Истината

12

Носим се из града в един безпощадно охладен от климатика джип. Аз зъзна в бялата си лятна рокля, зъбите ми потракват. Господин Ханзен от Външното министерство изглежда точно така, както си го представях. Висок, строен, елегантен, около петдесетте, тънки очила. Шофьорът е в тъмен костюм и слънчеви очила с огледални стъкла и така, както е седнал пред нас, е сякаш излязъл от холивудски филм.

Пътуваме мълчаливо. През вчерашния ден аз говорих още веднъж кратко с Ханзен по телефона, но не научих кой знае колко новости. Да, Филип бил отвлечен в Колумбия. Не, все още не знаели с точност защо не се е стигнало до искане и предаване на откуп. Може би контактът се е провалил. Може би престъпниците са се уплашили. Да, това, естествено, се проучвало. Да, южноамериканските колеги работели по въпроса. Да, от отговорните лица щяло да се поиска равносметка. Да, Филип сега бил в безопасност. Да, здравословното му състояние било задоволително, но той, естествено, бил белязан от случилото се. И душевно също така. Но не, нямало вече от какво да се страхува. Да, било като някакво чудо.

Освен това Ханзен ме предупреди, че сигурно там ще има тълпа журналисти и фотографи.

Горкият Филип, казвам си аз. Винаги е успявал да избегне пресата, винаги е мразел да го снимат и разпитват. По принцип оставяше на другите да поемат приемите и срещите с пресата за фирмата. Ако може да се вярва на моята свекърва, той още от дете се е страхувал от фотокамери. Винаги ми е харесвало, че Филип не искаше да бъде публична личност. Че нямаше негови фотоси с фалшива усмивка, стискащ ръцете на политици и инвеститори. Че той по принцип принадлежеше само на мен, на мен и на своята работа. Дали ще бъде другояче сега? Дали ще ни обсаждат, разкъсват, дисектират?

Усещам как ръката на Лео търси моята. Той гледа през прозореца. Само ние двамата. Аз дори вече не познавам друг вид живот. Може би трябва да му се насладя още малко.

А после отведнъж, подобно на мираж, пред нас изниква Хамбургското летище. Пристигаме.