Истината

14

Тялото ми отново става много леко.

Оглеждам се отчаяно. Това не може да бъде! Просто не е възможно аз да съм единствената, която забелязва, че това не е Филип! Но в този миг се вглеждам в лицата около себе си — всички тези представители на пресата, всички тези официални лица — и ми става ясно, че тук аз съм единствената, която е познавала лично Филип, която знае как е изглеждал той. Няма дори официални негови снимки, по дяволите!

Краката ми отказват. Спъвам се, едва успявам да запазя равновесие. Не бива да падам на колене тук. Не и пред всички тези фотокамери, пред всички тези хора, пред сина ми, пред Непознатия.

— Всичко наред ли е, госпожо Петерсен? — пита загрижено високата руса жена, която беше и в самолета.

Мозъкът ми се старае да схване ситуацията, в която се намирам, но това не е лесно. Аз стоя на пистата на едно летище. Стоя в окото на един ураган. Около мен цари шум.

Фотографите се надвикват, блестят светкавици от фотоапарати.

Днес трябваше да е денят, в който Филип се завръща.

Но не е. Той все още е изчезнал. Това не е моят мъж. Този човек, който държи сина ми на ръце и привидно изтощен, но доволен се усмихва в обективите на фотографите, а те направо откачат при тази гледка — отдавна изчезналият безследно баща със сина си… това не е моят мъж. А той държи на ръце моя син.

Кожата по цялото ми тяло настръхва, космите ми се изправят, отръсквам се от вцепенението, отново функционирам. Правя крачка към Непознатия, за да взема от него Лео, който и без това е твърде голям, за да бъде носен на ръце — изобщо какво е това, направо е смешно, Лео е на осем години. Точно в този миг Непознатия тъкмо го пуска на земята. Аз дръпвам Лео към себе си, явно малко прекалено рязко, защото той се ококорва изненадано, но никой освен мен не забелязва това, всички погледи са насочени към Непознатия, а мен направо ме влудява това, че хората го наричат Филип. Все още се занимавам с това да подреждам мислите си, когато малката колона, част от която сме ние, служителите от Външно министерство, няколко охранители, един полицай, се задвижва извън пистата, в посока към сградата на летището. Зад нас се блъскат журналистите, няколко фотографи ни задминават на прибежки, за да могат да ни снимат фронтално, докато влизаме в сградата.

Непознатият върви пред мен, разговаря с белокосата жена, която слезе заедно с него от самолета. Аз се оглеждам припряно, съзирам само чужди лица. Къде е Ханзен? Трябва да говоря с Ханзен!

Заобиколени сме плътно от тълпа журналисти, а аз съм дезориентирана, трудно успявам да овладея клаустрофобията си, коства ми усилия да не се задъхам и заедно с това да не изпускам от поглед Лео, който се е отскубнал от ръката ми. Между двамата мъже, които вървят след мен, се отваря малко пространство и аз съзирам сдържаното спокойно лице на Ханзен. Хвърлям поглед към Лео, любезната блондинка, която ме заговори одеве, мимоходом се навежда към него и му казва нещо, но така, както се говори на възрастен, а не на малко дете. Лео й отговаря, усмихва се гордо, той обича, когато с него се държат като с голямо момче. Не мога да чуя какво си говорят двамата, ревът около нас е твърде силен, но с Лео всичко е наред, това е добре. Аз изоставам нарочно, за да стигна до Ханзен, проправям си път към него, избутвам с лакти хората. Мъжете, между които се бутам, ми хвърлят по един объркан поглед, но не казват нищо. Ханзен ме поглежда с повдигнати вежди. Така съм се запъхтяла, че едва говоря.

— Това не е моят мъж! — успявам да изрека.

Ханзен сбръчква чело, а мен за миг ме връхлита детинската мисъл, че сега всичко ще бъде добре и че той ще се погрижи за всичко. Ей сега ще каже, че и той е имал своите съмнения и че ще поправи грешката си.

Ханзен тръсва леко глава.

— Моля? — изкрещява той, за да надвика виковете на фотографите.

Слага длан на ухото си, за да ми даде сигнал, че не ме е разбрал.

Аз си поемам дълбоко въздух, тъкмо понечвам да му изкрещя, че това не е мъжът ми и че всичко е някакво ужасно недоразумение, но в този миг групата, в която се движим, изведнъж се сбутва и спира.

Ханзен сваля очи от мен и аз хвърлям един поглед напред, виждам, че сме стигнали входа на летището, но там са се изпречили група фотографи. Ханзен вдига показалеца си, сякаш за да ми укаже, че ще трябва да се погрижи за това и че веднага ще се върне при мен.

— Чакайте! — крещя аз, посягам инстинктивно към ръката му, стискам я. Той ме поглежда така ужасено, че аз го пускам.

— Това не е Филип! — казвам.

— Веднага се връщам при вас — отвръща Ханзен така, сякаш съм казала нещо съвсем банално, което може да се изясни и по-късно. Сетне изчезва от очите ми.

Аз изругавам тихо, оглеждам се трескаво, установявам, че Лео все още разговаря с милата руса жена. Погледът ми шари наоколо… и неволно среща погледа на Непознатия. Той ме фиксира с очи. Сякаш ток ме пронизва до мозъка на костите. Извръщам се бързо. Виждам, че Ханзен е на входа на летището и говори с фоторепортерите, успял е, входът е свободен. Тръгваме пак. Аз отново си пробивам път до него, достигам го, заедно влизаме в сградата.

— Госпожо Петерсен — казва той. — Всичко наред ли е с вас?

— Не. Нещо не е наред! Това не е мъжът ми.

Ханзен ме поглежда през скъпите си очила и за момент ме обзема чувството, че преглъща една въздишка.

— Разбирам, че никак не ви е лесно с всичко това — казва той. — Вашият мъж е преживял и понесъл доста. Съжалявам, че не можах да ви подготвя по-добре за тази среща.

Сякаш по главата ме удря парен чук. Какво става — той не разбира или не иска да ме разбере?

— Не, вие не разбирате! — казвам, след като се овладявам. — Това не е…

— Моля да ме извините! — прекъсва ме Ханзен. — Една колежка ме вика.

Да не би да бяга от мен?

— Хей! — викам подир него. — Хей! Изслушайте ме!

Той обаче вече е някъде другаде. Аз се оглеждам, установявам, че сме прекосили залата и почти сме стигнали до един от изходите.

— Какво е чувството да сте пак на родна земя? — достига до мен откъслек от разговор.

Главата ми се завърта в посоката, откъдето идва гласът. Виждам, че е белокосата жена, която също беше в самолета, и че тя говори на Непознатия, който твърди, че е Филип.

Не, казвам си. Недейте, това е погрешно.

Някой ме подпира за лакътя. Виждам учтивото лице на русата жена, която говореше така дружелюбно с Лео.

— Какво е погрешно? — пита тя.

Лицето й изглежда открито и загрижено. Мозъкът ми се задейства на пълни обороти.

— Мъжът. — Тази дума е всичко, което успявам да произнеса.

Тя свива вежди.

— Кой мъж?

— Този мъж — казвам. — Този мъж там. Аз не го познавам.

Жената ме поглежда. На лицето й се изписва съчувствие, а в същото време групата, в която все още се движим вкупом, ни пренася през изхода на летището и ни изплюва навън. После жената извръща поглед от мен и започва да рови из елегантната си ръждивокафява чанта.

— Ето ви моята визитка — казва тя и ми подава картончето, което аз механично вземам и прибирам. — Ако имате нужда от нещо, позвънете ми, става ли? Но сега си починете.

— Вие не разбирате ли? — казвам, не, изревавам аз, макар да зная, че би трябвало да съм спокойна, ако искам да ме приемат сериозно. Но съм толкова бясна, че гневът избива извън рамката. — Вие не схващате ли, по дяволите? Това не е мъжът ми! Това не е Филип!

Ревът ми потъва в общия крясък, понеже фоторепортерите са разбрали, че ей сега ще изчезнем, и не искат да пропуснат шанса за една последна снимка. И ако жената действително е разбрала какво й казах, то тя явно не вижда нужда от действие.

Гневът пресича почти напълно дъха ми, отново губя ориентация за секунди, отново търся инстинктивно с очи сина ми, не го съзирам веднага, тутакси ме обзема паника, обръщам се, хвърлям поглед назад към летището, докато в това време групата около мен продължава да ме избутва напред по пътеката и още по-напред, напред. Къде е Лео? Къде е синът ми?

Изведнъж не виждам вече и Непознатия, за няколко ужасяващи секунди си мисля, че най-страшният ми кошмар се е сбъднал, чудовището е дошло и е откраднало сина ми.

— Къде е синът ми? — питам в пространството, никого конкретно, не получавам отговор, сетне все пак успявам между широките гърбове на двамата мъже пред мен да зърна косата на Лео.

Добирам се до него, хващам го за ръка, почти в същия момент стъпвам накриво, ходилото ми се извива, залитам, някой ме хваща за лакътя, днес за втори път ме хващат за лакътя, толкова много хора около мен, съвсем съм замаяна, а къде всъщност е Непознатия, не искам той отведнъж да се появи до мен със застрашителния си поглед, не искам да докосне пак сина ми. А блъсканицата става все по-голяма, после изведнъж усещам нечия ръка в косата ми, ръката нежно, но настоятелно натиска главата ми надолу и отначало изобщо не разбирам за какво е това, съпротивлявам се, опитвам се да се отръскам от ръката, точно тогава обаче мъжете пред мен се дръпват, откриват полезрението ми и забелязвам, че стоя точно на ръба на бордюра, където е паркиран автомобил и очевидно хората се опитват да ни натоварят в колата, и аз им позволявам, защото и без това искам само да се махна, само да се махна оттук, шумът около нас е оглушителен, а блъсканицата е страшна. Усещам как Лео стиска ръката ми все по-силно, всичко това постепенно започва да му идва в повече, нищо чудно, нас направо ще ни размажат!

— Мамо! — обажда се Лео.

Не го чувам, разчитам думата по устните му.

— Всичко е наред, миличък — казвам аз и едва успявам да го избутам на задната седалка на колата, преди нечии невидими ръце зад мен да ме натикат вътре. Едва съм седнала, когато вратата зад нас хлопва, виковете на фоторепортерите долитат вече приглушени в ушите ми. Поемам дъх, затварям очи за миг. Секунда след това колата вече потегля. Когато отварям очи, се вцепенявам. Ние с Лео не сме сами в колата. Завъртам глава. До мен седи Непознатия.