: „Знам, че сте там“.

Не се случва нищо. Вече си мисля, че съм се заблудила, но точно тогава виждам как бравата мърда. Миг след това Непознатия е в спалнята ми.

— Какво искате? — питам.

— Да те нагледам. Да видя дали си наред.

Така ми писна от игричките му.

— Никой не може да ни чуе — заявявам. — Можете да престанете с глупостите.

Непознатия отваря уста, после я затваря.

Усмихва се примирително. Улавям се, че търся на лицето му трапчинки. Извръщам поглед.

— Вие трябва да сте познавали добре мъжа ми — казвам. — Щом ви е разказал толкова много за нас.

Той не отговаря.

— Или имате цялата тази информация от другиго?

Той не отговаря.

— Къде е мъжът ми?

Чувам дъха му. Чувам тиктакането на стенния часовник. Непознатия упорито мълчи.

— Сега ви давам последен шанс да ми кажете това, което искам да знам — казвам. — После слизам долу и викам полицията, за да подам официално жалба.

Непознатия не помръдва, може би смята и това за блъф.

— Не исках да вдигам шумотевица. Най-вече заради сина ми. Казах му, че баща му си идва у дома, и не зная как да му обясня, че мъжът, когото цял свят смята за негов баща, не е баща му. Но трябваше отдавна да повикам полицията.

Преглъщам сухо.

— Какво искате? — питам.

Той мълчи.

Броя бавно наум до десет. После скачам, насочвам се към вратата. Свивам се стреснато, когато Непознатия ме сграбчва за ръката. Той ме просва обратно на леглото, стиска ме здраво за раменете, приближава лицето си съвсем близо до моето. За някакъв кратък щур миг ми се струва, че ще се опита да ме целуне. Той прокарва бързо език по устните си. Очите му се присвиват, лицето му се доближава още повече. Едва издържам погледа му, той е съвсем близо, в стаята е съвсем тихо.

— Нито дума — казва той.

Почти го прошепва. Лицето му е толкова близо, усещам топлината на дъха му по кожата си.

— Ако изтървеш дори една-едничка дума за това тук, ще те довърша.

Гледа ме настойчиво още няколко секунди, сетне пуска раменете ми, изправя се.

— Разбра ли?

Аз примигвам.

— Разбра ли?

Не казвам нищо. Заплахите му вече не ме плашат.

— Вие не сте моят мъж.

— He. He съм — казва той. — Слава богу, не съм. Този нещастен идиот.

Той изплюва думите срещу мен.

— Е, и? Повярвай ми, знам повече от достатъчно за теб, повече отколкото можеш да си представиш. Не ме поставяй на изпитание.

Усещам, че устата ми зее отворена.

Най-сетне маската падна.

Това ми се изплъзна неволно от устата. Грешка.

А всъщност исках друго. Тя не преставаше да хлипа и исках само да се уверя, че няма да посегне на себе си.

Извръщам се. Тъпата болка в главата ми се е завърнала, ту набъбва, ту отпуска. Това е добре, казвам си. Болката е нещо добро. Болката те държи буден. Болката ти показва, че си все още жив. Как казваше един тип в лагера? Болката е просто слабост, която напуска тялото.

Погледът ми пада през прозореца върху градината и съседните къщи. Лятна нощ в Хамбург. През открехнатия прозорец отнякъде долита тиха смесица от гласове. Там някъде отвън има летни купони със скара, хора седят по терасите и се наслаждават на прохладната вечер. Всичко това ми изглежда напълно сюрреалистично, в моя живот няма летни купони, няма бира с приятели след работа. Там, откъдето идвам, нямаше такива неща. Аз не познавам нормалност. Поне не мога да си спомня за нещо подобно.

В моя живот има само това тук.

„Ами ако сега изляза просто така навън, тръгна към шумовете — мисля си. — Ако просто оставя жената да седи тук? Има ли наистина значение дали тя ще повика полицията или не? Има ли изобщо нещо някакво значение?“

Прокарвам ръка по лицето си. Не. Познавам тези мисли, често са ме налазвали. Не е лошо да ги имаш. Мислите са само импулси, които нервните окончания си изпращат. Мислите не са проблем. В проблем се превръщат, ако човек им отстъпи.

Стягам се. Не мога да си позволя да бъда уморен, не мога да си позволя да мисля за болките си. Това тук все още не е минало, тъкмо напротив. Аз направих грешка. Оставих се да избухна. Но нищо още не е загубено. Ще се насоча пак към жената. Това тук е шахматна игра, но такава, в която аз никога нямам повече от няколко секунди време, за да обмисля следващия си ход. А тя е напълно непредвидим опасен играч. Трудно е да се каже дали ще продължи да се впечатлява от моите заплахи. Но трябваше да я спра. В никакъв случай не бива да ходи в полицията. А аз не обичам да прибягвам до насилие, ако не се налага непременно.