Истината

16

През открехнатия прозорец на банята прониква чуруликане на птици, погледът ми се плъзва навън. Наситеното зелено на кестените сияе на слънцето, откроява се на фона на тъмносиньото небе. Скоро дърветата ще започнат да хвърлят малките си плодове върху хората като миниатюрни бомбички. Майките, които все още играят заедно с децата си, ще правят от тях малки човечета, преди да пуснат дъщерите и синовете си пак на тренировка по футбол или при електронните игри. Аз също. Сякаш идилията иска да ми се подиграе ехидно. Но всъщност какво съм си мислела? Че светът отвън ще престане да се върти само защото моят малък свят се е сринал? Извръщам поглед.

Непознатия и аз сме сами. Търся инстинктивно мобилния си телефон, винаги го нося в джоба на панталона — но лятната ми рокля няма джобове, значи телефонът е в чантата ми, която съм изтървала някъде в антрето. Изругавам тихо. Ако искам да телефонирам, ако искам да повикам помощ, трябва да изляза от тук. Значи, трябва да отида при него. По дяволите! Сядам на капака на тоалетната, захлупвам лице с длани. Иска ми се да не бях ходила сама на летището, иска ми се да бях взела някого да ме придружи. Защо Йохан точно сега трябва да е в чужбина, по дяволите! Минават няколко минути, пред вратата на банята е тихо, но аз знам, че той е там. Прокарвам ръка през косата си, пръстите ми треперят. Не мога да остана вечно тук вътре.

Стани, казвам си и ставам. Тихо броя до три.

Отвори вратата! — казвам си.

Отварям вратата на банята… и точно срещу мен стои Непознатия, гледа ме със странните си тъмни очи.

Той се усмихва.

Усмивката му изглежда като разтворен сгъваем нож.

Става ми ясно, че съм в капан. Остава ми само бягството напред. Гневът ми побеждава страха ми, правя крачка към мъжа, това тук е моята къща. Той стои с понаведена глава, в цялата му стойка има нещо дебнещо. Въпреки усмивката си изглежда напрегнат. Междувременно е съблякъл сакото, с което беше на летището и в колата, и сега загорелите му ръце се виждат до лактите. Късата му брада не е израсла съвсем равномерно и виждам как под нея мърдат мускулите на челюстите му.

— Кой сте вие? — питам.

— Коя сте вие? — отвръща като ехо Непознатия.

Поглеждам го объркана.

— Какво искате от мен? — питам.

— Какво искате от мен? — повтаря той.

За миг излизам от равновесие. Той перфектно имитира моята интонация.

— Какво правите в къщата ми?

— Какво правите в къщата ми? — Отново ехо от него.

— Вън! — изревавам аз.

— Вън! — извиква Непознатия.

Разтърсена, отстъпвам крачка назад. Този е луд!

— Кой сте вие, по дяволите? — питам, почти прошепвам.

Непознатия вдига престорено изненадано вежди, с някакво пресилено пантомимно движение се хваща за гърдите, сякаш иска да каже: „Кой, аз ли?“. Отваря уста, после я затваря така, сякаш е изненадан, да, дори шокиран, тръска театрално глава.

— Но аз съм Филип, твоят мъж! — казва той най-сетне.

Ъгълчетата на устните му потрепват. Очите му святкат подигравателно. Ситуацията го разсмива.

Усещам тялото си напълно изтръпнало. Това някакъв сън ли е? Не, не е сън, случва се наистина.

— Какво значи това? — питам безгласно.

По лицето му се прокрадва усмивка, той не се мъчи да я скрие.

— Не е ли очевидно? — пита той. — Аз съм от секретните служби. Оперираха ми „ен“ на брой пъти лицето, за да мина за вашия мъж. Нос, чело, устни — всичко е ново. Ако се вгледате внимателно, можете дори да видите белезите от шевовете. Филип Петерсен е моята нова идентичност. Бих могъл да ви издам истинското си име. Обаче след това ще трябва да ви убия, естествено.

Той се изсмива в лицето ми.

Аз отстъпвам погнусена крачка назад.

А после дясната ми ръка се вдига почти от само себе си и зашлевявам на Непознатия звучна плесница.

— Къде е мъжът ми? — чувам се да крещя. — Къде е Филип, какво сте направили с него?

Мъжът се хваща за бузата, фалшивата му усмивка е изчезнала.

Той ме сграбчва светкавично за ръката, аз се опитвам да се отскубна, нямам шанс. Той ме дръпва към себе си, вторачва се в лицето ми.

— Да не си посмяла втори път — казва, сетне отведнъж ме пуска, аз се олюлявам безсилно назад почти победена, но тогава той просъсква още нещо, което ме тласка почти на ръба на лудостта. — Та аз съм Филип, твоят любим мъж.

— Вън от къщата ми! — изревавам и го блъскам в гърдите така силно, че той за момент изгубва равновесие.

— Изчезвайте!

Сграбчвам го за ръката, дърпам го към вратата с всички свои сили, пъхтя, в очите ми избиват сълзи от напрежение и омраза. Той ми оказва съпротива, отскубва се. Бореща се за глътка въздух, аз се спирам. Това просто не може да бъде!

— Вървете си! — изревавам. — Не може да смятате сериозно, че този номер ще мине!

Може и да не съм в състояние да го изхвърля собственоръчно, но ще го прогоня от тази къща, пък каквото ще да става.

Той само ме гледа. Съвсем спокойно и овладяно. Отведнъж вече не изглежда луд, а така, сякаш съвсем точно знае какво прави. Той безмълвно разперва ръце, като че ли иска да каже: Но това съм аз.

Аз се сещам за летището. За всички онези хора, фоторепортерите. И за утрешния вестник. Ще се вижда една снимка, на която Непознатия държи моя син на ръце. А под снимката ще стои името на Филип. Спомням си и себе си — обградена от журналисти. Как позволявам на Непознатия да ме прегърне, как казвам единственото, фаталното изречение: „Хубаво е, че пак си тук“.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Промушвам се покрай него, тръгвам към хола, към телефона, въоръжавам се в очакване той да се изпречи на пътя ми, да се опита да ме спре, да ме атакува физически. Но не се случва нищо подобно. И ето, сега стоя до телефона, вземам го, чувам как измамникът ме следва.

— Аз не бих го направил — казва спокойно той.

За секунда обмислям дали да набера телефон 110. После обаче се сещам какво се случва с известни семейства, които са звънели на полицията: пресата узнава за това. Трябва ми дискретно решение, най-вече заради Лео. Какво да правя, боже, какво да правя?

Притискам до болка слушалката към ухото си, но не чувам нищо. Няма сигнал „свободно“. Вдигам очи. Измамникът държи в ръка телефонния кабел. Издърпал е щекера.

Стоим един срещу друг като дуелисти. През прозореца зад него виждам моравата пред съседната къща. По тревата подскачат четири гарвана. Сещам се как веднъж баба ми разказа, че не може да понася гарваните. Били птиците на смъртта. А мама й отвърна, че това били глупости, но и тя не обичала тези пернати, понеже щели да прогонят малките пойни птички и скоро нямало да има вече синигери и червеношийки, нито малки ястреби, нито врабчета, само гарвани и свраки. По онова време бях почти на същата възраст, на каквато е Лео сега, и много обичах синигерите и червеношийките. Разрешаваха ми да ги храня през зимата. Затова започнах да замерям с камъни гарваните, за да ги пропъждам, докато майка ми не ми каза да престана с това.

Гарваните издават гърлени звуци. Откъде всъщност се появиха така отведнъж? Объркана, отвръщам поглед.

Обзема ме паника — изведнъж Непознатия прави крачка към мен. Двамата сме сами в моята голяма къща, а аз не знам нищо за този мъж, нищо. Само това, че той очевидно е много интелигентен и много дързък. Погледът ми шари из хола, търся някакво оръжие, с което бих могла да се защитя, очите ми се спират на стъклената фасада, зад която се вижда градината ми. Прозорецът е само открехнат, чувам шум от косачка и детски смях. Всичко това изглежда толкова сюрреалистично, аз съм тук вътре с този тип, а там отвън е просто един хубав летен ден.

— Предупреждавам ви — казвам. — Ако се приближите, ще викам и ще събера целия квартал. Съседите ще извикат полицията достатъчно бързо, преди да сте преброили до три.

Гласът ми трепери, не зная дали от гняв или от страх, или от двете. Излъгах, отвън са най-много старата ми съседка и няколко деца. Съседите отляво са заминали. А при госпожа Тайс гърми косачката за трева.

— А ти това ли искаш? — пита той и приближава още една крачка. — Полиция в къщата?

— Предупреждавам ви — повтарям аз по-скоро за да си дам сама кураж, отколкото вярвайки, че ще постигна някакъв ефект.

Той ме гледа. Поклаща глава дълго, и пак, и пак. Напомня ми малко за онзи приличен на аутист слон в зоопарка. Само дето слонът изглеждаше тъжен, а не опасен. Аз търся изход. Трябва да се махна оттук, това поне ми е ясно.

Той прави крачка към мен. Аз отстъпвам една крачка. Той пристъпва към мен.

— Ако вие бяхте мъжът ми, не би трябвало да се страхувате от едно обаждане.

Той прихва, спира се. Изглежда обмисля нещо.

Минават няколко секунди.

Погледите ни се срещат, в очите му отново се появяват онези насмешливи искрици.

— Гледам в моето кристално кълбо — казва Непознатия с висок, треперлив глас и прави пред себе си заклинателни движения из въздуха, сякаш е стара врачка. — Бъдещето е мътно, много мътно… Но не! О! Мъглата се вдига! Да! Сега различавам нещо! И кълбото ми казва, че ти… — Той присвива очи, сякаш се опитва да улови размит образ. После възкликва театрално. — Да! Кълбото ми казва, че ти няма да извикаш полицията.

Отпуска ръце, кимва леко. В първия момент аз не разбирам. Той прикляква — бавно, съвсем бавно, така, сякаш му причинява болка. После се чува леко щракване и ми става ясно, че пак е включил телефона в розетката. Изправя се в цял ръст и ме поглежда. Спокойно, със самочувствие, почти подигравателно. Предизвикателно, сякаш иска да каже: „Добре. Твой ред е“.

Нещо се раздвижва в подсъзнанието ми.

Непознатият ме гледа с тъмните си очи. Една секунда, две, цяла вечност.

— Аха, така си и мислех — казва накрая той.

Да функционираш.

Да правиш каквото има да се прави.

Свивам се като юмрук. Държа вътре в себе си всичко, което не служи на ситуацията.

В това състояние нищо и никой няма шанс срещу мен.

Аз функционирам. Аз функционирам.

Винаги.