Истината

20

Корабът се люшка пред очите ми. Движи се в някакво безкрайно клатушкане напред и назад, напред и назад върху черно-белите щрихи на вълните. Става ми лошо, като в безтегловност, сякаш се намирам в орехова черупка насред морето, завива ми се свят, извръщам поглед. Светлината, която пада отвън, се е променила, станала е по-топла, не толкова заслепяващо ярка, напомня ми, че скоро ще се свечери.

Не, невъзможно е да прекарам нощта под един покрив с този мъж!

Седя в моето кресло за четене, придърпала крака към тялото си, и се опитвам да се успокоя. Мислите ми отново и отново се връщат към Непознатия, който и сега е някъде из къщата, и към Барбара Петри.

Бях сащисана, когато измамникът се съгласи за ДНК тест. Нямах идея как да реагирам на това. Сигурно съм изглеждала ужасена, изгубих контрол над лицето си. Високомерната усмивка на Непознатия. Повдигнатите вежди на Барбара Петри, която вече ме наблюдаваше с неприкрито недоверие. В един миг ситуацията се бе преобърнала. Ако в началото Петри изглеждаше поне склонна да приеме възможността аз да съм правата, то сега съгласието на Непознатия за генетичен тест промени всичко. Аз загубих. Прииска ми се да съборя масата, толкова огорчена и разочарована бях, но естествено, се овладях. Някак си успях да кажа нещо, вече не знам какво. Мозъкът ми се въртеше единствено около въпроса: Как е възможно той да се съгласи?

Като по даден знак Барбара Петри и Непознатия тръгнаха към входната врата, аз реагирах бавно, за миг тялото отказа да ме слуша и така не ми остана друго, освен да побързам подир тях в моята собствена къща. А после чух как той го каза. Гласът му тих като поверително шептене:

— Моля за извинение, Барбара. Жена ми наистина не е добре. Мога ли да разчитам на това, че вие…

А после Петри, гласът й отведнъж съвсем топъл и такъв, сякаш мен изобщо ме няма там:

— Не се притеснявайте, господин. Петерсен. От мен никой няма да научи нещо, което вие не желаете.

И аз разбрах: сега вече той успя.

Сега я хвана.

А той — съвсем спокойно, съвсем сърдечно, съвсем тихо: „Благодаря ви“.

Аз бях сащисана. Помислих си: По дяволите, бива си го. Добър е.

Когато Барбара Петри си отиде, отново се опитах да изхвърля Непознатия от къщи, но той просто каза „не“ и излезе от стаята.

Той е като едно от онези животни, които проникват в чужда екосистема и я разрушават отвътре.

Гледам книгата в скута ми, която с несъзнателно движение, без да поглеждам, издърпах от един рафт. Преди обичах да играя тази игра със самата себе си — издърпвах слепешката някоя книга, сетне отварях възбудено очи, за да видя към кое томче ме е накарала да посегна случайността и да гадая какво ли иска да ми каже с този избор вселената или моето подсъзнание. Моят литературен хороскоп. Ако улучех Джак Керуак, „По пътя“, това означаваше, че явно пак ще се пътува. Гьотевият „Фауст“ насочваше към предстоящо важно решение, а Чък Паланюк, „Боен клуб“, естествено, към някакъв спор. Моите книги не ми даваха недвусмислени резултати. „Спасителят в ръжта“ например или „Майсторът и Маргарита“. Други пък просто пасваха винаги, като „Непоносимата лекота на битието“ от Кундера. Моите рафтове с книги заемат цяла стена в хола, обичам книги, нуждая се от тях. Всички тези самостоятелни малки вселени между две корици, където така обичам да пътешествам, когато имам чувството, че живея в погрешната вселена. Или когато моята собствена вече не ми стига или ми се изплъзва, или ми причинява болки и вреди.

В скута ми лежи „Престъпление и наказание“ от Достоевски. Изпъхтявам, когато ми става ясно към какво съм посегнала, ставам, връщам книгата, протягам ръка, за да достигна до една от горните полици, без да поглеждам, плъзвам показалец по гръбчетата на книгите, накрая хващам една, издърпвам я. Кафка, „Процесът“. Протягам се, вземам томчето точно до нея, поглеждам корицата: Кафка, „Присъдата“.

Връщам всички книги по местата им. Трябва да престана да играя игри и да се изправя срещу действителността.

Погледът ми пада върху пианото. Когато се нанесохме тук, Филип често свиреше на него. Колкото повече работеше обаче, толкова повече се стопяваше времето, което той прекарваше край рояла. Любимите му групи със записи върху винил заменяха органичния звук на неговото пиано. Помня как за първи път ми изсвири нещо, нещо хубаво, леко, мисля, че беше Моцарт. Беше красиво да го слушам. В един момент Филип се отмести върху табуретката пред пианото и потупа приканващо с длан върху освободилото се място. Аз седнах до него, започна да ми обяснява какъв е инструментът, а аз се радвах, че той се радва, и на трапчинките му, които се появяваха, когато нещо му доставяше удоволствие. Тази весела малка Филипова усмивка. Той ме научи да свиря само една пиеска, съвсем проста, която можехме да свирим двамата заедно и която всъщност изискваше от мен само от време на време да натискам един-единствен клавиш. Ние се кискахме, аз на няколко пъти бърках, беше огромно удоволствие. Естествено, като дете бях вземала уроци по пиано няколко години и много добре знаех как се свири „Котешкият марш“, но не казах това на Филип. Твърде голямо удоволствие му доставяше да ме учи на нещо. Той обичаше да бъде експерт. Често се преструвах пред него, че не умея или не зная нещо, понеже толкова му харесваше да ми показва или обяснява разни неща. Как се сменят гумите на кола. Как се ползва бормашина. Класическа музика, модерна музика. Смалявах се малко повече от време на време, защото обичах той да е големият. Глупаво от моя страна, както се оказа впоследствие.

Идва ми на ум една идея и тутакси скачам. Пианото! Яд ме е, че не се сетих за това още докато Барбара Петри беше тук. Пианото ще го разобличи! Колко голяма е вероятността той да свири така добре, както Филип? От друга страна, той щеше просто да откаже да изсвири нещо, точно както отказа да докаже факта, че Филип имаше бенка.

В момента цялата ми надежда е в генетичния тест. Но това ще отнеме време. Барбара Петри ще се „погрижи за това“, както каза, преди да изчезне окончателно. Като цяло трябвало да „потърпя няколко дни“.

Вероятно би било разумно засега, просто да избягвам Непознатия. В този миг обаче пред вътрешния ми взор изниква една картина. Непознатия, седнал спокойно в моята кухня, пие бира. Тялото ми отново се зарежда с енергия. Само да не си въобразява, че просто ей така може да се настани тук.

Изкачвам на галоп по две стъпала наведнъж, стълбата към втория етаж, където изчезна Непознатия.

Когато стигам горе, се спирам. Къде е той? Инстинктивно тръгвам към гостната. Винаги, когато пристъпвам в стаята за гости, за да проветря или да избърша прах, се чувствам някак недобре. Плашат ме тези неизползвани помещения на вилата с тяхната странна миризма, както всичко, лишено от своята функция. Ако някъде живеят духове, това е точно там. Стаята за гости е малка, прозорците гледат към градината, в нея няма нищо повече от легло, нощно шкафче, малък гардероб и миниатюрна помощна масичка, а на мен и без това никога не ми идват гости.

Отварям рязко вратата, някак си съм очаквала да го намеря тук, но въпреки това се стряскам уплашено, когато той изведнъж застава пред мен.

В последната секунда успявам да видя как Непознатия пъха нещо в кожения си сак и с едно рязко движение дръпва ципа. Сакът е оставен върху леглото за гости.

— Какво носите там? — питам аз, тутакси разтревожена.

— Какво?

— Какво пъхнахте току-що в сака си?

— Нищо — казва Непознатият, без да ме поглежда.

— Оръжие ли? — питам.

Той изсумтява.

— Естествено, че не! Сара, моля те!

— Може ли да видя? — питам и се опитвам да се пресегна към сака, но Непознатият ми препречва пътя.

— Какво искаш сега? — пита той.

— Нищо — казвам. — Но ще ме успокои много, ако мога да видя какво пъхнахте току-що в сака си.

— Ти затова ли дойде тук? — пита той. — За да претърсиш сака ми?

— Не. Дойдох, за да попитам дали не искате да ми изсвирите нещо на пианото.

Трудно ми е да се удържа гласът ми да не прозвучи триумфиращо.

— Не разбирам — казва Непознатият.

— Че какво има тук за неразбиране? — питам. — Филип винаги с удоволствие ми е свирел на пианото, и то много. И тъй като вие, както казвате, сте Филип, помислих си, че би било мило, ако ми изсвирите нещо.

Непознатия пребледнява. Настъпва пауза. Тишината се разтяга, направо пулсира между нас.

— Е? Какво става сега с пианото? — питам.

Непознатия стои пред мен като истукан. Как само демонстрира своята мнима самоувереност, направо ме вбесява; вбесява ме и това, дето всичко, казано от мен, отскача от бронята му; вбесява ме и това, че той, по дяволите, смята за възможно да се намести в гостната ми стая. Правя крачка вдясно от него, отново се опитвам да стигна до сака му, дръпвам ципа.

Онова, което се случва после, става много бързо, за части от секундата.

С един скок Непознатия се озовава до мен, изтръгва чантата от ръцете ми, тя се свлича на пода.

— Не ми пипай нещата! — изревава той толкова силно, че дясното ми ухо започва да пищи, толкова близо до мен, че усещам парещия му дъх по лицето ми.

— Не ми пипай нещата! — изкрещява още веднъж и с плавно движение сграбчва малката масичка от масивно дърво, която стои в средата на стаята до леглото, и я мята към стената. Дървото пада с трясък на пода и се натрошава като кости. Масичката остава да лежи там, със счупени крака като ранено животно. Тишината след трясъка и пукането е оглушителна.

Аз се взирам в Непознатия. Той диша тежко. В погледа му има нещо първобитно, зениците му са толкова разширени, че очите му изглеждат съвсем черни. Никога, никога досега в целия си живот не съм виждала такава ярост.

— По-добре е да си вървиш сега — произнася той в тишината.

Отново се е успокоил напълно. Това прави заплахата в гласа му още по страховита.

Трябват ми няколко секунди, за да си отдъхна от шока. Само миг преди да избухне, Непознатия изглеждаше леденостуден и непоклатим. Имам си работа с напълно непредвидим човек.

Опитвам се да застана стабилно, издавам напред брадичка. Вътрешно може и да съм разтърсена, но няма да се оставя да бъда тероризирана в собствения ми дом.

— Ако си мислите, че можете да ме накарате да побягна, лъжете се — изстрелвам аз срещу него. — Това тук е моята къща.

Непознатият ме фиксира с очи, лицето му има някакво изражение, което не мога да определя. После той измърморва нещо.

Звучи като: „Мания, лабилност“ и още нещо, което не разбирам.

Не мога да направя нищо друго, освен да го гледам. Той става все по-плашещ.

— Ти май наистина не загряваш, а? — казва мрачно.

Тъмните му очи святкат опасно.

— Нямаш представа какво става.

Аз действително нямам представа накъде бие той, но междувременно вече ми е все едно.

— Спестете си опитите за сплашване — сопвам се аз. — Вие нямате представа. Нямате представа с кого си имате работа!

— Ти си истеричка — произнася с наслада Непознатият. — Само да можеше да се видиш! Ако караш така, ще кацнеш в психиатрията! Разбираш ли?

Вътре в мен има само студ, в устата ми — вкус на метал. Поглеждам го право в очите.

— Ти не ме заплашваш — казвам. — Знам съвсем точно какво се върти в главата ти. Виждаш една дребна, слаба жена. Перфектната жертва. Обаче нямаш представа с кого си имаш работа. Говориш с жената, която след изчезването на мъжа си не спа шест месеца, нито за час, а въпреки това не е отсъствала нито един ден от работа. Говориш с жената, която миналата година завърши успешно пет турнира по триатлон. Говориш с жената, която се намесва, когато в метрото бият някого, докато всички други само зяпат. Говориш с жената, която собственоръчно би си ампутирала крака за детето си, и това не е метафора. Това е жената, с която си имаш работа. Това съм аз. И аз ти казвам едно нещо: не ме е страх от теб. Преживяла съм вече по-страшно от това тук.

Студена съм като ясна звездна януарска нощ край река Елба.

— Не зная кой те изпраща — казвам. — Не зная защо го правиш, нито какво правиш. Обаче повярвай ми: ще съжаляваш, че си дошъл.

Непознатия ме гледа и мълчи.

— И така — казвам. — Какво стана с проклетото пиано?

Непознатия не отвръща нищо. Не помръдва нито един свой мускул. Сякаш иска да каже „Никъде няма да отида“.

В безсилието си аз се втурвам към коридора, тичам по стъпалата, сядам пред пианото в хола, отварям капака и започвам да удрям по клавишите с всичка сила. Шумът е ужасен и дисонантен и красив, звучи като моя гняв, като моето отчаяние, а аз продължавам, блъскам ли, блъскам по пианото, докато напълно оставам без дъх, докато ушите ми забучават, докато ръцете ми отмаляват, докато не мога повече. После ставам, струните на пианото продължават да звучат още секунда. Достатъчно. Стига толкова. А ако се появят заглавия във вестниците, на мен ми е все едно. Не искам да ми се налага да виждам повече този мъж.

— Или ще се махнете веднага от моя дом — викам към горния етаж, — или ще се обадя в полицията.

Без да дочакам отговор, се връщам в хола, вземам телефона от гнездото, тъкмо тогава се появява Непознатия. Аз съм почти сигурна, че той ще ме нападне, ще ми изтръгне телефона, ала той спира на прага с непроницаемо изражение на лицето.

— Давай — казва. — Направи го!

Поглежда ме предизвикателно.

— Обаче ако сега повикаш полицията, ще загубиш всичко. Тази къща, работата си, детето си, целия си хубав живот.

За миг изпадам в неувереност.

Какво знае той, какво смята, че знае?

Взирам се в лицето му. Цяла вечност, две вечности. Той издържа на погледа ми.

Не.

Той блъфира.

Набирам номера.

— А може би ти изобщо нямаш вина — казва Непознатия. — И може би полицията даже ще ти повярва.

Аз го зяпвам. Вътре в мен нещо се размества, нещо се освобождава, пробива си път към повърхността, нещо зло. Стоя пред някаква врата. Зад нея се чува тропане. За частица от секундата ми причернява пред очите, а там вече няма нищо. Има само мрак. Чернилка, нощ, трополенето, Филип. И кръв. Кръв по ръцете ми.

Отварям рязко очи, тялото ми става леко, боря се с припадъка, оставам в съзнание, едва успявам.

Какво беше това?

От гърлото ми се изтръгва някакъв звук, който ми е чужд. Преглъщам.

Непознатия ме гледа.

Какво иска той?

Забелязвам, че държа в ръка телефона.

Забелязвам как отпускам телефона.

Бавно.

Оставям го.

Предпазливо.

Непознатия ме гледа още няколко секунди, сетне изчезва.

Сам съм. Това е добре. Пълня енергийния си резервоар. Зареждам се. Казвам си, че съм тук с основание. Черпя сила. Няма нужда да се притеснявам за полицията. Жената проумя. Ако се проваля аз, ще повлека и нея със себе си.

Оставих я да стои там, просто я зарязах, а тя не ме последва. Изваждам от сака си нужните ми неща, отварям безшумно вратата и отивам в банята в края на коридора, влизам, затварям се там. Заставам пред умивалника, оглеждам лицето си в огледалото.

— Филип Петерсен — казвам и неволно се разсмивам, почти се стряскам сам от този звук, аз никога не се смея. Или се смея само когато това служи за някаква цел: да успокоя някого, да изразя съгласие, да подам сигнал за социална принадлежност, да разредя напрежението, за такива неща.

Подготвям си всичко, разтръсквам флакона с пяната за бръснене, после започвам да бръсна брадата, която си оставих да расте през последните месеци. Щом приключвам, оглеждам лицето, което се е показало под нея.

Когато се връщам в стаята, в която се настаних, се замислям. Досега действията ми бяха извършвани под давление на жената, тя ме принуждаваше. Сега е време за акция, а не само за реакция. Мобилният телефон е в джоба ми. Включвам го. Набирам. Оставям го да звъни дълго. Затварям. Набирам отново. Нищо. Потискам чувството си на разочарование. Аз функционирам. Изключвам телефона, пъхам го пак в джоба си. Сядам. Оглеждам помещението. Стая за гости. Светла. Аскетична.

По принцип последната информация, която чакам в момента, не ми е нужна. Отдавна зная същественото. Вината на тази жена е изписана на лицето и.

Но искам да съм сигурен.